Култура на общуването, лидерство и устойчиво взаимодействие между власт и медии
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Сред фундаменталните метафизичен питания: Какво е човек? Какво е мястото му в битието? Какъв е смисълът на човешкото битие? Какво е светът? Какво е истината? Какво можем да познаем? и прочие, е и въпросът: Можем ли да поддържаме връзка?
Общуването е едно от най-важните умения, които може да развива у себе си всеки човек. Като фундаментална форма на културата и метод на живот то не се наследява, а се придобива. В този подтекст е и мисълта на Брайън Трейси, че общуването е умеене, което можеш да научиш. То е като да караш колело или да пишеш на компютър..Можеш бързо да подобриш всяка една част от живота, стига да имаш предпочитание да работиш над него. Да знаеш какво и по какъв начин да го кажеш; да разбираш това, което се споделя, а постоянно и това, което се премълчава; да знаеш да разказваш, да умееш да слушаш и да проявяваш схващане, значи, в общуването да търсиш красивото, възвишеното и стойностното.
Всичко, което съществува в света, може да стане обект на ценностно и естетическо отношение, т.е. да бъде оценено от индивида като положително или зло, красиво или грозно, истина или лъжа възможно или недопустимо, заслужено или несправедливо… Според правилото на относителността, провъзгласен от софистите, това, което е скъпо за един човек, за различен може да се окаже безразлично или даже неприятно. Въпросът за полезностите въобще обаче може да бъде подложен, в случай че изхождаме от обстоятелството, че за всички хора положителното е положително, неприятното е неприятно. По този метод той е подложен в историята на европейската философия от Платон до Хегел, а и до в този момент.
Общуването не е единствено предаване на информация от един човек на различен, т. е. то не е единствено връзка, а самобитна форма на взаимоотношение и интеракция – реализира се в общественост от двама или повече човеци, които освен предават смисли между тях. В този социокултурен развой е налице съпреживяване на насладите и тъгите, възторзите и страданията, потребностите и потребностите на събеседника. Общуването не е нещо статично, дефинитивно приключено, а е динамично протичане на деяние. Непременно е належащо да се означи, че общуването е присъщо единствено на човешките същества; умеенето за другарство е главно универсално качество, с което природата е дарила индивида.
Човекът е най-общественото от всички създания. Той е изработил и най-мощни публични форми за сдружаване; измислил е най-съвършени форми за другарство. Борбата за живот и взаимно съдействие сред хората изискват всеки член от племето или народа да може да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към избрани дейности. С течение на времето средствата за другарство стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората потребността от общественост е толкоз надълбоко заседнала, че те усещат витална нужда от нея. На индивида му е тежка самотата, той желае да поддържа връзка с другите; това другарство му е прелестно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му наслаждение. Пък и средствата за другарство, изначало целесъобразни и потребни единствено в практичния живот, стават към този момент скъпи и сами по себе; те разкриват на индивида особени области на духовна работа; сочат му освен по какъв начин да се любува от обществеността, а и по какъв начин да спомага за духовния процес на себеподобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на персоналния нравствен живот: посредством тях човек единствено реализира самооткровение, акцентира Н. Райнов. Известно е човек се ражда, образува се, пораства и развива като обществено и нравствено създание. Без единение, другарство и общуване със себеподобните си, който и да е от нас, не може да стане пълностоен член на общността или жител на своята страна и нация. Не инцидентно Аристотел дефинира индивида като Zoon politikon; съгласно него индивидът отвън обществото е или Бог или звяр.
Общуването е особена форма за взаимоотношение сред хората, най-важният обществен развой. То не съответствува изцяло с процеса на връзка. Общуването е връзка плюс „ още нещо”, което касае отношението към Другия (Впрочем, въпросът на Другия е съществена категория в екзистенциалната философия. б. а.). Общуването, също като връзката, е развой на продан на информация, само че в този случай той е съпроводен от интензивна „ идентификационна” интензивност. В общуването сме загрижени да активизираме визията си за този, с който споделяме. Имаме потребност от непрекъснато подновяващи се хипотези по отношение на неговата подготвеност и неговите упования към самите нас. Колкото повече старания влагаме, с цел да разбираме по-добре другия в връзката, толкоз повече тя е другарство и по-малко продан на информация, сигурен е Кристиян Банков. В процеса на другарство се предават не просто осведомителни елементи, само че и обществен опит, прави се смяна на същината на взаимодействащите субекти, сапиенизация на личността. Само свободният човек, който може да изпитва възприятие на съчувствие, обич, тъга, наслада, независимо да взема решения, да формулира позиции, самичък да осмисли своето съществуване и прочие, е кадърен да поддържа връзка, а всички други биха могли единствено да споделят.
Доброто и хубостта са съществени качества или атрибути на културното държание и другарство, отбелязва Д. Станков. Тук бихме добавили и отзивчивостта и човечността, чувствителността и любовта. Те придават на общуването нужното достойнство и изящество; и освен в този смисъл, че индивидът е единственото социо-културно създание, само че и в оня, че неговият темперамент и воля, неговите усеща, афекти и пристрастености, хрумвания, идеали, цели, намерения, претекстове и планове и прочие, се дешифрират в културното държание, посредством положителното и хубостта. Д. Станков прецизира, че действителната диалектика на положителното и хубостта получава своето ценностно олицетворение и преобразяване в културното държание, което е тяхната самобитна нравствено-етическа и художествено-естетическа мяра. Пълноценното другарство изисква красиви изящни художествено-естетически форми и лица – на добър звук и благопристойност, на изискани обноски и културни маниери, т.е. културното държание и другарство се възприемат като художествено създание.
За да реализираме умеенето да поддържаме връзка и го усъвършенстваме, е належащо да притежаваме необятен кръг познания за езика. По отношение на езика като средство за другарство Вилхелм декор Хумболт отбелязва, че неговото основаване е обусловено от вътрешната нужда на човечеството. Той е освен външно средство за другарство на хората в обществото, само че е заложен в природата на самия човек и е нужен за развиването на духовни сили и за основаването на светоглед, което човек може да реализира, единствено когато сложи своето мислене ясно и отчетливо по отношение на публичното мислене.
Езикът е универсално публично събитие – публично дотолкоз, доколкото образува едно общество чрез основаната през времето словесна просвета и в същото време го развива и легитимира ежедневно в атмосферата на обществената и културната връзка. В обществената прагматика езикът е освен осведомителна среда, в която се реализира процеса на съ-общение, само че е и онази центростремителна сила, която дефинира, дефинира и движи общностите, груповите и самостоятелните взаимоотношения и в последна сметка дефинира и самата персона като такава.
Ето за какво езикът е преди всичко измежду националнообразуващите детайли. Йосиф Бродски счита, че развиването на една нация е обвързвано на първо място с усъвършенстването на нейния език, т. е., тя се развива само в границите на националния си език.
Редица философи и лингвисти поддържат концепцията за „ националната мисъл”, т. e., за мисловните характерности на една общественост – за опцията да се очертае нейния самобитен умствен профил по метод, подобен на индустриалния, географския, народопсихологичния, политическия и така нататък
Колкото и да е противоречива една такава обществена метафора, тя има съществени предпоставки и учредения, изключително в нашето съвремие, когато материализирането на мисълта придобива неподозирани мащаби, когато просветителният ценз – респективно интелектуалният артикул, се трансформира в съществена стока, в гръбнак на най-модерните технологии и гориво на напредъка.
Изначалната просвета на човечеството е вербална. За това приказват и едни от най-устойчивите културни ориентири в човешката история – митовете и легендите, които са се появили надалеч преди появяването на писмените знакови системи. Съвременната просвета, учредена на писмеността, на семиотичните знаци и графологията, е разследване от езиковото развиване. Получава се обаче избрана разлика сред развиването на граматичните правила на някои езици и обществената прагматика – нуждите на дадена общественост. Например, приложението на избрани модерни технологии в производството, информатиката, междукултурните връзки. Оттук иде и стремежът на хората да търсят универсалния език, на който да излагат универсалното си мислене. Така в избрани времена по нашите земи за търговски (а преди този момент в Римската империя – и литературен) език е бил употребен гръцкия; в края на ХІХ и при започване на ХХ век се вършат опити за налагане на изкуствените езици словио, новговор, идо и есперанто. Напоследък, с помощта на монопола в осведомителните технологии и основаването на европейската общественост всеобщо се използва британският. Всъщност това влиза в подтекста и на един различен капитален въпрос – може ли да се провежда едно универсално, наднационално общество въз основата на един език?
Теоретично това е допустимо дотолкоз, доколкото постанова интензивността на общуването сред хората. Но за сплотеност на сходна общественост мъчно може да се приказва освен заради разликите на културите на обособените народи, а и заради механиката на мисленето им, която е характерна за другите езикови групи и е в директна връзка с развиването на обособените езици.
Общуването не е единствено диалог; не е просто диалог или беседа; не и словообразуване, слованереждане, словосъздване. То е метод на мислене, само че на първо място е висока нематериалност. А тя съставлява сферата на висшите полезности, свързани със смисъла на живота и предназначението на индивида в света. Човешката нематериалност включва три съществени начала или три качества: познавателно, нравствено и дарба за избор и творчество.
Да управляваш хората, значи да ръководиш техните ползи и връзки, насочвайки ги към избрани цели. Като цялост от публични връзки човек се управлява точно посредством тези връзки. Практиката демонстрира, че общуването в избран смисъл е и тип духовна активност на индивида. Тази точно истина постоянно не се схваща от водачи. От друга страна, характерът на общуването сред държавния чиновник и жителите разкрива същността на демокрацията, демонстрира степента на политическата зряла възраст на обществото. Не инцидентно редица модерни социолози свързват своите мисли за общуването с концепциите за „ човешките отношения”, „ обществено партньорство” със „ социално-интегративен” жанр на образование и т. н., което още един път удостоверява голямото значение на казуса за общуването.
Всъщност да управляваш значи: да насочваш и регулираш вярно ползите и връзките на хора и колективи, като ги съчетаваш с ползите на цялото общество; да въздействаш върху хората и мобилизираш техните сили и качества за реализиране на авансово сложени цели; да осигуряваш дейното и съзнателното присъединяване на жителите в ръководството на техните лични ползи и връзки, които те осъзнават като ползи на колектива и обществото. Разбирането на тази истина, умеенето тя да се употребява за реализиране на поставените цели в живота прави ръководството едно от най-трудните изкуства.
В този подтекст ръководството на обществото съставлява умишлено, целеустремено влияние на хората върху публичната система като цяло или върху обособени нейни звена, което им обезпечава оптимално действие и развиване въз основа на потребление присъщите на самата система справедливи закономерности и трендове. Затова обществото и обособени групи хора прекалено много рискуват, когато издигат или позволяват да бъдат ръководени от хора, чиито морал и личностна настройка опонират на визиите на болшинството за сполучлив водач или, когато тези хора са лишени от тези настоятелен качества, лежащи в основата на умеенето им да провеждат и активизират съзидателната сила на обособени персони и колективи по посока на дилемите, чието реализиране е смисълът на съществуването и действието на съответните управнически структури; когато не имат нужния най-малко от нравствено-психологически добродетели и качества, без които те не могат да служат за пример на останалите и се лишават по този метод от омагьосване и авторитет в очите на хората.
Като се има поради, че най-важното в тази сфера е ръководството на хората, на колективите, защото хората са основен съставен елемент на обществената система, ясно се обрисува изключителното значение на личността на водача, на неговите личностни качества. Теорията и практиката удостоверяват, че всеки началник с изключение на качествата подготвеност (познаване на работата), практичност (умение да се прави работата, да се съчетава научния и административния подход), методичност, организираност и други, наложително би трябвало да има и човешките добродетели: почтеност, пристойност, искреност, правота, морална непорочност, човечност, обаятелност, словоохотливост и така нататък
Общуването с жителите в последна сметка би трябвало да контролира личната духовна интензивност на личността, нейния блян към по-интензивни контакти с оглед да се ускорява поредно целенасоченото влияние върху хората.
Когато се приказва за просвета на общуването, не става дума за една или друга демонстрация на етиката, а за цялостния честен и нравствен образ на водача. Става дума освен за външния му тип, за метода на обличане, за метода на здрависване с хората, за метода на разговаряне, за ситуацията в кабинета му, за общата картина на бюрото му, само че и за това по какъв начин посреща своите подчинени и гости, за метода, по който той дава отговор, отпраща, отклонява желанията им, и най-сетне – за това по какъв начин, по какъв метод взема решение поставените му въпроси и т. н. При това не става дума за някаква учтивост, за измама, за театрално разиграна учтивост, с цел да вършим положително усещане, с цел да си създадем положително име. Става дума за изложение на същността в областта на общуването, за обезпечаване на опция да се изявява надълбоко хуманната природа на общуването сред хората. В последна сметка методът на общуването би трябвало да демонстрира същността на духовността на водача и чиновниците. И таман в този смисъл би трябвало да се посочат тези предпоставки, които обуславят цялостното наличие на метода на другарство в областта на ръководството, да се подчертаят тези качества, които спомагат за реализирането на мечтаната просвета на общуването и чието образуване изисква комплекс от предпоставки. Тези предпоставки обгръщат всичко – от фамилното образование до специфичната подготовка в особено основани институти, курсове и т. н. Това значи, че върху характера на общуването във всички нива и сфери на управническия развой най-сериозно отражение дават политическите качества освен на обособения чиновник, само че и върху характера на обществено-политическия живот и държавност.
Голямо значение в тази връзка имат и морално-етичните качества на водача: невзискателност, почтеност, самокритичност, колегиалност, храброст за вдишване на риск, деликатно отношение към подчинените, такт и учтивост, неявяване на неприятни навици, на мъчително самолюбие и други И деловите качества: организираност, организационни качества, подготвеност, практичност, непримиримост, разпоредителност, нововъведение и т. н.
В хода на своето развиване човечеството наред със обществените форми на другарство основава и разнообразни типове връзки, които имат свои характерни средства за ходатайство. Връзката и обусловеността на тези средства от обществените и индустриалните връзки не отстрани тяхната специфичност и относителна автономия, нито пък това, че от своя страна също оказват въздействие и влияние върху обществените връзки, в които са включени стопанската система, политиката и религията. Различните средства за връзка имат своите обществени подбуди, детерминирани са значително от метода на произвеждане в обещано общество. Във всички свои форми общуването е самобитна изява – директна или косвена – на действителните публични процеси, отбелязва Т. Шопова. В този подтекст безспорна е ролята на средствата за всеобща връзка при отразяването на проблемите на властта и одобряването на демократичните процеси. В актуалното осведомително общество от „ четвърта власт “ в класификацията на разделянето на управляващите те излизат на втори проект. Медиите упражняват част от публичния надзор върху активността на структурите на властта. Обществото би трябвало да бъде осведомено за това, което се прави за хората в съответните райони, а и за активността на съответните структури на локалната власт. Комуникацията е обвързвана с властта, реализира власт и самата тя изпъква като такава. Властта на връзката „ произтича от лимитираната връзка сред информационната динамичност и живота на съответната общественост. Силата, която стои отпред на публичната власт, господства и над информационните процеси в обществото. Пряко или индиректно връзката взе участие във властта. Тя самата е властов механизъм, посредством който ръководещите в обществото се реализират като такива или реализират своите цели… Не буди никакво подозрение догатката, че положително общество може да е единствено това, в което са проведени по най-благоприятен метод информационните процеси, тоест съгласно с изначалните функционалности на връзката – да обезпечава духовното другарство и духовното сцепление на равноправни и в това отношение човешки същества, е мнението на Елит Николов.
Без информация обществото няма по какъв начин да ги управлява, няма по какъв начин да им търси отговорност какво са свършили и какво не са техните избраници. Защото тези, които са ги избрали, би трябвало да знаят по какъв начин и какво работят, до каква степен извършват своите обещания.
Светът е отворен и в случай че ние не покажем нещата такива, каквито са, ще го създадат европейските и международните медии. Съвременното човечеството съставлява комплицирана мрежа от взаимна взаимозависимост и следствията се непредвидими. Живеем в изискванията на взаимозависим свят – посредством осведомителните системи всеки консуматор, в която и точка на земното кълбо да се намира, получава и прави разнообрази услуги. Разпространението на информация за това по какъв начин живеят хората в други елементи на света от интернационалните медии оказва резултат върху популацията, което съпоставя своята среда с живота на другите, за които се счита, че живеят по-добре. И когато няма публични канали за информация се отварят неофициалните. Информацията се изкривява и потеглят слухът и мълвата. Общественото напрежение пораства поради неяснотата и неналичието на бистрота в активността на ръководещите. Към връзките, изявяващи латентни положения на човешкото схващане, можем да причислим и мълвата… В обществената логика на психиката тематиката за мълвата се разисква най-вече като събитие в обществената динамичност на живото тяло на общностите. Повод за сходно изказване дават освен проучванията на слуховете – проучвания редки, само че много задълбочени, само че и проучванията върху настройките в публичната душeвност, които, както наподобява са същинската, типичната среда, от която се раждат и слуховете. “Говори се, че…” – това безлично напътствие за източника на мълвата, отразява точно латентни положения на обществената душeвност, проявени обаче по един или различен мотив и оформили се в динамични информационни вериги или в разширяващи се и утихващи ексцентрични кръгове в душeвността на необятни публични пластове, убедзен е Е. Николов. Това още повече издига ролята на масмедиите при отразяването проблемите на цялото общество
В изискванията на демократичното развиване на обществото нараства непрекъснато и ролята на радиото в цялостния културен. Основните посоки на тематичната програмна идея на предаванията могат да бъдат: обществен, културен, политически и стопански живот – традиции, обичаи, религиозни и фолклорни традиции; минало, настояще и проблеми на обособени общини.
За правенето на цикъл от стратегии могат да се плануват: изявленията, отзиви, анкети от обособена община; ежемесечни журналистически рейдове в избрани райони; визити на общински и фолклорни празници; събиране, обработка и систематизиране на документални записи от музикален и говорен фолклор от съответната община; обобщаващи изявленията с представители на интелигенцията и локалната власт в съответната община.
Една община може да бъде показана посредством: къса история на общината, социологически данни; диалог с кмета на общината; изявленията с поданици на общината; положение и проблеми в обществената област, обучение, здравеопазване; музика и достоверен фолклор и други
Сред техническите новости в връзката, „ малкия екран заема едно от първите места във връзка с въздействие върху културния живот на обществото… Днес виждаме, че малкия екран към този момент и като система прониква във всички области и елементи на обществената конструкция. Тя към този момент не е една централизирана социална система на връзка, която приобщава към себе си наличните области на духовния живот и обществена информация. Тя самата „ се възпроизвежда като средство за всеобща връзка на всички нива на обществената конструкция. Вече има сателитна телевизия, чиято информационна функционалност е планетарна в директния смисъл на думата. Имаме национални телевизионни системи, само че дружно с тях към този момент по цялото земно кълбо съществуват и работят районни и локални телевизионни системи… С цялото това свое разнообразие, малкия екран към този момент в действителност е проникнала и хоризонтално, и отвесно в онази конструкция на обществата, която в българската социология е признато да се назовава акумулирана конструкция на обществото, счита Т. Шопова.
Вместо умозаключение би могло да се подчертае, че е належащо непрестанно да се развива концепцията за ролята на медиите за одобряването на демократично общество, учредено на свободата, обществената правдивост, плурализма, благополучие, разбирателството и взаимното доверие сред членовете на обществото.
Вече не съм сигурен, че сме общество!
Мюмюн Тахир
Сред фундаменталните метафизичен питания: Какво е човек? Какво е мястото му в битието? Какъв е смисълът на човешкото битие? Какво е светът? Какво е истината? Какво можем да познаем? и прочие, е и въпросът: Можем ли да поддържаме връзка?
Общуването е едно от най-важните умения, които може да развива у себе си всеки човек. Като фундаментална форма на културата и метод на живот то не се наследява, а се придобива. В този подтекст е и мисълта на Брайън Трейси, че общуването е умеене, което можеш да научиш. То е като да караш колело или да пишеш на компютър..Можеш бързо да подобриш всяка една част от живота, стига да имаш предпочитание да работиш над него. Да знаеш какво и по какъв начин да го кажеш; да разбираш това, което се споделя, а постоянно и това, което се премълчава; да знаеш да разказваш, да умееш да слушаш и да проявяваш схващане, значи, в общуването да търсиш красивото, възвишеното и стойностното.
Всичко, което съществува в света, може да стане обект на ценностно и естетическо отношение, т.е. да бъде оценено от индивида като положително или зло, красиво или грозно, истина или лъжа възможно или недопустимо, заслужено или несправедливо… Според правилото на относителността, провъзгласен от софистите, това, което е скъпо за един човек, за различен може да се окаже безразлично или даже неприятно. Въпросът за полезностите въобще обаче може да бъде подложен, в случай че изхождаме от обстоятелството, че за всички хора положителното е положително, неприятното е неприятно. По този метод той е подложен в историята на европейската философия от Платон до Хегел, а и до в този момент.
Общуването не е единствено предаване на информация от един човек на различен, т. е. то не е единствено връзка, а самобитна форма на взаимоотношение и интеракция – реализира се в общественост от двама или повече човеци, които освен предават смисли между тях. В този социокултурен развой е налице съпреживяване на насладите и тъгите, възторзите и страданията, потребностите и потребностите на събеседника. Общуването не е нещо статично, дефинитивно приключено, а е динамично протичане на деяние. Непременно е належащо да се означи, че общуването е присъщо единствено на човешките същества; умеенето за другарство е главно универсално качество, с което природата е дарила индивида.
Човекът е най-общественото от всички създания. Той е изработил и най-мощни публични форми за сдружаване; измислил е най-съвършени форми за другарство. Борбата за живот и взаимно съдействие сред хората изискват всеки член от племето или народа да може да споделя с останалите опита и знанието си и да подбужда своите сътрудници към избрани дейности. С течение на времето средствата за другарство стават все по-разнообразни, по-тънки и по-многобройни. У хората потребността от общественост е толкоз надълбоко заседнала, че те усещат витална нужда от нея. На индивида му е тежка самотата, той желае да поддържа връзка с другите; това другарство му е прелестно, то буди у него задрямали душевни сили, доставя му наслаждение. Пък и средствата за другарство, изначало целесъобразни и потребни единствено в практичния живот, стават към този момент скъпи и сами по себе; те разкриват на индивида особени области на духовна работа; сочат му освен по какъв начин да се любува от обществеността, а и по какъв начин да спомага за духовния процес на себеподобните си. Телодвижението, езикът, писмото, звукът, баграта, чертата и формата стават красноречиви знаци за изява на персоналния нравствен живот: посредством тях човек единствено реализира самооткровение, акцентира Н. Райнов. Известно е човек се ражда, образува се, пораства и развива като обществено и нравствено създание. Без единение, другарство и общуване със себеподобните си, който и да е от нас, не може да стане пълностоен член на общността или жител на своята страна и нация. Не инцидентно Аристотел дефинира индивида като Zoon politikon; съгласно него индивидът отвън обществото е или Бог или звяр.
Общуването е особена форма за взаимоотношение сред хората, най-важният обществен развой. То не съответствува изцяло с процеса на връзка. Общуването е връзка плюс „ още нещо”, което касае отношението към Другия (Впрочем, въпросът на Другия е съществена категория в екзистенциалната философия. б. а.). Общуването, също като връзката, е развой на продан на информация, само че в този случай той е съпроводен от интензивна „ идентификационна” интензивност. В общуването сме загрижени да активизираме визията си за този, с който споделяме. Имаме потребност от непрекъснато подновяващи се хипотези по отношение на неговата подготвеност и неговите упования към самите нас. Колкото повече старания влагаме, с цел да разбираме по-добре другия в връзката, толкоз повече тя е другарство и по-малко продан на информация, сигурен е Кристиян Банков. В процеса на другарство се предават не просто осведомителни елементи, само че и обществен опит, прави се смяна на същината на взаимодействащите субекти, сапиенизация на личността. Само свободният човек, който може да изпитва възприятие на съчувствие, обич, тъга, наслада, независимо да взема решения, да формулира позиции, самичък да осмисли своето съществуване и прочие, е кадърен да поддържа връзка, а всички други биха могли единствено да споделят.
Доброто и хубостта са съществени качества или атрибути на културното държание и другарство, отбелязва Д. Станков. Тук бихме добавили и отзивчивостта и човечността, чувствителността и любовта. Те придават на общуването нужното достойнство и изящество; и освен в този смисъл, че индивидът е единственото социо-културно създание, само че и в оня, че неговият темперамент и воля, неговите усеща, афекти и пристрастености, хрумвания, идеали, цели, намерения, претекстове и планове и прочие, се дешифрират в културното държание, посредством положителното и хубостта. Д. Станков прецизира, че действителната диалектика на положителното и хубостта получава своето ценностно олицетворение и преобразяване в културното държание, което е тяхната самобитна нравствено-етическа и художествено-естетическа мяра. Пълноценното другарство изисква красиви изящни художествено-естетически форми и лица – на добър звук и благопристойност, на изискани обноски и културни маниери, т.е. културното държание и другарство се възприемат като художествено създание.
За да реализираме умеенето да поддържаме връзка и го усъвършенстваме, е належащо да притежаваме необятен кръг познания за езика. По отношение на езика като средство за другарство Вилхелм декор Хумболт отбелязва, че неговото основаване е обусловено от вътрешната нужда на човечеството. Той е освен външно средство за другарство на хората в обществото, само че е заложен в природата на самия човек и е нужен за развиването на духовни сили и за основаването на светоглед, което човек може да реализира, единствено когато сложи своето мислене ясно и отчетливо по отношение на публичното мислене.
Езикът е универсално публично събитие – публично дотолкоз, доколкото образува едно общество чрез основаната през времето словесна просвета и в същото време го развива и легитимира ежедневно в атмосферата на обществената и културната връзка. В обществената прагматика езикът е освен осведомителна среда, в която се реализира процеса на съ-общение, само че е и онази центростремителна сила, която дефинира, дефинира и движи общностите, груповите и самостоятелните взаимоотношения и в последна сметка дефинира и самата персона като такава.
Ето за какво езикът е преди всичко измежду националнообразуващите детайли. Йосиф Бродски счита, че развиването на една нация е обвързвано на първо място с усъвършенстването на нейния език, т. е., тя се развива само в границите на националния си език.
Редица философи и лингвисти поддържат концепцията за „ националната мисъл”, т. e., за мисловните характерности на една общественост – за опцията да се очертае нейния самобитен умствен профил по метод, подобен на индустриалния, географския, народопсихологичния, политическия и така нататък
Колкото и да е противоречива една такава обществена метафора, тя има съществени предпоставки и учредения, изключително в нашето съвремие, когато материализирането на мисълта придобива неподозирани мащаби, когато просветителният ценз – респективно интелектуалният артикул, се трансформира в съществена стока, в гръбнак на най-модерните технологии и гориво на напредъка.
Изначалната просвета на човечеството е вербална. За това приказват и едни от най-устойчивите културни ориентири в човешката история – митовете и легендите, които са се появили надалеч преди появяването на писмените знакови системи. Съвременната просвета, учредена на писмеността, на семиотичните знаци и графологията, е разследване от езиковото развиване. Получава се обаче избрана разлика сред развиването на граматичните правила на някои езици и обществената прагматика – нуждите на дадена общественост. Например, приложението на избрани модерни технологии в производството, информатиката, междукултурните връзки. Оттук иде и стремежът на хората да търсят универсалния език, на който да излагат универсалното си мислене. Така в избрани времена по нашите земи за търговски (а преди този момент в Римската империя – и литературен) език е бил употребен гръцкия; в края на ХІХ и при започване на ХХ век се вършат опити за налагане на изкуствените езици словио, новговор, идо и есперанто. Напоследък, с помощта на монопола в осведомителните технологии и основаването на европейската общественост всеобщо се използва британският. Всъщност това влиза в подтекста и на един различен капитален въпрос – може ли да се провежда едно универсално, наднационално общество въз основата на един език?
Теоретично това е допустимо дотолкоз, доколкото постанова интензивността на общуването сред хората. Но за сплотеност на сходна общественост мъчно може да се приказва освен заради разликите на културите на обособените народи, а и заради механиката на мисленето им, която е характерна за другите езикови групи и е в директна връзка с развиването на обособените езици.
Общуването не е единствено диалог; не е просто диалог или беседа; не и словообразуване, слованереждане, словосъздване. То е метод на мислене, само че на първо място е висока нематериалност. А тя съставлява сферата на висшите полезности, свързани със смисъла на живота и предназначението на индивида в света. Човешката нематериалност включва три съществени начала или три качества: познавателно, нравствено и дарба за избор и творчество.
Да управляваш хората, значи да ръководиш техните ползи и връзки, насочвайки ги към избрани цели. Като цялост от публични връзки човек се управлява точно посредством тези връзки. Практиката демонстрира, че общуването в избран смисъл е и тип духовна активност на индивида. Тази точно истина постоянно не се схваща от водачи. От друга страна, характерът на общуването сред държавния чиновник и жителите разкрива същността на демокрацията, демонстрира степента на политическата зряла възраст на обществото. Не инцидентно редица модерни социолози свързват своите мисли за общуването с концепциите за „ човешките отношения”, „ обществено партньорство” със „ социално-интегративен” жанр на образование и т. н., което още един път удостоверява голямото значение на казуса за общуването.
Всъщност да управляваш значи: да насочваш и регулираш вярно ползите и връзките на хора и колективи, като ги съчетаваш с ползите на цялото общество; да въздействаш върху хората и мобилизираш техните сили и качества за реализиране на авансово сложени цели; да осигуряваш дейното и съзнателното присъединяване на жителите в ръководството на техните лични ползи и връзки, които те осъзнават като ползи на колектива и обществото. Разбирането на тази истина, умеенето тя да се употребява за реализиране на поставените цели в живота прави ръководството едно от най-трудните изкуства.
В този подтекст ръководството на обществото съставлява умишлено, целеустремено влияние на хората върху публичната система като цяло или върху обособени нейни звена, което им обезпечава оптимално действие и развиване въз основа на потребление присъщите на самата система справедливи закономерности и трендове. Затова обществото и обособени групи хора прекалено много рискуват, когато издигат или позволяват да бъдат ръководени от хора, чиито морал и личностна настройка опонират на визиите на болшинството за сполучлив водач или, когато тези хора са лишени от тези настоятелен качества, лежащи в основата на умеенето им да провеждат и активизират съзидателната сила на обособени персони и колективи по посока на дилемите, чието реализиране е смисълът на съществуването и действието на съответните управнически структури; когато не имат нужния най-малко от нравствено-психологически добродетели и качества, без които те не могат да служат за пример на останалите и се лишават по този метод от омагьосване и авторитет в очите на хората.
Като се има поради, че най-важното в тази сфера е ръководството на хората, на колективите, защото хората са основен съставен елемент на обществената система, ясно се обрисува изключителното значение на личността на водача, на неговите личностни качества. Теорията и практиката удостоверяват, че всеки началник с изключение на качествата подготвеност (познаване на работата), практичност (умение да се прави работата, да се съчетава научния и административния подход), методичност, организираност и други, наложително би трябвало да има и човешките добродетели: почтеност, пристойност, искреност, правота, морална непорочност, човечност, обаятелност, словоохотливост и така нататък
Общуването с жителите в последна сметка би трябвало да контролира личната духовна интензивност на личността, нейния блян към по-интензивни контакти с оглед да се ускорява поредно целенасоченото влияние върху хората.
Когато се приказва за просвета на общуването, не става дума за една или друга демонстрация на етиката, а за цялостния честен и нравствен образ на водача. Става дума освен за външния му тип, за метода на обличане, за метода на здрависване с хората, за метода на разговаряне, за ситуацията в кабинета му, за общата картина на бюрото му, само че и за това по какъв начин посреща своите подчинени и гости, за метода, по който той дава отговор, отпраща, отклонява желанията им, и най-сетне – за това по какъв начин, по какъв метод взема решение поставените му въпроси и т. н. При това не става дума за някаква учтивост, за измама, за театрално разиграна учтивост, с цел да вършим положително усещане, с цел да си създадем положително име. Става дума за изложение на същността в областта на общуването, за обезпечаване на опция да се изявява надълбоко хуманната природа на общуването сред хората. В последна сметка методът на общуването би трябвало да демонстрира същността на духовността на водача и чиновниците. И таман в този смисъл би трябвало да се посочат тези предпоставки, които обуславят цялостното наличие на метода на другарство в областта на ръководството, да се подчертаят тези качества, които спомагат за реализирането на мечтаната просвета на общуването и чието образуване изисква комплекс от предпоставки. Тези предпоставки обгръщат всичко – от фамилното образование до специфичната подготовка в особено основани институти, курсове и т. н. Това значи, че върху характера на общуването във всички нива и сфери на управническия развой най-сериозно отражение дават политическите качества освен на обособения чиновник, само че и върху характера на обществено-политическия живот и държавност.
Голямо значение в тази връзка имат и морално-етичните качества на водача: невзискателност, почтеност, самокритичност, колегиалност, храброст за вдишване на риск, деликатно отношение към подчинените, такт и учтивост, неявяване на неприятни навици, на мъчително самолюбие и други И деловите качества: организираност, организационни качества, подготвеност, практичност, непримиримост, разпоредителност, нововъведение и т. н.
В хода на своето развиване човечеството наред със обществените форми на другарство основава и разнообразни типове връзки, които имат свои характерни средства за ходатайство. Връзката и обусловеността на тези средства от обществените и индустриалните връзки не отстрани тяхната специфичност и относителна автономия, нито пък това, че от своя страна също оказват въздействие и влияние върху обществените връзки, в които са включени стопанската система, политиката и религията. Различните средства за връзка имат своите обществени подбуди, детерминирани са значително от метода на произвеждане в обещано общество. Във всички свои форми общуването е самобитна изява – директна или косвена – на действителните публични процеси, отбелязва Т. Шопова. В този подтекст безспорна е ролята на средствата за всеобща връзка при отразяването на проблемите на властта и одобряването на демократичните процеси. В актуалното осведомително общество от „ четвърта власт “ в класификацията на разделянето на управляващите те излизат на втори проект. Медиите упражняват част от публичния надзор върху активността на структурите на властта. Обществото би трябвало да бъде осведомено за това, което се прави за хората в съответните райони, а и за активността на съответните структури на локалната власт. Комуникацията е обвързвана с властта, реализира власт и самата тя изпъква като такава. Властта на връзката „ произтича от лимитираната връзка сред информационната динамичност и живота на съответната общественост. Силата, която стои отпред на публичната власт, господства и над информационните процеси в обществото. Пряко или индиректно връзката взе участие във властта. Тя самата е властов механизъм, посредством който ръководещите в обществото се реализират като такива или реализират своите цели… Не буди никакво подозрение догатката, че положително общество може да е единствено това, в което са проведени по най-благоприятен метод информационните процеси, тоест съгласно с изначалните функционалности на връзката – да обезпечава духовното другарство и духовното сцепление на равноправни и в това отношение човешки същества, е мнението на Елит Николов.
Без информация обществото няма по какъв начин да ги управлява, няма по какъв начин да им търси отговорност какво са свършили и какво не са техните избраници. Защото тези, които са ги избрали, би трябвало да знаят по какъв начин и какво работят, до каква степен извършват своите обещания.
Светът е отворен и в случай че ние не покажем нещата такива, каквито са, ще го създадат европейските и международните медии. Съвременното човечеството съставлява комплицирана мрежа от взаимна взаимозависимост и следствията се непредвидими. Живеем в изискванията на взаимозависим свят – посредством осведомителните системи всеки консуматор, в която и точка на земното кълбо да се намира, получава и прави разнообрази услуги. Разпространението на информация за това по какъв начин живеят хората в други елементи на света от интернационалните медии оказва резултат върху популацията, което съпоставя своята среда с живота на другите, за които се счита, че живеят по-добре. И когато няма публични канали за информация се отварят неофициалните. Информацията се изкривява и потеглят слухът и мълвата. Общественото напрежение пораства поради неяснотата и неналичието на бистрота в активността на ръководещите. Към връзките, изявяващи латентни положения на човешкото схващане, можем да причислим и мълвата… В обществената логика на психиката тематиката за мълвата се разисква най-вече като събитие в обществената динамичност на живото тяло на общностите. Повод за сходно изказване дават освен проучванията на слуховете – проучвания редки, само че много задълбочени, само че и проучванията върху настройките в публичната душeвност, които, както наподобява са същинската, типичната среда, от която се раждат и слуховете. “Говори се, че…” – това безлично напътствие за източника на мълвата, отразява точно латентни положения на обществената душeвност, проявени обаче по един или различен мотив и оформили се в динамични информационни вериги или в разширяващи се и утихващи ексцентрични кръгове в душeвността на необятни публични пластове, убедзен е Е. Николов. Това още повече издига ролята на масмедиите при отразяването проблемите на цялото общество
В изискванията на демократичното развиване на обществото нараства непрекъснато и ролята на радиото в цялостния културен. Основните посоки на тематичната програмна идея на предаванията могат да бъдат: обществен, културен, политически и стопански живот – традиции, обичаи, религиозни и фолклорни традиции; минало, настояще и проблеми на обособени общини.
За правенето на цикъл от стратегии могат да се плануват: изявленията, отзиви, анкети от обособена община; ежемесечни журналистически рейдове в избрани райони; визити на общински и фолклорни празници; събиране, обработка и систематизиране на документални записи от музикален и говорен фолклор от съответната община; обобщаващи изявленията с представители на интелигенцията и локалната власт в съответната община.
Една община може да бъде показана посредством: къса история на общината, социологически данни; диалог с кмета на общината; изявленията с поданици на общината; положение и проблеми в обществената област, обучение, здравеопазване; музика и достоверен фолклор и други
Сред техническите новости в връзката, „ малкия екран заема едно от първите места във връзка с въздействие върху културния живот на обществото… Днес виждаме, че малкия екран към този момент и като система прониква във всички области и елементи на обществената конструкция. Тя към този момент не е една централизирана социална система на връзка, която приобщава към себе си наличните области на духовния живот и обществена информация. Тя самата „ се възпроизвежда като средство за всеобща връзка на всички нива на обществената конструкция. Вече има сателитна телевизия, чиято информационна функционалност е планетарна в директния смисъл на думата. Имаме национални телевизионни системи, само че дружно с тях към този момент по цялото земно кълбо съществуват и работят районни и локални телевизионни системи… С цялото това свое разнообразие, малкия екран към този момент в действителност е проникнала и хоризонтално, и отвесно в онази конструкция на обществата, която в българската социология е признато да се назовава акумулирана конструкция на обществото, счита Т. Шопова.
Вместо умозаключение би могло да се подчертае, че е належащо непрестанно да се развива концепцията за ролята на медиите за одобряването на демократично общество, учредено на свободата, обществената правдивост, плурализма, благополучие, разбирателството и взаимното доверие сред членовете на обществото.
Вече не съм сигурен, че сме общество!
Мюмюн Тахир
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ