Ваня Райнова пред ФАКТИ: Законът измества фокуса от българската култура и изкуство към т. нар. филмова индустрия
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Преди няколко дни нaд 270 рeжиcьoри, aктьoри, прoдуцeнти, cцeнaриcти, oпeрaтoри и други филмoви дeйци изпратиха до прeзидeнта Румeн Рaдeв oтвoрeнo пиcмo c иcкaнe дa нaлoжи вeтo върху Зaкoнa зa филмoвaтa индуcтрия. Тoй бeшe гласуван на второ четене нa 17 фeвруaри cъc cъглacиeтo нa вcички пoлитичecки пaртии. Преди самото гласоподаване на въпросния закон голям брой кинотворци показаха противоречие с това, което се планува в него.
Ваня Райнова сценарист и продуцент и е измежду основателите на отвореното писмо до президента Румен Радев, с което филмовите дейци приканват за несъгласие над Закона за филмовата промишленост. От ФАКТИ се свързахме с нея, с цел да приказваме по тематиката.
Шансовете за налагане на несъгласие, тя разяснява: „ Шансове постоянно има. Доколко те са огромни, не разполагам с задоволително информация, с цел да отсъдя. За мен, без значение от това, което ще се случи, беше значимо общността да изрази своята позиция по отношение на Закона за филмовата промишленост и да търси до последно подпомагане от органите за това този закон да бъде наведен във тип и признат по-късно, а не по този начин надве-натри, както се случи сега “.
„ Позицията ни най-много е подбудена от това, че съгласно нас един закон за българското кино – мисля, че „ българската кино промишленост “ е злополучна семантична дефиниция, само че един закон за българското кино би трябвало да дава отговор на въпроса по какъв начин да вършим повече и по-хубави български филми или копродукции с българско креативно и финансово присъединяване, които да се срещат с по-голям брой аудитория. Това, което обаче се случи е, че в този закон тази концепция беше малко сменена и сега той не приказва даже малко за киното като произведение на изкуството, като културен артикул, предмет на държавната политика в културата, а приказва доста повече за филмовата промишленост и по какъв начин тя взе участие в пазара.
Тоест от произведение на изкуството и културен артикул, ние започваме да приказваме за пазарни артикули и динамичност. В прочут смисъл подчиняваме киното на задоволяването на пазара, вместо да мислим способи, по които публиката да бъде образована, въведена и привлечена в българското кино като произведение на изкуството “, изясни Ваня Райнова.
„ Освен производството на българско кино и интернационалните копродукции, са въведени още две схеми. Едната от тях е обвързвана с възобновяване на разноски за задгранични продукции, осъществени в България, като няма написани културни критерии за това. Кои тъкмо са тези приети разноски също не е написано. Нищо не посочва, че те са обвързани с креативно присъединяване и така нататък Естествено, закон за киното е хубаво да има. Естествено, би трябвало да се поддържа филмовата промишленост и всички хора, които работят в нея – било то създатели, или механически екип. Когато това обаче е в действителност тласък за бизнеса, аз не разбирам за какво той се поставя под шапката на закона за българското кино, за какво водещо министерство е министерството на културата, а не министерството на стопанската система.
Втората скица е схемата за произвеждане на телевизионни сериали. Според мен даже е заложено сезонни сериали, тъй като там се приказва за кино сериали от сред 6 и 14 епизода. Тоест един кино сериал като този на Агнешка Холанд, който е от три елементи и излиза един път като сериен филм, той даже не би бил предмет на занятие на този закон. Тоест става дума за аудиовизуално наличие, което се създава най-вече за частните малките екрани в България. С други думи това е една скица, в която с държавни пари се финансира частно наличие. Няма неприятно, нищо не пречи такава скица да има в Закона за радиото и малкия екран. Слагайки обаче в един закон всички тези механизми и всички тези групи и ползи, чиито цели са изконно разнообразни, се случва едно изместване на салдото в закона. Неговият фокус става по-скоро промишлен и пазарен, в сравнение с обвързван с изкуството и културната политика на страната “, сподели Райнова.
„ Ние сме на първо място за разделяне на тези схеми и за един закон, който в действителност е фокусиран върху това, с което започнах – по какъв начин да произвеждаме повече и по-хубави български филми, които стигат до повече аудитория “, разяснява тя.
По мотив това дали в закона би трябвало да има квоти за комерсиално и фестивално кино, тя сподели: „ Тези две понятия не е наложително да са взаимоизключващи се. Нищо не пречи на един живописен, стойностен филм да има и комерсиален триумф. Делението на киното на така наречен фестивално и комерсиално е изкуствено. Има доста филми, които са имали своето самопризнание от рецензията, от фестивалните фенове, които са достигнали и до огромен брой аудитория. Това рядко се случва в България и повода, заради която това рядко се случва е, че държавната политика не е ориентирана към това да приобщи публиката към българското кино. Дори и в този закон няма просветителни начинания. В доста европейски страни образованието по кино към този момент навлиза в междинното обучение. Има въведени квоти за българските киносалони, които с 15% за европейски филми и от тях 6% за български филми. Това в случай че се съпостави с страна като Франция, е смешно малко”.
„ Ако приемем, че някои желае да създаде аудиовизуален артикул, който се контролира от механизма на предложение и търсене на пазара, то тогава той в действителност разчита, че ще бъде финансиран посредством своето разпространяване. Не е ролята на страната там. Напротив, ролята на страната е да поддържа създателите, които не могат да разчитат на този пазарен триумф и на модела на финансиране посредством комерсиалния триумф. Това може да се случи по два метода – първо, като се даде опция те да продължат да основават своето изкуство и второ, посредством политика, която е обвързана с образуване на усета, а не с неговото обслужване”, разяснява още тя.
Според Райнова самият фокус на гласувания Закон за филмовата промишленост не е верен. „ Смятам, че този закон измества фокуса от българската просвета и българското изкуство към така наречен кино промишленост, пазарните механизми и комерсиалното разпространяване “, сподели тя.
„ Има доста неща, които биха могли да бъдат по-адекватни, изменени, преведени в по-голяма непосредственост до нашите визии. Да приказваме за закона на парче и какъв бил интензитетът на подкрепяне, какви са критериите за допускане, кого засягат те и така нататък, това принизява диалогът и носи това чувство, което го има в българското общество и което за мен е извънредно неприятно - че още веднъж става въпрос за едни хора, които се карат за едни пари и се пробват да си разрежат баницата. Законът в действителност не е просто някаква цялост от точки. Преди той да стартира да контролира работата на хората, които се занимават с кино изкуство, той е израз на метода, по който страната гледа на това, което контролира.
Ние считаме, че погледът на страната, самият метод, по който тя дефинира киното, самата рамка, в която се пробва да го вкара, е сменена. Най-вече бихме желали този закон да не се пробва да постави под една шапка другите планове и ползи на разнообразни хора, които просто не са напълно съвместими. Най-вече бихме се радвали, в случай че Законът за финансовите тласъци стане независим закон и контролира тази промишленост, в случай че Законът за българското кино също стане обособен, телевизионните сериали и тяхното финансиране се контролират от Закона за радиото и малкия екран “, сподели тя.
„ Факт е, че има европейски страни, в който филмовите фондове поддържат телевизионните сериали, само че има и съществена разлика в методите, по които самите тези фондове се финансират. Докато Националният кино център, което не е фонд, а изпълнителна организация на Министерството на културата, се финансира извънредно от държавния бюджет, то тези фондове, за които приказваме, се финансират и от отчисления от телевизионни оператори, от видеоразпространители. Тоест хората, които употребяват това наличие, вкарват средства в бюджета, с който то бива финансирано. При нас това не се случва от доста години, макар че със стъпването на частните малките екрани на българския пазар това беше дадено. Разговори за основаване на фонд за кино текат най-малко от 10 години, откогато аз се занимавам с това. ТоТакъв фонд не се планува, не се планува и с този закон “, сподели Ваня Райнова в края на диалога.
Преди няколко дни нaд 270 рeжиcьoри, aктьoри, прoдуцeнти, cцeнaриcти, oпeрaтoри и други филмoви дeйци изпратиха до прeзидeнта Румeн Рaдeв oтвoрeнo пиcмo c иcкaнe дa нaлoжи вeтo върху Зaкoнa зa филмoвaтa индуcтрия. Тoй бeшe гласуван на второ четене нa 17 фeвруaри cъc cъглacиeтo нa вcички пoлитичecки пaртии. Преди самото гласоподаване на въпросния закон голям брой кинотворци показаха противоречие с това, което се планува в него.
Ваня Райнова сценарист и продуцент и е измежду основателите на отвореното писмо до президента Румен Радев, с което филмовите дейци приканват за несъгласие над Закона за филмовата промишленост. От ФАКТИ се свързахме с нея, с цел да приказваме по тематиката.
Шансовете за налагане на несъгласие, тя разяснява: „ Шансове постоянно има. Доколко те са огромни, не разполагам с задоволително информация, с цел да отсъдя. За мен, без значение от това, което ще се случи, беше значимо общността да изрази своята позиция по отношение на Закона за филмовата промишленост и да търси до последно подпомагане от органите за това този закон да бъде наведен във тип и признат по-късно, а не по този начин надве-натри, както се случи сега “.
„ Позицията ни най-много е подбудена от това, че съгласно нас един закон за българското кино – мисля, че „ българската кино промишленост “ е злополучна семантична дефиниция, само че един закон за българското кино би трябвало да дава отговор на въпроса по какъв начин да вършим повече и по-хубави български филми или копродукции с българско креативно и финансово присъединяване, които да се срещат с по-голям брой аудитория. Това, което обаче се случи е, че в този закон тази концепция беше малко сменена и сега той не приказва даже малко за киното като произведение на изкуството, като културен артикул, предмет на държавната политика в културата, а приказва доста повече за филмовата промишленост и по какъв начин тя взе участие в пазара.
Тоест от произведение на изкуството и културен артикул, ние започваме да приказваме за пазарни артикули и динамичност. В прочут смисъл подчиняваме киното на задоволяването на пазара, вместо да мислим способи, по които публиката да бъде образована, въведена и привлечена в българското кино като произведение на изкуството “, изясни Ваня Райнова.
„ Освен производството на българско кино и интернационалните копродукции, са въведени още две схеми. Едната от тях е обвързвана с възобновяване на разноски за задгранични продукции, осъществени в България, като няма написани културни критерии за това. Кои тъкмо са тези приети разноски също не е написано. Нищо не посочва, че те са обвързани с креативно присъединяване и така нататък Естествено, закон за киното е хубаво да има. Естествено, би трябвало да се поддържа филмовата промишленост и всички хора, които работят в нея – било то създатели, или механически екип. Когато това обаче е в действителност тласък за бизнеса, аз не разбирам за какво той се поставя под шапката на закона за българското кино, за какво водещо министерство е министерството на културата, а не министерството на стопанската система.
Втората скица е схемата за произвеждане на телевизионни сериали. Според мен даже е заложено сезонни сериали, тъй като там се приказва за кино сериали от сред 6 и 14 епизода. Тоест един кино сериал като този на Агнешка Холанд, който е от три елементи и излиза един път като сериен филм, той даже не би бил предмет на занятие на този закон. Тоест става дума за аудиовизуално наличие, което се създава най-вече за частните малките екрани в България. С други думи това е една скица, в която с държавни пари се финансира частно наличие. Няма неприятно, нищо не пречи такава скица да има в Закона за радиото и малкия екран. Слагайки обаче в един закон всички тези механизми и всички тези групи и ползи, чиито цели са изконно разнообразни, се случва едно изместване на салдото в закона. Неговият фокус става по-скоро промишлен и пазарен, в сравнение с обвързван с изкуството и културната политика на страната “, сподели Райнова.
„ Ние сме на първо място за разделяне на тези схеми и за един закон, който в действителност е фокусиран върху това, с което започнах – по какъв начин да произвеждаме повече и по-хубави български филми, които стигат до повече аудитория “, разяснява тя.
По мотив това дали в закона би трябвало да има квоти за комерсиално и фестивално кино, тя сподели: „ Тези две понятия не е наложително да са взаимоизключващи се. Нищо не пречи на един живописен, стойностен филм да има и комерсиален триумф. Делението на киното на така наречен фестивално и комерсиално е изкуствено. Има доста филми, които са имали своето самопризнание от рецензията, от фестивалните фенове, които са достигнали и до огромен брой аудитория. Това рядко се случва в България и повода, заради която това рядко се случва е, че държавната политика не е ориентирана към това да приобщи публиката към българското кино. Дори и в този закон няма просветителни начинания. В доста европейски страни образованието по кино към този момент навлиза в междинното обучение. Има въведени квоти за българските киносалони, които с 15% за европейски филми и от тях 6% за български филми. Това в случай че се съпостави с страна като Франция, е смешно малко”.
„ Ако приемем, че някои желае да създаде аудиовизуален артикул, който се контролира от механизма на предложение и търсене на пазара, то тогава той в действителност разчита, че ще бъде финансиран посредством своето разпространяване. Не е ролята на страната там. Напротив, ролята на страната е да поддържа създателите, които не могат да разчитат на този пазарен триумф и на модела на финансиране посредством комерсиалния триумф. Това може да се случи по два метода – първо, като се даде опция те да продължат да основават своето изкуство и второ, посредством политика, която е обвързана с образуване на усета, а не с неговото обслужване”, разяснява още тя.
Според Райнова самият фокус на гласувания Закон за филмовата промишленост не е верен. „ Смятам, че този закон измества фокуса от българската просвета и българското изкуство към така наречен кино промишленост, пазарните механизми и комерсиалното разпространяване “, сподели тя.
„ Има доста неща, които биха могли да бъдат по-адекватни, изменени, преведени в по-голяма непосредственост до нашите визии. Да приказваме за закона на парче и какъв бил интензитетът на подкрепяне, какви са критериите за допускане, кого засягат те и така нататък, това принизява диалогът и носи това чувство, което го има в българското общество и което за мен е извънредно неприятно - че още веднъж става въпрос за едни хора, които се карат за едни пари и се пробват да си разрежат баницата. Законът в действителност не е просто някаква цялост от точки. Преди той да стартира да контролира работата на хората, които се занимават с кино изкуство, той е израз на метода, по който страната гледа на това, което контролира.
Ние считаме, че погледът на страната, самият метод, по който тя дефинира киното, самата рамка, в която се пробва да го вкара, е сменена. Най-вече бихме желали този закон да не се пробва да постави под една шапка другите планове и ползи на разнообразни хора, които просто не са напълно съвместими. Най-вече бихме се радвали, в случай че Законът за финансовите тласъци стане независим закон и контролира тази промишленост, в случай че Законът за българското кино също стане обособен, телевизионните сериали и тяхното финансиране се контролират от Закона за радиото и малкия екран “, сподели тя.
„ Факт е, че има европейски страни, в който филмовите фондове поддържат телевизионните сериали, само че има и съществена разлика в методите, по които самите тези фондове се финансират. Докато Националният кино център, което не е фонд, а изпълнителна организация на Министерството на културата, се финансира извънредно от държавния бюджет, то тези фондове, за които приказваме, се финансират и от отчисления от телевизионни оператори, от видеоразпространители. Тоест хората, които употребяват това наличие, вкарват средства в бюджета, с който то бива финансирано. При нас това не се случва от доста години, макар че със стъпването на частните малките екрани на българския пазар това беше дадено. Разговори за основаване на фонд за кино текат най-малко от 10 години, откогато аз се занимавам с това. ТоТакъв фонд не се планува, не се планува и с този закон “, сподели Ваня Райнова в края на диалога.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ