Време е за децентрализация
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Икономическата бездна сред столицата и останалата част на страната е голяма, само че по-лошото е, че с времето тя се разтваря от ден на ден и все по-бързо, а съществени опити за противопоставяне на този развой липсват. Освен доста по-лошите стопански индикатори, по предварителни данни от последното броене у нас в множеството области отвън столицата за последното десетилетие се следи цялостен демографски срив. Някои от областите са изгубили към четвърт от популацията си единствено за последните 10 години, като казусът е изключително сериозен за Северна България. Централните управляващи нормално изчерпват тематиката за районно развиване с обещания за градежи на пътища, мостове и други инфраструктурни планове, а повдигането на тези въпроси се случва главно по време на избори. Но аргументите за проблемите с районните несъответствия са доста по-дълбоки и тематиката изисква сериозен разбор, който липсва.
В момента България е една от най-централизираните страни в Европейски Съюз, а политиките на локалните управляващи са съвсем напълно подвластни от благоразположението на централните управляващи. Съвсем умишлено през годините на преход съвсем не бяха направени опити да бъде променено това завещание на тоталитарната страна, за разлика от доста други страни в Източна Европа. Липсата на предпочитание за промени в тази посока може да бъде обяснена от напълно тривиални аргументи – един-единствен властови център може да бъде следен доста по-лесно в сравнение с голям брой такива по-малки центрове, разпръснати из страната. Порочният политико-олигархичен модел на ръководство на страната и подмолното разпределение на властови и стопански запаси през годините на преход сътвориха условия, при които беше невероятно да има действителна децентрализация на властта. От това пострадаха най-вече районите на България, защото тяхното развиване беше оставено на назад във времето, а те бяха лишени от лични принадлежности, с които да опитат да наваксат изоставането си.
Децентрализацията не е панацея, която би решила всички проблеми на локалните общности, само че е значима стъпка към отключване на капацитета на българските райони. Осъществена вярно, децентрализацията дава разполагаем на локалните и районните управляващи мощни принадлежности за осъществяване на лични политики, съобразени с локалните особености и запаси. Но с цел да се случи това, не е задоволително просто да бъдат трансферирани нови пълномощия към общините. Необходимо е да се приложи интегрирана тактика за децентрализация , включваща административна промяна, уедряване на общини, преосмисляне на ролята на регионалните администрации, основаване на нови районни управляващи, прехвърляне на пълномощия и финансов запас и основаване на национална кохезионна политика, която да подкрепя изостаналите райони.
По-ниските равнища на властта разполагат с по-добра информация за локалните специфики и могат да са по-адекватни от централната власт при вземането на решения, касаещи локални и районни проблеми. Такава независимост на дейности би основала условия за конкуренция и коопериране сред обособените райони, което би повишило успеваемостта при привличане на вложения и да усъвършенства административния потенциал на локалните управляващи. Това би разкрило и други благоприятни условия за по-ефективно разпределение на средства, като да вземем за пример основаване на районни оперативни стратегии за европейско финансиране, без то да минава през централните управляващи, като тези действия се делегират на ново районно равнище на ръководство. Такова междинно равнище е извънредно належащо, с цел да се координират общи дейности на локалните общности и да бъдат реализирани районни политики.
Подобни оферти може би наподобяват радикални за българската реалност, само че подобен вид децентрализирано ръководство е нещо обикновено за множеството развити европейски демокрации, защото високите равнища на самоуправление на локалните общности са значима част от политическата им традиция. По-интересното е, че позитивните стопански резултати от децентрализацията са потвърдени даже и в страни с по-авторитарна конструкция на ръководство, което на пръв взор може да наподобява парадоксално. Например, доста откриватели отдават основна роля на административната децентрализация за икономическия напредък на Китай през последните 40 години, дружно с пазарните промени и отварянето на страната към международната търговия.
В същото време, децентрализацията на властта крие и някои рискове, изключително годни за българската действителност. Ако се прави на парче, децентрализацията носи опасности за утежняване на фискалното положение на районите и локалните управляващи. Затова е нужна интегрирана политика, която да балансира фискалната децентрализация с кохезионно подкрепяне и даване на нови властови принадлежности за реализиране на лични политики на районно равнище.
Друг постоянно срещан мотив срещу децентрализацията е рискът от феодализиране и преяждане с власт на локални деребеи. Този риск е много спорен, защото феодализирането се следи и в този момент, и то в условия на свръхцентрализирана конструкция на ръководство. Съществува контрааргументът, че съществуването на локалните деребеи в действителност е резултат от високите равнища на концентрация, защото те са съзнателно поставяни от централната власт, с цел да пазят нейните ползи на локално равнище, до момента в който самите локални общности нямат разполагаем механизми, посредством които да прекратят тези зависимости.
Новите ръководещи от „ Продължаваме промяната “ се аргументират точно с опасенията от феодализация, с цел да отсрочат промените за децентрализация, като съгласно тях първо би трябвало да бъде извършена правосъдната промяна, с цел да се отстранен опциите за корупционни зависимости и преяждане с власт на локално равнище. Проблемът е, че това може да отнеме прекалено много време. Необходимо е правосъдната промяна и децентрализацията да се проведат дружно, с цел да се предотвратят още по-фрапиращи районни несъответствия и да се спре цялостното обезкървяване на стопанската система отвън столицата.
Две от останалите политически обединения в съдружното ръководство („ Демократична България “ и „ ИТН “) бяха сложили тематиката за децентрализация на значимо място в предизборните си стратегии, само че дали ще има основни дейности в тази посока от тяхна страна следва да забележим. В съдружното съглашение е планувана единствено една точка за финансовата децентрализация на общините, а правене на всеобхватна тактика липсва, което носи основни опасности. Президентът слага тематиката много по-активно, като на няколко пъти разгласи, че е належащо конституционно гарантиране на финансовата децентрализация и пълномощията на общините, само че и тук съществува рискът от липса на интегриран метод и цялостна тактика.
Истината е, че новата политическа конюнктура отваря прозорец за осъществяване на децентрализация, само че към този момент няма изгледи, че тази обстановка ще бъде употребена. Отлагането на промените в тази посока може да коства скъпо, тъй като процесите в районите са достигнали точка, при която икономическата застоялост и демографският срив напълно скоро могат да станат необратими. Затова е належащо да се работи в този момент – новото държавно управление би трябвало да припознае децентрализацията като главен собствен приоритет, а време за отсрочване повече няма.
Авторът е икономист и маркетингов експерт в промишления бранш. Изследва резултатите от децентрализацията на властта върху икономическото развиване на районите и локалните общности. Наблюдава и разяснява политическите процеси в страната.
Икономическата бездна сред столицата и останалата част на страната е голяма, само че по-лошото е, че с времето тя се разтваря от ден на ден и все по-бързо, а съществени опити за противопоставяне на този развой липсват. Освен доста по-лошите стопански индикатори, по предварителни данни от последното броене у нас в множеството области отвън столицата за последното десетилетие се следи цялостен демографски срив. Някои от областите са изгубили към четвърт от популацията си единствено за последните 10 години, като казусът е изключително сериозен за Северна България. Централните управляващи нормално изчерпват тематиката за районно развиване с обещания за градежи на пътища, мостове и други инфраструктурни планове, а повдигането на тези въпроси се случва главно по време на избори. Но аргументите за проблемите с районните несъответствия са доста по-дълбоки и тематиката изисква сериозен разбор, който липсва.
В момента България е една от най-централизираните страни в Европейски Съюз, а политиките на локалните управляващи са съвсем напълно подвластни от благоразположението на централните управляващи. Съвсем умишлено през годините на преход съвсем не бяха направени опити да бъде променено това завещание на тоталитарната страна, за разлика от доста други страни в Източна Европа. Липсата на предпочитание за промени в тази посока може да бъде обяснена от напълно тривиални аргументи – един-единствен властови център може да бъде следен доста по-лесно в сравнение с голям брой такива по-малки центрове, разпръснати из страната. Порочният политико-олигархичен модел на ръководство на страната и подмолното разпределение на властови и стопански запаси през годините на преход сътвориха условия, при които беше невероятно да има действителна децентрализация на властта. От това пострадаха най-вече районите на България, защото тяхното развиване беше оставено на назад във времето, а те бяха лишени от лични принадлежности, с които да опитат да наваксат изоставането си.
Децентрализацията не е панацея, която би решила всички проблеми на локалните общности, само че е значима стъпка към отключване на капацитета на българските райони. Осъществена вярно, децентрализацията дава разполагаем на локалните и районните управляващи мощни принадлежности за осъществяване на лични политики, съобразени с локалните особености и запаси. Но с цел да се случи това, не е задоволително просто да бъдат трансферирани нови пълномощия към общините. Необходимо е да се приложи интегрирана тактика за децентрализация , включваща административна промяна, уедряване на общини, преосмисляне на ролята на регионалните администрации, основаване на нови районни управляващи, прехвърляне на пълномощия и финансов запас и основаване на национална кохезионна политика, която да подкрепя изостаналите райони.
По-ниските равнища на властта разполагат с по-добра информация за локалните специфики и могат да са по-адекватни от централната власт при вземането на решения, касаещи локални и районни проблеми. Такава независимост на дейности би основала условия за конкуренция и коопериране сред обособените райони, което би повишило успеваемостта при привличане на вложения и да усъвършенства административния потенциал на локалните управляващи. Това би разкрило и други благоприятни условия за по-ефективно разпределение на средства, като да вземем за пример основаване на районни оперативни стратегии за европейско финансиране, без то да минава през централните управляващи, като тези действия се делегират на ново районно равнище на ръководство. Такова междинно равнище е извънредно належащо, с цел да се координират общи дейности на локалните общности и да бъдат реализирани районни политики.
Подобни оферти може би наподобяват радикални за българската реалност, само че подобен вид децентрализирано ръководство е нещо обикновено за множеството развити европейски демокрации, защото високите равнища на самоуправление на локалните общности са значима част от политическата им традиция. По-интересното е, че позитивните стопански резултати от децентрализацията са потвърдени даже и в страни с по-авторитарна конструкция на ръководство, което на пръв взор може да наподобява парадоксално. Например, доста откриватели отдават основна роля на административната децентрализация за икономическия напредък на Китай през последните 40 години, дружно с пазарните промени и отварянето на страната към международната търговия.
В същото време, децентрализацията на властта крие и някои рискове, изключително годни за българската действителност. Ако се прави на парче, децентрализацията носи опасности за утежняване на фискалното положение на районите и локалните управляващи. Затова е нужна интегрирана политика, която да балансира фискалната децентрализация с кохезионно подкрепяне и даване на нови властови принадлежности за реализиране на лични политики на районно равнище.
Друг постоянно срещан мотив срещу децентрализацията е рискът от феодализиране и преяждане с власт на локални деребеи. Този риск е много спорен, защото феодализирането се следи и в този момент, и то в условия на свръхцентрализирана конструкция на ръководство. Съществува контрааргументът, че съществуването на локалните деребеи в действителност е резултат от високите равнища на концентрация, защото те са съзнателно поставяни от централната власт, с цел да пазят нейните ползи на локално равнище, до момента в който самите локални общности нямат разполагаем механизми, посредством които да прекратят тези зависимости.
Новите ръководещи от „ Продължаваме промяната “ се аргументират точно с опасенията от феодализация, с цел да отсрочат промените за децентрализация, като съгласно тях първо би трябвало да бъде извършена правосъдната промяна, с цел да се отстранен опциите за корупционни зависимости и преяждане с власт на локално равнище. Проблемът е, че това може да отнеме прекалено много време. Необходимо е правосъдната промяна и децентрализацията да се проведат дружно, с цел да се предотвратят още по-фрапиращи районни несъответствия и да се спре цялостното обезкървяване на стопанската система отвън столицата.
Две от останалите политически обединения в съдружното ръководство („ Демократична България “ и „ ИТН “) бяха сложили тематиката за децентрализация на значимо място в предизборните си стратегии, само че дали ще има основни дейности в тази посока от тяхна страна следва да забележим. В съдружното съглашение е планувана единствено една точка за финансовата децентрализация на общините, а правене на всеобхватна тактика липсва, което носи основни опасности. Президентът слага тематиката много по-активно, като на няколко пъти разгласи, че е належащо конституционно гарантиране на финансовата децентрализация и пълномощията на общините, само че и тук съществува рискът от липса на интегриран метод и цялостна тактика.
Истината е, че новата политическа конюнктура отваря прозорец за осъществяване на децентрализация, само че към този момент няма изгледи, че тази обстановка ще бъде употребена. Отлагането на промените в тази посока може да коства скъпо, тъй като процесите в районите са достигнали точка, при която икономическата застоялост и демографският срив напълно скоро могат да станат необратими. Затова е належащо да се работи в този момент – новото държавно управление би трябвало да припознае децентрализацията като главен собствен приоритет, а време за отсрочване повече няма.
Авторът е икономист и маркетингов експерт в промишления бранш. Изследва резултатите от децентрализацията на властта върху икономическото развиване на районите и локалните общности. Наблюдава и разяснява политическите процеси в страната.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ