Живеем ден за ден: хората от Донбас, които за втори път бягат от войната
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Олга от Луганск отпътува през 2014 година за Северодонецк, където в този момент се водят боеве. „ До 2014 година животът ми в Луганск бе безусловно естествен - апартамент, обичана работа, мъж, деца, които вървят на учебно заведение. Работех като фризьорка, водех курсове по фризьорство и даже не можех да позволи какво ще се случи. През пролетта на 2014 не разбирах какво става. Пропагандата беше страшна - споделяха ни, че Украйна атакува на своя територия, а някой различен - който не е там - пази хората. Разбирах, че Украйна не може да стреля сама по себе си.
" Осем години окупация "
Дотогава не бях чувала да се приказва за отделянето на Донбас от Украйна. Някои споделяха, че в Русия хората живеят по-добре и би било хубаво и при нас да е по този начин. Хората в града имаха неправилните показа, че в Русия е хубаво. Щом е по този начин - взимай си куфарите и тръгвай. Самата аз до 2014 година се усещах в Луганск удобно и несъмнено - не можех и да си показва, че ни предстоят осем години окупация, не възприемах този цирк съществено. Надявах се, че силовиците ще сложат завършек на всичко това - само че не стана по този начин.
Мъжът ми и брат ми работеха в правоохранителните органи. Сепаратистите желаеха от тях да застанат на тяхна страна, те отхвърлиха. Добре, че авансово си бяха подали заявки за отпуск - възползвахме се от това и се преместихме в Северодонецк, където беше трансферирана работата на брачна половинка ми. Всички смятаха, че това ще е краткотрайно - че не след дълго ще се върнем, само че това по този начин и не стана, връщането все се отлагаше.
През 2015-а година си отворих фризьорски салон в Северодонецк и нещата потеглиха добре. И през разум не ми минаваше, че нещата от 2014-а могат да се повторят. Сутринта на 24 февруари ни се обадиха и ни споделиха, че е почнала война. Набързо си събрахме нещата и единствено след три часа заминахме. Почти цялото съоръжение на фризьорския ми салон остана в Северодонецк. Всъщност целият ни живот остана в Северодонецк. Отново съм без работа, а и кошерите на мъжа ми - главен източник на нашите доходи - останаха в окупирания град. "
" За сепаратистките демонстрации докарваха хора отнякъде "
Николай Осиченко е от Донецк, само че от 2018 година е живял в Мариупол, блокиран от съветските сили от март. „ До 2014 година живеех в Донецк, бях основен режисьор на телевизионния канал „ Донбас ". Синът ни се роди през 2009-а, ремонтирал бях къщата си близо до летището. През 2014-а година въобще не можех да си показва какво ще се случи и че ще се стигне до окупация. Митингите в центъра на града ме поразяваха - в тях не участваха локални поданици, а хора, докарани отнякъде, които мъчно се ориентираха. Жителите на Донецк не мислеха, че от тези немногочислени манифестации ще излезе нещо - отнасяха се към тези хора като към градските луди.
След като проруските сепаратисти окупираха Донецк, бе издадена заповед за възбрана на телевизионния ни канал, само че даже и по-късно не напуснахме града - не искахме да бягаме. Вярвахме, че Донецк ще бъде освободен - по какъв начин по този начин ще ни гонят от нашия град. Но когато започнаха боевете за летището, от които детето доста се плашеше, взехме решение да заминем. Отидохме в Мариупол - сякаш за няколко седмици на море, да изчакаме, само че последователно си дадохме сметка, че едва ли ще се върнем скоро. През 2018 година ми предложиха да оглавя малкия екран на Мариупол и животът ни стартира да се подрежда. Прекарахме там три от най-щастливите години в живота си.
" Там беше пъкъл "
На 24 февруари научих за нападението на Русия против Украйна от новините. Предположих, че ще има проблеми с връзките, с доставките на храна, с тегленето на пари от банкоматите. Затова изтеглих всички пари, купих храна, свещи, медикаменти - успокоих се, че съм защитил дома си и фамилията. Мислех, че през 2014 към този момент съм виждал война. Минал съм всякакво образование - по какъв начин да се държиш при обстрел, в случай че попаднеш в плен, на фронта. Мислех си, че съм подготвен за всичко. Но 2022 година сподели, че не съм бил подготвен за нищо - това беше пъкъл.
Градът остана първо без ток, вода и отопление. След като ни обсадиха, стопираха доставките на храна, горива, на пари в брой. След това пропаднаха и мобилните връзки - хората се оказаха в информативен вакуум. В първите дни на обсадата магазините още работеха - разпродаваха остатъците, до момента в който не започнаха да обстрелват складовете.
На 13 март бомбардираха блока ни и той към този момент не ставаше за живеене - всички се преместихме в сутерена и спахме там: децата на матраци, възрастните - на столове. Това беше най-топлото помещение, само че би трябвало да обясня какво се смяташе за топло тогава: 12 градуса в помещение, цялостно с хора. Навън температурата беше минус 10 градуса, а в жилищата с избитите прозорци - минус осем. Хората си бяха облекли всички вероятни облекла.
" Навсякъде имаше трупове "
Всеки ден се качвах до десетия етаж, където можеше да се хване сигнал и записвах дребни видеоблогове за обстановката в града. На 14 март разбрах, че има опция да напуснем града през филантропичен кулоар. Събрах всички хора от блока и им споделих - би трябвало да заминем неотложно, тъй като в случай че останем, възможностите ни да оцелеем са минимални. Включихме се в една колона от 2500 автомобила, пътувахме постепенно - край нас непрекъснато се чуваха гърмежи, падаха бомби. Правех всичко допустимо синът ми да не гледа през стъклото, тъй като на всички места имаше човешки тела. Сега сме наели жилище в Запорожие, само че нямаме никакви проекти - живеем ден за ден. "
Автор Анастасия Шепелева
Олга от Луганск отпътува през 2014 година за Северодонецк, където в този момент се водят боеве. „ До 2014 година животът ми в Луганск бе безусловно естествен - апартамент, обичана работа, мъж, деца, които вървят на учебно заведение. Работех като фризьорка, водех курсове по фризьорство и даже не можех да позволи какво ще се случи. През пролетта на 2014 не разбирах какво става. Пропагандата беше страшна - споделяха ни, че Украйна атакува на своя територия, а някой различен - който не е там - пази хората. Разбирах, че Украйна не може да стреля сама по себе си.
" Осем години окупация "
Дотогава не бях чувала да се приказва за отделянето на Донбас от Украйна. Някои споделяха, че в Русия хората живеят по-добре и би било хубаво и при нас да е по този начин. Хората в града имаха неправилните показа, че в Русия е хубаво. Щом е по този начин - взимай си куфарите и тръгвай. Самата аз до 2014 година се усещах в Луганск удобно и несъмнено - не можех и да си показва, че ни предстоят осем години окупация, не възприемах този цирк съществено. Надявах се, че силовиците ще сложат завършек на всичко това - само че не стана по този начин.
Мъжът ми и брат ми работеха в правоохранителните органи. Сепаратистите желаеха от тях да застанат на тяхна страна, те отхвърлиха. Добре, че авансово си бяха подали заявки за отпуск - възползвахме се от това и се преместихме в Северодонецк, където беше трансферирана работата на брачна половинка ми. Всички смятаха, че това ще е краткотрайно - че не след дълго ще се върнем, само че това по този начин и не стана, връщането все се отлагаше.
През 2015-а година си отворих фризьорски салон в Северодонецк и нещата потеглиха добре. И през разум не ми минаваше, че нещата от 2014-а могат да се повторят. Сутринта на 24 февруари ни се обадиха и ни споделиха, че е почнала война. Набързо си събрахме нещата и единствено след три часа заминахме. Почти цялото съоръжение на фризьорския ми салон остана в Северодонецк. Всъщност целият ни живот остана в Северодонецк. Отново съм без работа, а и кошерите на мъжа ми - главен източник на нашите доходи - останаха в окупирания град. "
" За сепаратистките демонстрации докарваха хора отнякъде "
Николай Осиченко е от Донецк, само че от 2018 година е живял в Мариупол, блокиран от съветските сили от март. „ До 2014 година живеех в Донецк, бях основен режисьор на телевизионния канал „ Донбас ". Синът ни се роди през 2009-а, ремонтирал бях къщата си близо до летището. През 2014-а година въобще не можех да си показва какво ще се случи и че ще се стигне до окупация. Митингите в центъра на града ме поразяваха - в тях не участваха локални поданици, а хора, докарани отнякъде, които мъчно се ориентираха. Жителите на Донецк не мислеха, че от тези немногочислени манифестации ще излезе нещо - отнасяха се към тези хора като към градските луди.
След като проруските сепаратисти окупираха Донецк, бе издадена заповед за възбрана на телевизионния ни канал, само че даже и по-късно не напуснахме града - не искахме да бягаме. Вярвахме, че Донецк ще бъде освободен - по какъв начин по този начин ще ни гонят от нашия град. Но когато започнаха боевете за летището, от които детето доста се плашеше, взехме решение да заминем. Отидохме в Мариупол - сякаш за няколко седмици на море, да изчакаме, само че последователно си дадохме сметка, че едва ли ще се върнем скоро. През 2018 година ми предложиха да оглавя малкия екран на Мариупол и животът ни стартира да се подрежда. Прекарахме там три от най-щастливите години в живота си.
" Там беше пъкъл "
На 24 февруари научих за нападението на Русия против Украйна от новините. Предположих, че ще има проблеми с връзките, с доставките на храна, с тегленето на пари от банкоматите. Затова изтеглих всички пари, купих храна, свещи, медикаменти - успокоих се, че съм защитил дома си и фамилията. Мислех, че през 2014 към този момент съм виждал война. Минал съм всякакво образование - по какъв начин да се държиш при обстрел, в случай че попаднеш в плен, на фронта. Мислех си, че съм подготвен за всичко. Но 2022 година сподели, че не съм бил подготвен за нищо - това беше пъкъл.
Градът остана първо без ток, вода и отопление. След като ни обсадиха, стопираха доставките на храна, горива, на пари в брой. След това пропаднаха и мобилните връзки - хората се оказаха в информативен вакуум. В първите дни на обсадата магазините още работеха - разпродаваха остатъците, до момента в който не започнаха да обстрелват складовете.
На 13 март бомбардираха блока ни и той към този момент не ставаше за живеене - всички се преместихме в сутерена и спахме там: децата на матраци, възрастните - на столове. Това беше най-топлото помещение, само че би трябвало да обясня какво се смяташе за топло тогава: 12 градуса в помещение, цялостно с хора. Навън температурата беше минус 10 градуса, а в жилищата с избитите прозорци - минус осем. Хората си бяха облекли всички вероятни облекла.
" Навсякъде имаше трупове "
Всеки ден се качвах до десетия етаж, където можеше да се хване сигнал и записвах дребни видеоблогове за обстановката в града. На 14 март разбрах, че има опция да напуснем града през филантропичен кулоар. Събрах всички хора от блока и им споделих - би трябвало да заминем неотложно, тъй като в случай че останем, възможностите ни да оцелеем са минимални. Включихме се в една колона от 2500 автомобила, пътувахме постепенно - край нас непрекъснато се чуваха гърмежи, падаха бомби. Правех всичко допустимо синът ми да не гледа през стъклото, тъй като на всички места имаше човешки тела. Сега сме наели жилище в Запорожие, само че нямаме никакви проекти - живеем ден за ден. "
Автор Анастасия Шепелева
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ