САЩ: Хронология на експанзията и анексиите
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Макар че в хода на политическата битка, разгърнала се по време на подготовката за президентските избори през 1844 година, на територията на днешния Орегон се отделяло по-малко внимание спрямо Тексас, англо-американското съревнование в този район към средата на 40-те години на XIX в. извънредно се изостря. Съгласно договорите, подписани от Съединени американски щати (1824 г.) и Англия (1825 г.) с Русия, границата на съветските владения на Тихоокеанското крайбрежие била открита по 54°40′ северна широчина. По този метод, противоречива оставала територията сред тази линия и 42-рия паралел, за която претендирали Съединени американски щати и Англия. Всички опити на двете страни да се договорят остават безуспешни, защото Съединени американски щати се стремели към признание на тяхната северна граница по 49-тия паралел, а Англия желала границата да бъде прокарана по река Колумбия. Статусът, очакван по лондонската спогодба от 1818 година, на 6 август 1827 година бил удължен за неустановен период с право споразумението да бъде денонсирано при изискване с едногодишно авансово предупреждение.
През 30-те години преимуществото в битката за Орегон очевидно почнало да се обрисува в интерес на Англия. „ Компанията на Хъдзъновия залив “, която през 1821 година се обединила със „ Северозападната компания “, последователно изтласкала американските прекупвачи на необработени скъпи кожухарски артикули и в действителност монополизирала търговията с кожи на север от река Колумбия. По цялата дължина на тази река до Аляска тя строила търговски адвокатски фирми и укрепления. Активността на англичаните провокирала паника в Съединени американски щати и подтикнала колонизацията на Орегон от американците.
В авангарда на тяхното придвижване към Тихия океан, имащо в началото самостоятелен темперамент, били мисионерите, още през 30-те години отседнали в долината на р. Уиламет – южен приток на река Колумбия. Съобщенията за плодородните, напоявани земи на Орегон, в изискванията на икономическата меланхолия, обхванала през 1839 година Средния Запад, привличали колонистите, цифрата на които бързо растяло. Към началото на 40-те години те прокарали така наречен „ Орегонска пътека “ от устието на Мисури на запад, около нейния десен приток река Плат, през Южния проход на Скалистите планини, долината на река Снейк (ляв приток на р. Колумбия) и по-нататък по река Колумбия. През лятото на 1842 година този дълъг и тежък път преодоляла първата забележителна група преселници – повече от 100 души и към 18 закрити фургона, съпровождани от стада домакински добитък. Колонистите предпочитали да се заселват, като предписание, на юг от Колумбия, изключително около притока Уиламет. Вследствие на напора на американци в Орегон на края на 30-те години на XIX в., в Конгреса на Съединени американски щати неведнъж били издигани претенции тази територия да бъде присъединена, тъй като другояче, както твърдял сенаторът Лин, ще я завладее Англия. Същото мнение изказал в своя отчет и Чарлз Уилкс, изследвал по предписание на държавното управление на президента Ван Бюрен (1837-1841 г.) орегонското крайбрежие.
Никаква действителна опасност от Англия за Орегон по това време не съществувала. Напротив, защото по отношение на първата „ опиумна война “ 1840-1842 година и откриването на свободен достъп до китайските пристанища (съгласно Нанкинския контракт от 1842 г.) мнозина търговци и бизнесмени, занимаващи се с прекупване на необработени скъпи кожухарски артикули, се ориентирали към покупко-продажби с Далечния Изток. Затова администрацията на президента Джон Тейлър (1841-1845 г.), концентрирала на първо място своето внимание към Тексас, не бързала прекалено много с решаването на орегонския проблем, предполагайки, че времето работи в интерес на Съединени американски щати. Наистина, подписаният на 9 август 1842 година контракт „ Уебстър – Ашбертон “, урегулиращ разногласието за североизточната граница на Съединени американски щати с Канада, способствал за възобновяването на договарянията за Орегон. Но търсенето на взаимноприемлив компромис се усложнило в резултат на внезапното усилване на американската емиграция на Запад. През пролетта на 1843 година стартира „ великото преселване “: към хиляда души и пет хиляди глави добитък напущат крайбрежията на Мисури, запътвайки се към Орегон. Започва интензивен развой на заселване на територията от американски колонисти. Като резултат американското население нараства от почти 400 души през 1841 година на повече от 5 000 души през 1845 година Те даже основали локални органи на самоуправление.
При тези условия през интервала 1843-1844 година в Конгреса и на страниците на печата била водена дейна акция за завладяването на целия Орегон до 54°40′ северна широчина. Това желали, изключително в хода на предизборната битка, доста деятели на Демократическата партия, включително и авторитетният сенатор Джеймс Бюкенън, по-късно президент на Съединени американски щати (1857-1861 г.). Даже президентът Джон Тейлър в посланието си до Конгреса от 5 декември 1843 година загатнал за правата на Съединени американски щати върху „ цялата територия на страната, ситуирана сред 42° и 54°40′ северна широчина “. Но в процеса на формалните договаряния, състояли се в Лондон и Вашингтон, американската делегация се ограничавала с предходното си предложение за определяне на границата по 49-тия паралел. Подобна въздържаност значително се дължала на нерешения проблем с анексията на Тексас. Администрацията на Джон Тейлър не желаела да рискува с възможна война на два фронта – с Мексико и с Англия.
След присъединението на Тексас на 29 декември 1845 година към Съединени американски щати с права на щат, за президента Джеймс Полк орегонският проблем се придвижил на напред във времето в експанзионистичната стратегия на формален Вашингтон. Този политически курс бил интензивно поддържан от други членове на кабинета (министъра на финансите Уокър, морския министър Бенкрофт, военния министър Мърси, и с известни съмнения от държавния секретар Джеймс Бюкенън), както и от демократическото болшинство в Конгреса.
Програмата за агресия била цялостно и задоволително отчетливо изложена в президентското обръщение до Конгреса на 2 декември 1845 година Особено внимание в Съединени американски щати и отвън страната привлякъл този раздел на обширния документ, който директно съвпадал по смисъл с доктрината „ Монро “ и се явил в известна степен като продължение на този документ и негово развиване. След като напомнил в своето обръщение правилото, дефиниран по-рано от петия президент на Съединени американски щати Джеймс Монро (1817-1825 г.), президентът Джеймс Полк сметнал за нужно „ да повтори и още веднъж да удостовери “, че Съединени американски щати няма да позволен завземане или колонизация на каквато и да е част от Северна Америка от европейски страни, а също няма да позволен тяхната интервенция в този субконтинент. Открито полемизирайки с изказването от юни 1945 година на френския министър на външните работи Гизо, изказал се за опазване на „ равновесието на силите “ в Новия свят и индиректно осъдил анексията на Тексас, президентът подчертал, че в случай че някоя американска страна или територия пожелае „ да се сплоти с нашата конфедерация “, то това никого, с изключение на двете директно заинтересувани страни, не визира “.
Конкретно в този миг като възможни претенденти за обединяване със Съединени американски щати били подразбирани Тексас, Орегон и Калифорния. За анексията на Тексас Дж. Полк загатнал в резюме, като към този момент приключен факт. Твърдейки, че сякаш Мексико е признала неговата самостоятелност, той декларирал в своето обръщение, че Мексико „ не е имало нито правото, нито учредения да предписва ограничавания във връзка с формата за ръководство, която по-късно Тексас е поискал да избере “. Президентът уведомил Конгреса за признатите от държавното управление военни „ защитни ограничения “, при положение на враждебни дейности от мексиканска страна.
Най-съществено значение имала тази част от президентското обръщение, която се отнасяла до Орегон. Като съобщил, че след отхвърли на Англия да одобри вашингтонските оферти, договарянията са в невъзможност и в края на август 1845 година са били прекратени, президентът предложил на Конгреса да денонсира споразумението от 1827 година и да вземе американските колонисти в Орегон под отбраната на Съединени американски щати. „ Не може да има никакъв компромис, на който Съединените щати да следва да се съгласят, – акцентира президентът на Съединени американски щати, обявявайки за отхвърли от направеното по-рано компромисно предложение, и прибавя: – Ние пазиме своите права върху цялата територия на Орегон “.
Развивайки концепциите, евентуално заложени в доктрината „ Монро “, вашингтонското държавно управление в средата на 40-те години на XIX в. афишира чрез изказване на президента, че Съединени американски щати претендират за особени връзки с другите американски страни и преглеждат себе си като велика страна, призвана да дефинира ориста на цялото западно полукълбо. За идеологическо мотивиране на сходни искания и експанзионистични трендове огромно значение имал един комплекс от хрумвания, сред които видно място заемала теорията за „ предназначение от ориста “ (Manifest Destiny). Този израз за първи път се появява на страниците на печата през юни 1845 година Списанието „ Демократик ревю “ разгласява публикация на своя редактор Джон О‘Саливан по тексаския въпрос. Но в политическия лексикон то навлиза и получава необятно разпространяване половин година по-късно по отношение на уводна публикация на вестник „ Морнинг нюз “ от 27 декември, озаглавена „ Истинното право “ и написана, съдейки по всичко, от същия О‘Саливан.
В нея било очебийно: „ И, най-после, с изключение на неопровержимите доказателства за нашите законни права върху Орегон... ние имаме още повече право, в сравнение с което и да е, което право, по всяко време, може да бъде изведено от всички тези остарели документи на античното интернационално право. Ние не се нуждаем от всички тези покрити с прахуляк бумаги за правата на открития, проучвания, заселвания, последователност и така нататък Ако сме откровени и приказваме непосредствено, което ние подценяваме, то може да се каже, че бъдейки съответстващите доводи и документи на двете страни, отнасящи се до съответстващите на тези исторически и юридически въпроси, противоположни – и имайки Англия всичките наши, а ние единствено това – нашите искания за Орегон все пак биха били най-значителни и безспорни. Тези искания са учредени на правото, произлизащо от това, че на нас ни е предопределена ориста да разпространим своето господство върху целия континент, което ни е дарено от Провидението за осъществяване на предоставената върху нас велика задача: да установим независимост и федеративно самоуправление “. Идеята за „ предназначение от ориста “ незабавно била подхваната от ярките последователи на експанзионистичната политика: публицисти и конгресмени, военни и служители, плантатори и бизнесмени, търговци и банкери. От първите дни на 1846 година тази концепция стартира постоянно да се появява в пресата и речите, произнасяни от трибуната на Конгреса, при което, що се отнася до Орегон, незабавно придобива доста по-голямо разпространяване. Адептите на тази концепция твърдяли, че североамериканците са определен народ, на който самата орис е предназначила Америка да бъде превърната в „ зона на свободата “. Реставрирайки остарялата „ теория на естествените граници “, те заявявали, че „ на запад такава естествена граница се явява Тихият океан “. От това произтичало, че целият Орегон, Калифорния, Ново Мексико, да не приказваме за Тексас, би трябвало, в последна сметка, да влязат в състава на Съединените щати.
В продължение на първите месеци на 1846 година в Сената и в Камарата на представителите се разгарят яростни разногласия по орегонския въпрос. Твърдата позиция на президента Джеймс Полк разделяли и доста членове на Конгреса. Тяхното ядро представлявали конгресмените демократи от щатите на Средния Запад.
Но към тях се причисляват и някои ръководители на вигите, включително и дългогодишният водач на антиробовладелските сили в Камарата на представителите Джон К. Адамс. Оставайки уверен аболиционист и съперник на експанзията на юг от 36°30′, 78-годишният конгресмен от Масачузетс, дружно с войнстващите „ ястреби “ от Запада, в своите речи желал да бъде превзет целият Орегон. Подобни искания Джон К. Адамс аргументирал с „ предопределението от ориста “, и отсъствието у Англия, по неговите думи, на учредения да претендира за каквато и да е част от противоречивата територия, и така нататък Дж. Адамс се позовавал и на библейската заповед „ Плодете се и се размножавайте, и напълнете земята, и я обладайте “ (Битие, I: 28), и на по-близък образец – крал Фридрих II, който първо превзема Силезия, а чак след това встъпил в договаряния по този въпрос. В хода на острата политическа полемика, която доближава своя разцвет към средата на февруари 1846 година, екстремистите издигнали девиз: „ 54°40′ или война “.
Но на тях се противопоставял разнородният блок на вигите и умерените демократи, изразяващи ползите на търговско-промишлените кръгове на източните щати и земеделците от Юга, които били склонни на компромис с Англия. Дори толкоз ревностни вдъхновители на експанзионистичната политика като Калхун и Бентън, в дадения случай призовавали към огромна нерешителност. На 23 април 1846 година двете покои на Конгреса одобряват резолюция, която дава на президента правото да взема решение въпроса с предварителното известяван на Англия по отношение на желанията на Съединени американски щати да денонсират споразумението от 1827 година по лично убеждение.
Но администрацията на президента Джеймс Полк, разтревожена от внезапното изостряне на връзките с Мексико и почналите военни дейности на територията към Рио Гранде, нямала желание да встъпи в сериозен спор с Англия. Към спокойно контролиране на продължителния спор се стремели и управляващите върху Албиона. Затова Съединени американски щати се съгласяват с компромисното решение, препоръчано от британския министър на външните работи Ебердин. На 15 юни 1846 година държавният секретар на Съединени американски щати Джеймс Бюкенън и английският дипломат Пакенхъм подписват във Вашингтон контракт, който открива линията за делене сред владенията на двете страни на запад от Скалистите планини по 49-тия паралел. Англо-американската граница станала трансконтинентална.
(По материали от задгранични източници.)
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Макар че в хода на политическата битка, разгърнала се по време на подготовката за президентските избори през 1844 година, на територията на днешния Орегон се отделяло по-малко внимание спрямо Тексас, англо-американското съревнование в този район към средата на 40-те години на XIX в. извънредно се изостря. Съгласно договорите, подписани от Съединени американски щати (1824 г.) и Англия (1825 г.) с Русия, границата на съветските владения на Тихоокеанското крайбрежие била открита по 54°40′ северна широчина. По този метод, противоречива оставала територията сред тази линия и 42-рия паралел, за която претендирали Съединени американски щати и Англия. Всички опити на двете страни да се договорят остават безуспешни, защото Съединени американски щати се стремели към признание на тяхната северна граница по 49-тия паралел, а Англия желала границата да бъде прокарана по река Колумбия. Статусът, очакван по лондонската спогодба от 1818 година, на 6 август 1827 година бил удължен за неустановен период с право споразумението да бъде денонсирано при изискване с едногодишно авансово предупреждение.
През 30-те години преимуществото в битката за Орегон очевидно почнало да се обрисува в интерес на Англия. „ Компанията на Хъдзъновия залив “, която през 1821 година се обединила със „ Северозападната компания “, последователно изтласкала американските прекупвачи на необработени скъпи кожухарски артикули и в действителност монополизирала търговията с кожи на север от река Колумбия. По цялата дължина на тази река до Аляска тя строила търговски адвокатски фирми и укрепления. Активността на англичаните провокирала паника в Съединени американски щати и подтикнала колонизацията на Орегон от американците.
В авангарда на тяхното придвижване към Тихия океан, имащо в началото самостоятелен темперамент, били мисионерите, още през 30-те години отседнали в долината на р. Уиламет – южен приток на река Колумбия. Съобщенията за плодородните, напоявани земи на Орегон, в изискванията на икономическата меланхолия, обхванала през 1839 година Средния Запад, привличали колонистите, цифрата на които бързо растяло. Към началото на 40-те години те прокарали така наречен „ Орегонска пътека “ от устието на Мисури на запад, около нейния десен приток река Плат, през Южния проход на Скалистите планини, долината на река Снейк (ляв приток на р. Колумбия) и по-нататък по река Колумбия. През лятото на 1842 година този дълъг и тежък път преодоляла първата забележителна група преселници – повече от 100 души и към 18 закрити фургона, съпровождани от стада домакински добитък. Колонистите предпочитали да се заселват, като предписание, на юг от Колумбия, изключително около притока Уиламет. Вследствие на напора на американци в Орегон на края на 30-те години на XIX в., в Конгреса на Съединени американски щати неведнъж били издигани претенции тази територия да бъде присъединена, тъй като другояче, както твърдял сенаторът Лин, ще я завладее Англия. Същото мнение изказал в своя отчет и Чарлз Уилкс, изследвал по предписание на държавното управление на президента Ван Бюрен (1837-1841 г.) орегонското крайбрежие.
Никаква действителна опасност от Англия за Орегон по това време не съществувала. Напротив, защото по отношение на първата „ опиумна война “ 1840-1842 година и откриването на свободен достъп до китайските пристанища (съгласно Нанкинския контракт от 1842 г.) мнозина търговци и бизнесмени, занимаващи се с прекупване на необработени скъпи кожухарски артикули, се ориентирали към покупко-продажби с Далечния Изток. Затова администрацията на президента Джон Тейлър (1841-1845 г.), концентрирала на първо място своето внимание към Тексас, не бързала прекалено много с решаването на орегонския проблем, предполагайки, че времето работи в интерес на Съединени американски щати. Наистина, подписаният на 9 август 1842 година контракт „ Уебстър – Ашбертон “, урегулиращ разногласието за североизточната граница на Съединени американски щати с Канада, способствал за възобновяването на договарянията за Орегон. Но търсенето на взаимноприемлив компромис се усложнило в резултат на внезапното усилване на американската емиграция на Запад. През пролетта на 1843 година стартира „ великото преселване “: към хиляда души и пет хиляди глави добитък напущат крайбрежията на Мисури, запътвайки се към Орегон. Започва интензивен развой на заселване на територията от американски колонисти. Като резултат американското население нараства от почти 400 души през 1841 година на повече от 5 000 души през 1845 година Те даже основали локални органи на самоуправление.
При тези условия през интервала 1843-1844 година в Конгреса и на страниците на печата била водена дейна акция за завладяването на целия Орегон до 54°40′ северна широчина. Това желали, изключително в хода на предизборната битка, доста деятели на Демократическата партия, включително и авторитетният сенатор Джеймс Бюкенън, по-късно президент на Съединени американски щати (1857-1861 г.). Даже президентът Джон Тейлър в посланието си до Конгреса от 5 декември 1843 година загатнал за правата на Съединени американски щати върху „ цялата територия на страната, ситуирана сред 42° и 54°40′ северна широчина “. Но в процеса на формалните договаряния, състояли се в Лондон и Вашингтон, американската делегация се ограничавала с предходното си предложение за определяне на границата по 49-тия паралел. Подобна въздържаност значително се дължала на нерешения проблем с анексията на Тексас. Администрацията на Джон Тейлър не желаела да рискува с възможна война на два фронта – с Мексико и с Англия.
След присъединението на Тексас на 29 декември 1845 година към Съединени американски щати с права на щат, за президента Джеймс Полк орегонският проблем се придвижил на напред във времето в експанзионистичната стратегия на формален Вашингтон. Този политически курс бил интензивно поддържан от други членове на кабинета (министъра на финансите Уокър, морския министър Бенкрофт, военния министър Мърси, и с известни съмнения от държавния секретар Джеймс Бюкенън), както и от демократическото болшинство в Конгреса.
Програмата за агресия била цялостно и задоволително отчетливо изложена в президентското обръщение до Конгреса на 2 декември 1845 година Особено внимание в Съединени американски щати и отвън страната привлякъл този раздел на обширния документ, който директно съвпадал по смисъл с доктрината „ Монро “ и се явил в известна степен като продължение на този документ и негово развиване. След като напомнил в своето обръщение правилото, дефиниран по-рано от петия президент на Съединени американски щати Джеймс Монро (1817-1825 г.), президентът Джеймс Полк сметнал за нужно „ да повтори и още веднъж да удостовери “, че Съединени американски щати няма да позволен завземане или колонизация на каквато и да е част от Северна Америка от европейски страни, а също няма да позволен тяхната интервенция в този субконтинент. Открито полемизирайки с изказването от юни 1945 година на френския министър на външните работи Гизо, изказал се за опазване на „ равновесието на силите “ в Новия свят и индиректно осъдил анексията на Тексас, президентът подчертал, че в случай че някоя американска страна или територия пожелае „ да се сплоти с нашата конфедерация “, то това никого, с изключение на двете директно заинтересувани страни, не визира “.
Конкретно в този миг като възможни претенденти за обединяване със Съединени американски щати били подразбирани Тексас, Орегон и Калифорния. За анексията на Тексас Дж. Полк загатнал в резюме, като към този момент приключен факт. Твърдейки, че сякаш Мексико е признала неговата самостоятелност, той декларирал в своето обръщение, че Мексико „ не е имало нито правото, нито учредения да предписва ограничавания във връзка с формата за ръководство, която по-късно Тексас е поискал да избере “. Президентът уведомил Конгреса за признатите от държавното управление военни „ защитни ограничения “, при положение на враждебни дейности от мексиканска страна.
Най-съществено значение имала тази част от президентското обръщение, която се отнасяла до Орегон. Като съобщил, че след отхвърли на Англия да одобри вашингтонските оферти, договарянията са в невъзможност и в края на август 1845 година са били прекратени, президентът предложил на Конгреса да денонсира споразумението от 1827 година и да вземе американските колонисти в Орегон под отбраната на Съединени американски щати. „ Не може да има никакъв компромис, на който Съединените щати да следва да се съгласят, – акцентира президентът на Съединени американски щати, обявявайки за отхвърли от направеното по-рано компромисно предложение, и прибавя: – Ние пазиме своите права върху цялата територия на Орегон “.
Развивайки концепциите, евентуално заложени в доктрината „ Монро “, вашингтонското държавно управление в средата на 40-те години на XIX в. афишира чрез изказване на президента, че Съединени американски щати претендират за особени връзки с другите американски страни и преглеждат себе си като велика страна, призвана да дефинира ориста на цялото западно полукълбо. За идеологическо мотивиране на сходни искания и експанзионистични трендове огромно значение имал един комплекс от хрумвания, сред които видно място заемала теорията за „ предназначение от ориста “ (Manifest Destiny). Този израз за първи път се появява на страниците на печата през юни 1845 година Списанието „ Демократик ревю “ разгласява публикация на своя редактор Джон О‘Саливан по тексаския въпрос. Но в политическия лексикон то навлиза и получава необятно разпространяване половин година по-късно по отношение на уводна публикация на вестник „ Морнинг нюз “ от 27 декември, озаглавена „ Истинното право “ и написана, съдейки по всичко, от същия О‘Саливан.
В нея било очебийно: „ И, най-после, с изключение на неопровержимите доказателства за нашите законни права върху Орегон... ние имаме още повече право, в сравнение с което и да е, което право, по всяко време, може да бъде изведено от всички тези остарели документи на античното интернационално право. Ние не се нуждаем от всички тези покрити с прахуляк бумаги за правата на открития, проучвания, заселвания, последователност и така нататък Ако сме откровени и приказваме непосредствено, което ние подценяваме, то може да се каже, че бъдейки съответстващите доводи и документи на двете страни, отнасящи се до съответстващите на тези исторически и юридически въпроси, противоположни – и имайки Англия всичките наши, а ние единствено това – нашите искания за Орегон все пак биха били най-значителни и безспорни. Тези искания са учредени на правото, произлизащо от това, че на нас ни е предопределена ориста да разпространим своето господство върху целия континент, което ни е дарено от Провидението за осъществяване на предоставената върху нас велика задача: да установим независимост и федеративно самоуправление “. Идеята за „ предназначение от ориста “ незабавно била подхваната от ярките последователи на експанзионистичната политика: публицисти и конгресмени, военни и служители, плантатори и бизнесмени, търговци и банкери. От първите дни на 1846 година тази концепция стартира постоянно да се появява в пресата и речите, произнасяни от трибуната на Конгреса, при което, що се отнася до Орегон, незабавно придобива доста по-голямо разпространяване. Адептите на тази концепция твърдяли, че североамериканците са определен народ, на който самата орис е предназначила Америка да бъде превърната в „ зона на свободата “. Реставрирайки остарялата „ теория на естествените граници “, те заявявали, че „ на запад такава естествена граница се явява Тихият океан “. От това произтичало, че целият Орегон, Калифорния, Ново Мексико, да не приказваме за Тексас, би трябвало, в последна сметка, да влязат в състава на Съединените щати.
В продължение на първите месеци на 1846 година в Сената и в Камарата на представителите се разгарят яростни разногласия по орегонския въпрос. Твърдата позиция на президента Джеймс Полк разделяли и доста членове на Конгреса. Тяхното ядро представлявали конгресмените демократи от щатите на Средния Запад.
Но към тях се причисляват и някои ръководители на вигите, включително и дългогодишният водач на антиробовладелските сили в Камарата на представителите Джон К. Адамс. Оставайки уверен аболиционист и съперник на експанзията на юг от 36°30′, 78-годишният конгресмен от Масачузетс, дружно с войнстващите „ ястреби “ от Запада, в своите речи желал да бъде превзет целият Орегон. Подобни искания Джон К. Адамс аргументирал с „ предопределението от ориста “, и отсъствието у Англия, по неговите думи, на учредения да претендира за каквато и да е част от противоречивата територия, и така нататък Дж. Адамс се позовавал и на библейската заповед „ Плодете се и се размножавайте, и напълнете земята, и я обладайте “ (Битие, I: 28), и на по-близък образец – крал Фридрих II, който първо превзема Силезия, а чак след това встъпил в договаряния по този въпрос. В хода на острата политическа полемика, която доближава своя разцвет към средата на февруари 1846 година, екстремистите издигнали девиз: „ 54°40′ или война “.
Но на тях се противопоставял разнородният блок на вигите и умерените демократи, изразяващи ползите на търговско-промишлените кръгове на източните щати и земеделците от Юга, които били склонни на компромис с Англия. Дори толкоз ревностни вдъхновители на експанзионистичната политика като Калхун и Бентън, в дадения случай призовавали към огромна нерешителност. На 23 април 1846 година двете покои на Конгреса одобряват резолюция, която дава на президента правото да взема решение въпроса с предварителното известяван на Англия по отношение на желанията на Съединени американски щати да денонсират споразумението от 1827 година по лично убеждение.
Но администрацията на президента Джеймс Полк, разтревожена от внезапното изостряне на връзките с Мексико и почналите военни дейности на територията към Рио Гранде, нямала желание да встъпи в сериозен спор с Англия. Към спокойно контролиране на продължителния спор се стремели и управляващите върху Албиона. Затова Съединени американски щати се съгласяват с компромисното решение, препоръчано от британския министър на външните работи Ебердин. На 15 юни 1846 година държавният секретар на Съединени американски щати Джеймс Бюкенън и английският дипломат Пакенхъм подписват във Вашингтон контракт, който открива линията за делене сред владенията на двете страни на запад от Скалистите планини по 49-тия паралел. Англо-американската граница станала трансконтинентална.
(По материали от задгранични източници.)
* – Авторът е ръководител на УС на Асоциацията за битка срещу корупцията в България.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ