ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за

ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Империалистическият курс на Съединените щати включвал и проникването в басейна на Тихия океан, което се осъществявало под мощния напън на финансистите от Уолстрийт, бизнесмените, обединени в Американо-азиатската асоциация и „ Америкън Чайнъ девелопмънт къмпани “, в избрана степен налагащи курса на външнополитическото ведомство на Съединени американски щати.

Тъй като в края на ХІХ в. Съединените щати още не разполагали с опорни пунктове по океанските автомагистрали, водещи към китайското крайбрежие, една от практическите задания на младата империалистическа страна станало преодоляването на островите по пътя от Северна Америка към Китай и Япония.

Плановете за необятна империалистическа агресия на Съединени американски щати подтикнали основаването на средства за тяхното реализиране. В последната четвърт на ХІХ в. в качеството на първостепенна задача било сложено бързото усилване на мощта на военноморския флот. Тя била ясно и недвусмислено дефинирана от идеолозите на експанзионизма и с подготвеност въведена в практиката от държавния уред.

Въздействайки на умонастроението на политическите деятели, рекламирайки курса на завземане и нападателните дейности по море, експанзионистите – идеолози и практици – способствали за реализацията в относително пай период на обширната стратегия за развиване на военноморския флот на Съединени американски щати. Само през 1893 година в Съединени американски щати за строителство на бойни кораби били изразходвани 30 млн. щат. $, вследствие на което военноморският флот заемал към този момент не 12-о, както при започване на неговата рационализация, а 5-о място в света.

Но в средата на 90-те години Съединени американски щати се намирали към момента надалеч зад крупните морски страни – Англия, Франция, Германия, Италия и Русия, по всички типове бойни кораби. На предписание на военноморското ведомство били 19 модерни крайцера и канонерки и няколко остарели съда. Повече от 10 бойни кораби се намирали в етап на градеж, само че новите крайцера и линкори към този момент били подложени на тествания.

Колкото повече била раздувана конкуренцията, толкоз повече растял и арсеналът на причините в нейна изгода. По гледище на един от конгресмените-експанзионисти, Х. К. Лодж, били отделени вложения за градежа на три броненосци, по-късно посочени „ бяла ескадра “. „ Съединени американски щати би трябвало да имат всесилен флот “ – повтарял той при всяка опция. Морската мощност, твърдял Лодж, обръщайки се към историческите аналогии, разрешила на Рим да съкруши Картаген, на англичаните – да победят Наполеон, а въстаналите американци – да надделеят по време на гражданската война (1861–1865 г.) в Съединени американски щати. Друг идеолог, обзет от концепцията за международна надмощие на Съединени американски щати, бил капитанът, станал след това контраадмирал и военно-морски историк, Алфред Мехън. Той толкоз мощно и пламенно ратувал за анексията на нови територии и строителство на мощен флот, че с него можел да бъде съпоставен единствено крупният политически активист, предстоящ президент на Съединени американски щати Теодор Рузвелт, създател на концепцията за „ огромната сопа “ в интернационалните връзки. „ Мехън – писали историците – говорел не за крайцери, а за дредноути (голям боен брониран транспортен съд, екипиран с далекобойни оръдия – бел. авт.), не за обособени кораби, а за флотилии, не за брегова защита, а за владичество по море “. В Конгреса на Съединени американски щати, скоро след появяването на неговите изявления били прекъснати диалозите за „ военноморски съдове за брегова защита “. Все по-често се чували думите: „ Флот, на никого не отстъпващ шампионата “. Военнопромишлените кръгове („ Бетлехем айрън “, „ Карнеги стийл “ и др.) съумели да си обезпечат през 1898–1899 година бюджетна година вложения за строителството на 15 кораба, включително 5 първокласни броненосци.

Програмата за подсилване на военноморския флот била разчетена на настъпателни дейности на Съединени американски щати в стълкновението с някоя от великите морски страни. Американските експанзионисти получили материална база и военни средства за изтласкването на империалистическите противници на Съединени американски щати и за анексионистични колониални завоевания.

Първата територия, добита от Съединените щати отвън рамките на Американския континент, станали Хавайските острови, които от дълго време привличали американските търговци, бизнесмени, военни, дипломати. Курсът към анексия на Хавайските острови се определял от такива фактори като преференциалното географско разположение на островите по пътя от Съединени американски щати към Източна Азия, запасите от скъпото сандалово дърво, за което в Китай имало огромно търсене, а също разполагането на бази за попълване на запасите от снабдяване и вода за корабите, плаващи по комерсиалното трасе сред пристанищата на Тихоокеанското крайбрежие на Съединени американски щати и китайския град Кантон. Съединени американски щати освен се безпокоели тези острови да не бъдат завладени от Англия, Франция или някоя друга страна, само че строели проекти за непосредствената анексия на Хаваите.

Най-активно подкрепяли експанзионистичната политика на Съединени американски щати в Тихия океан притежателите на текстилни предприятия и трансконтиненталните железопътни автомагистрали, корабопритежателите, осъществяващи трансконтинентални транспорти, крупните търговски компании на Североизтока, набиращите мощ монополи от вида на „ Стандарт ойл “, „ Америкън шугър рефайнинг Ко. “ и други В асоциациите на промишлениците и в комерсиалните покои на крупните американски центрове – Ню Йорк, Филаделфия, Сан Франциско, от края на 70-те години на ХІХ в. интензивно били изучавани опциите за разширение на търговията вследствие на проникването на далекоизточните и тихоокеанските територии. Железопътните компании разчитали на нови облаги като разследване на растежа на товаропотоците по трансконтиненталните линии, по отношение на активирането на икономическата и политическата агресия на Съединени американски щати в басейна на Тихия океан.

В това отношение най-важни били Хавайските и Филипинските острови. Американската политика в акваторията на Тихия океан в последната четвърт на ХІХ в. не се ограничавала единствено с комерсиалното навлизане на Хаваите. Поддръжниците на експанзията постигнали в контракта на Съединени американски щати с хавайския крал Калакауа за необятно комерсиално съдействие да бъде включена уговорка, че нито една педя хавайска земя не може да принадлежи на която и да е друга страна. Ето по какъв начин през 1876 година била направена значима крачка към завладяването на Хавайските острови.

Още през 1873 година военачалник Скофилд, по предписание на президента на Съединени американски щати Юлисис Грант, проучил Хаваите за преференциално място за военноморска база. При продължаването на контракта с краля на Хаваите в 1884 година, Съединени американски щати присъединили в него уговорка за правото на извънредно прилагане на Пърл Харбър като такава база. Същевременно Съединени американски щати отклонили всички оферти на Франция и Англия за интернационално обезпечен самостоятелен статут на Хавайските острови. Официалните управляващи във Вашингтон изчаквали до момента в който, съгласно думите на тогавашния държавен секретар Т. Байярд, на Хаваите не се откриват американските плантатори и промишленици и „ до момента в който ползите на популацията на острова не бъдат в областта на бизнеса и политическите благосклонности изцяло се разпознават с ползите на Съединените щати на Америка “.

Разграбването на естествените благосъстояния и угнетяването на коренното население почнали още от самата поява на американските търговци и мисионери на Хаваите. Износът в Съединени американски щати на обичайните селскостопански култури осигурявали на американските бизнесмени баснословни облаги. Почти цялото произвеждане от 57 хиляди тона захар през 1872 година било изнесено в Съединени американски щати. Експортът на ориз в 1874 година бил в размер 885 646 фунта, в 1875 – 1 146 835, а в 1882 – 12 135 074 фунта, от които единствено 34 401 фунта не били изнесени в Съединени американски щати.

Последиците от колониалната политика на Съединени американски щати били пагубни за локалното население, което намаляло от 300 000 до единствено 35 000 в края на ХІХ в. Почти всички благосъстояния на страната попаднали във притежание на американците.

Политическото послушание на Хаваите било въпрос единствено на време. Когато в 1891 година умира хавайският крал Калакауа, на трона го наследява принцеса Лидия Лилиукалани. В Хонолулу пораждат спорове сред авторитетни стопански и политически групи, и американските предприемачи не на смешка се разтревожили. Те се плашели, че новата кралица, намерено поддържайки концепцията за опозиция на растящото американско владичество, можела да стане тази фигура, към която да се сплотят всички антиамерикански настроени пластове от хавайското радикално население.

По време на сериозната политическа рецесия през януари 1893 година локалната аристокрация и американските плантатори се опълчили срещу укрепването на кралската власт. Атмосферата на напрежение била непрекъснато поддържана от членовете на тайния „ Клуб на поддръжниците на анексията “ (немногочислени, само че авторитетни лица от цифрата на американските граждани), емисарите анексионисти, посланика на Съединени американски щати на Хаваите Дж. Стивънс и командващия Тихоокеанската ескадра контраадмирал Дж. Браун.

В средата на януари 1893 година бил осъществен назряващият прелом. Начело на заговорниците били американските плантатори, те били интензивно поддържани от посланика на Съединени американски щати и американските военни. Понеже не разчитали на благосклонностите на масите, ръководителите на заговора (Л. Терстън, Уайт, Глейд) помолили американския дипломат войските на Съединени американски щати да създадат на 17 януари десант в Хонолулу, сякаш „ за защита на живота и имуществото на американските жители “. Морската пехота от бойния транспортен съд „ Бостън “ с подготвеност изпълнила дадената ѝ заповед и окупирала Хонолулу дори едно денонощие по-рано. Както им е било подредено, войската на Съединени американски щати се съсредоточила към кралския замък и държавната резиденция. Нито един от последвалите митинги на кралския министър на външните работи и губернатора на острова Оаху срещу американската военна окупация не бил взет под внимание.

Още на идващия ден хавайската кралица била детронирана и открито диктаторското ръководство на американските марионетки, посочили себе си „ краткотрайно държавно управление “.

Главната цел на преврата през 1893 година се заключавала в присъединението на Хавайските острови към морските владения на Съединени американски щати. Той бил осъществен със знанието и при директното присъединяване на американското държавно управление. В самите Съединени американски щати била популяризирана версия за идеологическо опрощение на експанзията: превратът бил осъществен, с цел да бъде предотвратено установяването на английско владичество над Хаваите. При анексията на Хавайските острови били приложени същите способи, които били използвани при завладяването на Тексас и били възприети в арсенала на американските експанзионисти.

Месец по-късно, на 14 февруари 1894 година, било подписано споразумение, в което Хаваите били обсъждани като „ съставка от Съединените щати “. Законодателно тази анексия е закрепена 5 години по-късно, в 1898 година, в изискванията на разгула на експанзионизма, експлоадирането на национализъм, провокирано от събитията на испано-американската война.

Същевременно в края на ХІХ в. американските търговски компании и банки съвсем изцяло направлявали основният бранш на стопанството на Куба – производството на захар и износа на суровината за нейното произвеждане, а също (и то в по-голяма степен) втория по значение бранш – тютюневата индустрия. На американските компании в Куба принадлежали захарните фабрики, плантациите, фабриките за пури, железопътните линии, рудниците, комерсиалните предприятия, макар, че най-малко официално, Куба била испанска колония. Митническата политика на Испания, опитваща се да защищава своите ползи на острова от нахлуването на американски капитал, му нанасяла вреди и загуби и предизвиквала яростта на заинтригуваните кръгове в Съединени американски щати. Напълно разумно е по тази причина, че в апелите за интервенция били изтъквани и настояванията за отбрана на американските капиталовложения в Куба от разрушителната за тях политика на Испания.

В последното десетилетие на ХІХ в. Съединените щати встъпват на империалистически път на развиване, който развой се развива прекомерно бързо. Експанзионизмът, от дълго време характерен на външната политика на Съединени американски щати, съдържал в себе си концепциите на расизма, обществения дарвинизъм, геополитическите теории, интерпретирайки в най-разширен дух доктрината „ Джеймс Монро “. Завладяването на Хавайските острови в 1893 година било поръчка за основаване на лична колониална империя. Но светът бил към този момент поделен. Където и да се обърнел взорът на експанзионистите, те виждали мощни противници в лицето на старите колониални страни, които напълно не били склонни да позволен американците в своите владения или сфери на въздействие.

Минали пет години от фактическата анексия на Хавайските острови. По-нататъшното придвижване на Съединените американски щати по пътя на империалистическото развиване, свързаната с това интензивност на експанзионистите, увеличението на тяхното въздействие върху членовете на държавното управление и удачно създалата се интернационална обстановка и забележителното усилване на военния флот, определили готовността на Съединени американски щати да встъпят във войната с Испания по пътя си за придобиването на нови територии.

На 24 февруари 1895 година кубинците въстанали срещу колониалното робство на испанската корона. Организатор на въстанието била Кубинската революционна партия, ръководена от пламенния кубински родолюбец Хосе Марти. Нито наказателните експедиции на многохилядната испанска войска, нито гибелта на Хосе Марти на 19 май 1895 година в багра при Дос Риос не сломили духа и силата на въстаниците, които траяли битката под управлението на военните командири Масимо Гомес и неговия асистент Антонио Масео.

Събитията в Куба и англо-венецуелският спор 1895–1896 година дали на Съединените щати мотив да заявят своята заинтригуваност в делата на Латинска Америка (доктрината „ Олни “), още по-съблазнителна, защото Испания преживявала бездънен крах, била слаба във военно и политическо отношение, силите ѝ били изтощавани в интервенциите по сломяването на въстанието в Куба. Пред Съединени американски щати се откривала опция без необикновен риск да откри над острова своето владичество. Търсен бил претекст.

На генерал-капитана на Куба Мартинес Кампос не се удало да потуши въстанието. Испанското държавно управление го заменило с военачалник Валериан Вейлер. На 10 февруари 1896 година той идва в Куба с огромни подкрепления. От този ден върху популацията на острова бива открит нечовечен гнет. Всеки бунтовник, който се окажел в ръцете на съперника, го очаквала гибел. Десетки хиляди мирни поданици, в това число дами и деца, били въдворени в концентрационни лагери, където загивали от апетит, епидемии и нечовешко отношение. Новият генерал-капитан на Куба унищожил една трета от локалното население на острова. Мнозина елементарни американци съчувствали на делото на кубинците, възмущавали се от зверствата на испанските войски. Като употребявали тези настроения, империалистическите кръгове на Съединени американски щати по всевъзможен метод внушавали на своите съграждани и на целия свят, че е допустима, дори нужна намесата на северния комшия в спора на острова, и тя ще бъде подбудена на първо място от грижата да бъдат избавени съседите от „ касапина Вейлер “. Всъщност грижите на Съединени американски щати били подбудени напълно от техните стопански ползи и геополитически планове.

Не единствено капиталовложенията, направени до тогава от американските бизнесмени в Куба, само че и самата сигурност на Съединените щати била изтъквана като състоятелен аргумент за интервенция: Куба е непосредствен комшия, ключ към Карибско море, а нестабилното състояние на острова може да притегли там европейски страни, и, затова, да съставлява действителна опасност за Съединени американски щати, за цялото Западно полукълбо. Така пропагандно бил замаскиран още един блян на експанзионистите – да бъде трансфорат кубинският остров в плацдарм за империалистическото разширение на Съединени американски щати, на първо място в Латинска Америка.

Другояче казано, основаното състояние в Куба освен могло да служи на Съединени американски щати, като претекст за интервенция, само че и създавало опция да бъде показана възможна въоръжена намеса в задоволително благовидна светлина, скриваща същинските цели.

Съществували обаче и спънки за реализирането на американските планове. Трябвало време, с цел да се обединят демократите и републиканците в Конгреса за решаването на „ кубинския въпрос “. Армията на Съединени американски щати още не била подготвена за война с испанските ветерани. Набирането на доброволци за армията изисквало време и по-нататъшно разпалване на антииспанските настроения. Можело да се допуска, че от страна на европейските страни ще бъде оказано противопоставяне, защото те с паника следили растежа на икономическото господство и експанзионистичните апетити на Съединени американски щати. Освен това известно време изглеждало, че Валериано Вейлер ще бъде по-успешен от своя предходник в напъните за спазването на въстанието. Също по този начин Хосе Марти, а след неговата гибел Антонио Масео и някои други ръководители на въстанието били срещу намесата на Съединени американски щати. Те били наясно с проектите на американските експанзионисти, предвиждали заплахата, по тази причина желали да получат независимостта посредством личните си сили.

Войната в Куба се затягала. В Съединените щати кръговете, заинтригувани в откъсването на острова от Испания, усилвали антииспанската акция. Тя давала предстоящите от нея резултати, още повече, че жестокостта на Вейлер нараствала, а всякаква предприемаческа и комерсиална активност на острова замряла.

През август 1896 година избухнало въстание в още едно от испанските колониални владения, на Филипинските острови. Испания изнемогвала, принудена да разпръсва своите сили на хиляди километри от метрополията.

Вследствие на изборите през 1896 година за президент бил определен представителят на Републиканската партия в Съединени американски щати Уилям Макинли, чиято предизборна стратегия включвала като основна своя задача енергичната и решителна политика по кубинския проблем. Същевременно експанзионистите упорствали за неотложно оповестяване на война на Испания.

През декември 1896 година в стълкновение умира Антонио Масео. Но тази трагична загуба не пречупва духа на въстаниците. Закалената войска на Кубинската република сковавала съперника в най-големите градове. Извън тях властта се намирала в ръцете на Временното кубинско държавно управление.

От друга страна позицията на Англия по кубинския въпрос еволюирала от ден на ден в интерес на Съединени американски щати. Официален Лондон желаел да обезпечи своя гръб при положение на спор със своите европейски противници, връзките с които, изключително с Германия, били изключително обтегнати. Другояче казано, изискванията за американска интервенция във войната на кубинците срещу Испания ставали все по-благоприятни.

Правителството на Съединени американски щати имало учредения да се надява, че то може да реализира доста чрез напън и закани, като по едно и също време се готви за война, с цел да бъде казана последната дума от армията и флота. Дипломатическите представители на Съединени американски щати в Мадрид отправяли към испанското държавно управление предизвикателни и оскърбителни демарши. Флибустерите (членове на пиратска, контрабандитска организация, които се борели против испанското господство в Южна Америка) прониквали в Куба, където взели участие в сражения на страната на кубинците или ги снабдявали с оръжие. Недалеко от кубинските крайбрежия курсирали военните кораби на Съединени американски щати. Американската преса предизвикала и поддържала военната нервност.

Испания, преживявайки стопански компликации, задълбочавани от политическата битка сред либералите и консерваторите, стояла на границата навън национално отвращение от политиката на държавното управление. Пред вероятността за неуспех на Куба и Филипините, то правело все по-съществени отстъпки. От Куба в края на 1897 година бил отзован Валериано Вейлер.

На Куба била предоставена автономност, само че тя не била приета нито от кубинците, нито от Съединените щати. Военните дейности на острова продължавали. През януари 1898 година Белият дом разпоредил броненосецът „ Ман “ да се насочи към Хавана, заявявайки, че това е „ знак на благоволение към Испания “. Всъщност това било напълно провокационно предизвикателство.

Съединени американски щати разчитали, че търпението на испанското държавно управление ще бъде изчерпано и то, спасявайки своя престиж, ще предприеме крачка, която ще смъкна от американските управници отговорността за „ принудената “ военна акция. Белият дом бързал. Там не желаели да позволен цялостното избавление на острова единствено от силите на патриотите, под командването на Временното държавно управление, което Вашингтон не признавал през всичките години битка на кубинците за самостоятелност.

Испания не приела предизвикването и позволила „ Ман “ на рейд наоколо до пристанището на Хавана. После била осъществена нова провокация. В началото на февруари 1898 година било откраднато частно писмо на испанския дипломат в кубинската столица Дюпуи де Лом, съдържащо обидна характерност на американския президент Уилям Макинли. Писмото било всеобщо оповестено в американската преса и употребявано като мотив за разпалване в Съединени американски щати на шовинистични настроения. Посланикът подал оставка. Правителството в Мадрид, с цел да охлади пристрастеностите, я приело.

Минали няколко дни. На 15 февруари жителите на Хавана чули мощен гърмеж. „ Ман “ се наклонил и след това потопен дружно с целия си екипаж. Причините за гърмежа били неразбираеми, само че още с оповестяването на новината за нещастието лозунгът на пропагандата на войната в Съединени американски щати станал девизът „ Помни „ Ман “! “. Американската комисия, позволена от испанците за следствие, се произнесла, че отговорността е на испанците. Войната сред Съединени американски щати и Испания станала неизбежна.

На север от Куба приключили военните мерки. На 19 април Конгресът в Съединени американски щати приел резолюция, изискваща от Испания неотложно да се откаже от властта си над Куба. Два дни по-късно испанското държавно управление отхвърлило ултиматума. Президентът на Съединени американски щати издал заповед за блокирането на острова. На 23 април Испания афишира война на Съединените американски щати, които на 25 април също оповестили война. Испанците се пробвали да си обезпечат поддръжката на континенталните европейски страни, само че нито една от тях не се съгласила да взе участие в авансово изгубено дело.

Войната била оповестена. Край крайбрежията на Куба курсирала ескадрата на американския флот, само че десантът на войските на острова се забавял. Оказало се, че започвайки войната, Съединени американски щати малко избързали. Доброволческите елементи още се формирали, не била открита координацията им с частите на постоянната войска и флота, в местата за концентриране на войските царял безпорядък, избухвали епидемии. Тези, които съчувствали на Испания, се надявали, че извоюваното време ще ѝ помогне да си събере силите, да откри съдружник или да се контракти с кубинците. На 1 май 1898 година под покрова на тъмнината американската Тихоокеанска ескадра на адмирал Дж. Дюи нахлува в залива на Манила (столицата на Филипините) и потопила намиращия се там флот на адмирал Монтехо. При тази акция американците не изгубват нито един човек и си обезпечават контрола над морските връзки в целия регион на Филипинския архипелаг. Положението на испанския гарнизон в Манила, обсаден откъм сушата от филипинските въстаници и откъм морето от американските кораби, било безнадеждно. Правителството на наскоро провъзгласената Филипинска република смятало, че не е надалеч часът, когато то ще си извоюва прерогативите да ръководи своята страна.

Неочакваните дейности на Съединени американски щати в Тихия океан разтревожили тези, които се били поддали на пропагандата на американската преса и заявките на Белия дом за това, че битката се води за освобождението на Куба. Какво значат тези дейности добре разбирали империалистическите противници на Съединени американски щати. Ориентирала се, Германия изпратила към Манила ескадра – официално за ходатайство сред воюващите страни. Посредничество американците не приели, а тяхната увереност и сили превъзхождали немските. На последните се наложило да правят отстъпка.

За да поддържа своите войски, до Куба, неусетно за американските морски патрули, пристигнала от Испания ескадрата на адмирал П. Сервера. Тя била съвсем небоеспособна, само че опирайки се на бреговите замъци, можела да послужи за защита на крайбрежието на острова и като подкрепление на сухопътните войски, настоящи срещу кубинците, а също и при положение на американски десант. Напълно по неволя адмирал Сервера я извел в намерено море, тъй като възнамерявал да я пребазира от Сантяго, където тя била акостирала под отбраната на бреговите батареи, в Хавана. Американските бойни кораби засекли испанските. В багра, протекъл на 3 юли, ескадрата на адмирал Севера, до последния транспортен съд, се упътила към дъното. Загубите на американците били един погубен и 10 ранени.

Куба се оказала изцяло откъсната от метрополията. Испанските войски на острова били деморализирани от своето изтощение в битката с патриотите, а също големите загуби в жива мощ, породена от жълтата тресчица (малария – бел. авт.), ги карали да се усещат в капан. Техните командири към този момент и не мислели за сериозна опозиция. Американците таман в противен случай, били въодушевени от морските победи и надъхани от шовинистичната агитация. Започнатият от тях нерешителен десант недалеко от Сантяго в този момент бил разгънат, при съответната поддръжка на Кубинската освободителна войска, и се трансформирала в огромна военна интервенция, приключила с цялостното обграждане на града. Кубинските елементи играели ролята на авангард на настъпващите сили и като прикритие при тяхното разрастване. Испанският гарнизон капитулирал. Мадрид признал своето проваляне. На 12 август 1898 година военните дейности на острова били прекъснати. На 14 същия месец пък американските армия и филипинските въстаници завладели Манила. Войната приключила и на този сектор от фронта. Започнали договарянията за мир.

Мирът сред Испания и Съединените щати бил подписан в Париж на 10 декември 1898 година Испания се отказала от правата си върху Куба и другите нейни владения в Западна Индия, а също от правата си върху остров Гуам (Марианските острови), който бил надалеч от театъра на военните дейности. Към Съединени американски щати били трансферирани Филипинските острови, за което Испания получила 20 млн. щат. $.

В контракта нямало и дума за независимостта на Куба, и за пребиваването там на американските войски, заели по това време всички значими пунктове на острова. Американците се държали като в завоювана страна. На частите на Кубинската освободителна войска било неразрешено да влизат в освободените градове от испанците, за дефинитивно покоряване на острова. Съединени американски щати решили да разхлабен, като преди този момент разоръжат, кубинските въоръжени сили.

Дълбокото отвращение на кубинската войска и на кубинския народ от политиката на Съединени американски щати могло елементарно да избухне във въстание против новите поробители. Официален Вашингтон бил мощно смутен. През януари 1899 година президентът Уилям Макинли изпратил на острова собствен емисар. Той уверил военачалник Масимо Гомес, че скоро ще бъде издадена заповед за евакуация от острова на американските войски. Не без съмнения кубинският главнокомандващ издал заповед за разпускането на армията. С разпускането ѝ американската окупация на острова станала явен факт. Създаването на Кубинската република, организацията и целият ѝ публичен живот на която да не зависят от Съединените американски щати, станало невероятно.

Когато наличието на Парижкия контракт станало известно в Съединените щати, немалка част от американците била изцяло смаяна: войната, за която те считали, че била водена за освобождението на Куба, се оказала нападателна, завоевателна интервенция, за да бъде основана американска колониална империя в Атлантическия и Тихия океан. Прогресивната част от американското общество осъдила подобен поврат на нещата, оценявайки това като лукавство и давност на историческия факт, че самите Съединени американски щати зародили вследствие на антиколониална революционна война. Писателят Марк Твен, професор Ф. Джидингс, сенаторът Р. Петигру и някогашният сенатор Дж. Хендерсън организирали Антиимпериалистическата лига, която обединила повече от половин милион американци с друго публично състояние. При разискването на въпроса в Конгреса доста членове на висшия законодателен орган в страната горещо и безапелационно разобличавали империалистическата устременост на контракта, неговата аморалност във връзка с кубинците и филипинците. Но е реалност, че експанзионистите, които разпалвали и употребявали шовинистичните настроения, подклаждани и от леката победа, въпреки всичко съумели да се наложат. Окончателно на 6 февруари 1899 година договорът бил утвърден от Конгреса единствено с болшинство от два гласа. Това било задоволително, с цел да попаднат порториканците и филипинците още веднъж под колониално иго, а кубинската самостоятелност се оказала под въпрос.

Филипинският народ не признал американския суверенитет над своята страна. Започнала героична епопея срещу окупаторите, която продължавала до 1902 година За да я пречупят, американците употребявали испанската система за вкарване на огромни елементи от недоволното население в концентрационни лагери, а по свирепост не отстъпвали на испанския „ месар “ Валериано Вейлер.

Окупирайки Куба, Съединените американски щати отстранили всички трудности за проникването там на американски капитали и подчинили под собствен надзор цялата кубинска стопанска система. След това на кубинците било позволено да сформират конституция на бъдещата република и Съединени американски щати дали обещание да изведат от острова американските войски. На 14 февруари 1901 година кубинското Учредително заседание одобрило текста на конституцията. Но на 25 февруари с. година в Конгреса на Съединени американски щати сенаторът Плат внася предложение, което да обосновава характера на бъдещите връзки сред Съединените щати и Куба. Конгресът я приема на 2 март 1901 година Поправката „ Плат “ влезнала в действие на 22 май 1903 година, когато бил подписан договорът на Съединени американски щати с Куба.

Според изискванията на поправката Съединените щати узурпирали правото на надзор над външната политика на Куба, на тази страна било неразрешено да подписва контракти с задгранични страни и да взима заеми от тях без утвърждението на американското държавно управление. Съединени американски щати също си присвоили правото да управляват вътрешната политика на Куба, защото се натоварили с полицейските функционалности да откриват ред на острова при положение на пораждане там на безредици, които биха били счетени от американското държавно управление за нарушение на естествения живот на републиката. Куба се задължавала да съобщи в аренда на Съединените щати избрани сектори от територията за основаване на американски военноморски бази. Фактически на Куба бил открит режим на американски протекторат. Пътем Съединени американски щати завладели и лежащия в кубинските крайбрежни води остров Пинос.

Кубинското Учредително заседание отказало да признае правомерността на поправката „ Плат “ като несъответстваща на кубинската конституция. Тогава формален Вашингтон заплашил с безкрайно продължение на окупацията, което сломило съпротивата на членовете на събранието, защото те не разполагали със сили за активен отпор.

По този метод войната, стартирана от Съединените американски щати, сякаш за освобождение и реализиране на независимостта на Куба, се явява един от основните жалони на новата ера на международната история, епохата на империализма.

* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.