Късният СССР и днешните САЩ
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Колкото повече една идеология се изпразва от наличие, колкото по-ясно проличава нейната неплатежоспособност, толкоз повече нейните бранители се стараят да ни внушат, че тя ще векува.
Така стояха нещата преди няколко десетилетия с формалния комунизъм в Съветския съюз, по този начин стоят и през днешния ден с демократичния глобализъм в Съединените щати.
В началото на 80-те години на предишния век на всеки мислещ човек в Съюз на съветските социалистически републики, а и на други места, от дълго време беше станало ясно, че старателно пропагандираната на всякакво равнище комунистическа идеология се е запътила решително към нищото. Днес мислещите хора в Съединени американски щати, а и в други страни виждат, че демократичният фанатизъм и стремежът към международна надмощие са извънредно несъстоятелни. Само че и в единия, и в другия случай пропагандаторите на двете доктрини изрично не желаеха и не желаят да видят истината.
В късния Съветски съюз от началото на 80-те години крепителите на статуквото в Съюз на съветските социалистически републики не допускаха даже и най-малкия опит за смяна. Всеки, който се опитваше да предложи нещо друго от публично позволеното, биваше изрично заклеймяван. Несъгласните биваха обявявани за „ противников детайли “ и „ платени прислужници на империализма “.
Не ги допускаха в медиите, уволняваха ги от работа. Пак добре, че в концлагери не ги пращаха, както през 30-те години. По същия метод стоят нещата и през днешния ден в Съединени американски щати. Хората с сериозно мислене са подложени на непрекъснат тормоз. В мейнстрийм медиите и в обществените мрежи с цялостна мощ се вихри така наречен „ cancel culture” или „ културата на заличаването “.
Тоест, в случай че ти мръднеш и на милиметър настрана от политическата уместност, крепителите на формалната идеология ти афишират война. Обявяват те за „ расист “, „ сексист “, „ хомофоб “ и несъмнено за „ заплатен прислужник на Кремъл “. На почтените хора бива казвано, че не трябва да имат нищо общо с теб. Не бива да четат публикациите и книгите ти, да гледат филмите ти, а най-добре е да не помнят за съществуването ти.
Този безумен напор с цената на всичко да бъде закрепена разпадащата се публична идеология върви ръка за ръка с слагането на върха на властовата пирамида на хора, които от дълго време са изгубили способността да въодушевяват останалите. Със сигурност помните по какъв начин изглеждаха руските водачи през първата половина на 80-те години.
Напредналата им възраст надалеч не беше най-големият проблем. По-важното беше, че те от дълго време не бяха в положение да родят нови хрумвания, които да бъдат в положение да оказват помощ на обществото да преодолее рецесията. Обаче тъкмо такива хора, изнемощели физически и духовно, бяха нужни на царете на статуквото. На тези, които в действителност държаха ръководството в ръцете си.
В това отношение днешната американска реалност изумително наподобява на руската. Джо Байдън е просто един празен съд, в който задкулисието налива това наличие, което му е преференциално в съответния миг. Точно такива бяха Леонид Брежнев и Константин Черненко. Безжизнени кукли, задвижвани от желанията на кукловодите. Само че няма по какъв начин да бъде прикрито това.
Белезите на упадъка личат, без значение от тоновете грим. Тази тъжна действителност пролича и по време на формалната гала по встъпването в служба на новия американски президент. Речта му беше скучна и протяжна, формирана от клишета, които от дълго време са писнали на естествените хора – „ да се обединим “, „ да победим неприятните “, „ да си имаме вяра “.
По същия метод говореха престарелите руски водачи през 80-те – дълго и безпределно скучно.
А това, че ще поканиш на инаугурацията Лейди Гага и Дженифър Лопес по никакъв начин не ѝ придава визионерски темперамент. Даже още повече акцентира упадъка и неналичието на вероятност. На формалните празници към руските първи партийни и държавни ръководители слагаха пионерчета, които с неестествен жар рецитираха банални стихчета. Тази роля през днешния ден е предоставена на иконите на поп музиката. Но даже и те, колкото и да се напъват, не съумяват да изобразят достоверна наслада.
Разбира се, формалните пропагандатори на демократичния глобализъм не мирясват нито за секунда. Те безспирно приказват за някакъв нов златен век, който новият президент щял да донесе на Америка. Щял индивидът да върне нормалността и да оправи всички неточности, сторени от предшественика му.
Това, което демократичните пропагандисти не знаят, е, че повтарят съвсем буквално думите на тогавашните руски пропагандатори.
Колкото повече Съветският съюз затъваше в рецесията, толкоз повече тези не спираха да бълват нелепости за „ светлото комунистическо бъдеще “.
Същото е и през днешния ден. Колкото повече хора не желаят да се подчиняват на демократичния фанатизъм и на претенциите за световно водачество, толкоз повече защитните на статуквото държат на своето. Само че от случилото се със Съветския съюз знаем, че опитите да бъде изкуствено удължен животът на една умираща идеология са наказани на неуспех.
Либералният глобализъм също си отива. Независимо от всички старания на неговите крепители.
Колкото повече една идеология се изпразва от наличие, колкото по-ясно проличава нейната неплатежоспособност, толкоз повече нейните бранители се стараят да ни внушат, че тя ще векува.
Така стояха нещата преди няколко десетилетия с формалния комунизъм в Съветския съюз, по този начин стоят и през днешния ден с демократичния глобализъм в Съединените щати.
В началото на 80-те години на предишния век на всеки мислещ човек в Съюз на съветските социалистически републики, а и на други места, от дълго време беше станало ясно, че старателно пропагандираната на всякакво равнище комунистическа идеология се е запътила решително към нищото. Днес мислещите хора в Съединени американски щати, а и в други страни виждат, че демократичният фанатизъм и стремежът към международна надмощие са извънредно несъстоятелни. Само че и в единия, и в другия случай пропагандаторите на двете доктрини изрично не желаеха и не желаят да видят истината.
В късния Съветски съюз от началото на 80-те години крепителите на статуквото в Съюз на съветските социалистически републики не допускаха даже и най-малкия опит за смяна. Всеки, който се опитваше да предложи нещо друго от публично позволеното, биваше изрично заклеймяван. Несъгласните биваха обявявани за „ противников детайли “ и „ платени прислужници на империализма “.
Не ги допускаха в медиите, уволняваха ги от работа. Пак добре, че в концлагери не ги пращаха, както през 30-те години. По същия метод стоят нещата и през днешния ден в Съединени американски щати. Хората с сериозно мислене са подложени на непрекъснат тормоз. В мейнстрийм медиите и в обществените мрежи с цялостна мощ се вихри така наречен „ cancel culture” или „ културата на заличаването “.
Тоест, в случай че ти мръднеш и на милиметър настрана от политическата уместност, крепителите на формалната идеология ти афишират война. Обявяват те за „ расист “, „ сексист “, „ хомофоб “ и несъмнено за „ заплатен прислужник на Кремъл “. На почтените хора бива казвано, че не трябва да имат нищо общо с теб. Не бива да четат публикациите и книгите ти, да гледат филмите ти, а най-добре е да не помнят за съществуването ти.
Този безумен напор с цената на всичко да бъде закрепена разпадащата се публична идеология върви ръка за ръка с слагането на върха на властовата пирамида на хора, които от дълго време са изгубили способността да въодушевяват останалите. Със сигурност помните по какъв начин изглеждаха руските водачи през първата половина на 80-те години.
Напредналата им възраст надалеч не беше най-големият проблем. По-важното беше, че те от дълго време не бяха в положение да родят нови хрумвания, които да бъдат в положение да оказват помощ на обществото да преодолее рецесията. Обаче тъкмо такива хора, изнемощели физически и духовно, бяха нужни на царете на статуквото. На тези, които в действителност държаха ръководството в ръцете си.
В това отношение днешната американска реалност изумително наподобява на руската. Джо Байдън е просто един празен съд, в който задкулисието налива това наличие, което му е преференциално в съответния миг. Точно такива бяха Леонид Брежнев и Константин Черненко. Безжизнени кукли, задвижвани от желанията на кукловодите. Само че няма по какъв начин да бъде прикрито това.
Белезите на упадъка личат, без значение от тоновете грим. Тази тъжна действителност пролича и по време на формалната гала по встъпването в служба на новия американски президент. Речта му беше скучна и протяжна, формирана от клишета, които от дълго време са писнали на естествените хора – „ да се обединим “, „ да победим неприятните “, „ да си имаме вяра “.
По същия метод говореха престарелите руски водачи през 80-те – дълго и безпределно скучно.
А това, че ще поканиш на инаугурацията Лейди Гага и Дженифър Лопес по никакъв начин не ѝ придава визионерски темперамент. Даже още повече акцентира упадъка и неналичието на вероятност. На формалните празници към руските първи партийни и държавни ръководители слагаха пионерчета, които с неестествен жар рецитираха банални стихчета. Тази роля през днешния ден е предоставена на иконите на поп музиката. Но даже и те, колкото и да се напъват, не съумяват да изобразят достоверна наслада.
Разбира се, формалните пропагандатори на демократичния глобализъм не мирясват нито за секунда. Те безспирно приказват за някакъв нов златен век, който новият президент щял да донесе на Америка. Щял индивидът да върне нормалността и да оправи всички неточности, сторени от предшественика му.
Това, което демократичните пропагандисти не знаят, е, че повтарят съвсем буквално думите на тогавашните руски пропагандатори.
Колкото повече Съветският съюз затъваше в рецесията, толкоз повече тези не спираха да бълват нелепости за „ светлото комунистическо бъдеще “.
Същото е и през днешния ден. Колкото повече хора не желаят да се подчиняват на демократичния фанатизъм и на претенциите за световно водачество, толкоз повече защитните на статуквото държат на своето. Само че от случилото се със Съветския съюз знаем, че опитите да бъде изкуствено удължен животът на една умираща идеология са наказани на неуспех.
Либералният глобализъм също си отива. Независимо от всички старания на неговите крепители.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ