Как протестите промениха България
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Няма подозрение, че събитието на 2020 година за България бяха всеобщите митинги против ръководещите. След години на непрекъснати недоволства в стеснен другарски кръг, както и на яд, изразяван главно във Facebook, недоволните най-сетне излязоха на улиците. Управляващите бяха притиснати в ъгъла, а оставката на кабинета изглеждаше просто въпрос на време. В последна сметка митингите против властта, без значение от своята повсеместност, не съумяха да накарат Бойко Борисов да напусне премиерския пост. И макар че не реализира тази цел, дейната демонстрация на неодобрение против ръководещите направи нещо доста повече. През 2020 година беше оправдана самата дума „ митинг “. Тя още веднъж беше изпълнена с позитивен смисъл. Преди седем години това разбиране претърпя тежък удар. Протестърската бутафория от лятото на 2013 година сякаш беше за морал в политиката, сякаш искаше да демаскира задкулисието, само че същинската ѝ задача беше да върне на власт Борисов дружно с васалите му от „ градската десница “. И откакто тази цел беше реализирана, болшинството българи мощно се отврати, изцяло разумно, от самата концепция за митинг. Неслучайно в български език трайно се настани думата „ протестъри “ като означение на хора, които изкусно употребяват справедливото публично неодобрение, с цел да усилят финансовото си богатство.
Заради сходни протестъри на всеки един митинг през последните години се гледаше като на частна самодейност, имаща за цел само материалното облагодетелстване на основателите. И по тази причина множеството хора не се включваха. Не желаеха да бъдат масовка. Не желаеха да бъдат статисти, върху чиято сила протестърите да просперират в кариерно и материално отношение. През 2020 година тази наклонност беше изменена. И улиците още веднъж се извършиха с недоволни. Не че и в този момент нямаше използвачи. Не че и в този момент нямаше лица, движени само от желанието да влязат в Народното събрание на идващите избори и подготвени на всевъзможни политически завъртания. Само че другите, естествените, този път бяха доста повече. С несъответстващите си дейности властта накара хората да не помнят за използвачите и интензивно да изразят недоволството си.
Най-важният извод след митингите през 2020 година е, че обществото се отърси от летаргията. Излезе от положението на незаинтересованост. Спомнете си какъв беше най-често срещаният политически диалог през последните години. Да, критикувахме ръководещите, ядосвахме се на нещата, които правеха, само че дотук. Винаги завършвахме с песимистичното умозаключение, че няма какво да се направи. Че няма смисъл да се стачкува. Е, точно този скептицизъм беше преодолян през изтичащата година. Дори и фактът, че недоволните се прибраха у дома, а държавното управление най-вероятно ще изкара цялостния си мандат не е мотив за ново потапяне в положението на незаинтересованост. Никой митинг не може да продължава постоянно. Дори и най-силното неодобрение има край. Друго е значимото. Важното е хората да покажат, че не са съгласни с безобразията, вършени в страната.
Ако ръководещите живеят с чувството, че нищо не ги заплашва, те елементарно ще дадат ход на най-неприятните си черти. Ето по тази причина в никакъв случай не трябва да бъдат оставяни на мира. Винаги би трябвало да бъдат притискани. По всички вероятни способи – парламентарни, извънпарламентарни, медийни. И няма никакво значение какви партии са на власт – десни или леви, демократични или консервативни. Всички те имат удивителната податливост да се самозабравят, да престанат да обръщат внимание на тези, които са ги избрали и да преследват само личните си ползи. Властта в действителност развращава и таман с цел да не се стига до крайности в този развой, обществото би трябвало да е нащрек и да бъде готово да реагира и при най-малката неправда. Само по този начин можем да имаме същинска народна власт. Ако ръководещите, които и да са те, бъдат оставени необезпокоявано да се разпореждат с всичко в страната, това значи, че демокрацията е престанала да съществува.
Няма подозрение, че събитието на 2020 година за България бяха всеобщите митинги против ръководещите. След години на непрекъснати недоволства в стеснен другарски кръг, както и на яд, изразяван главно във Facebook, недоволните най-сетне излязоха на улиците. Управляващите бяха притиснати в ъгъла, а оставката на кабинета изглеждаше просто въпрос на време. В последна сметка митингите против властта, без значение от своята повсеместност, не съумяха да накарат Бойко Борисов да напусне премиерския пост. И макар че не реализира тази цел, дейната демонстрация на неодобрение против ръководещите направи нещо доста повече. През 2020 година беше оправдана самата дума „ митинг “. Тя още веднъж беше изпълнена с позитивен смисъл. Преди седем години това разбиране претърпя тежък удар. Протестърската бутафория от лятото на 2013 година сякаш беше за морал в политиката, сякаш искаше да демаскира задкулисието, само че същинската ѝ задача беше да върне на власт Борисов дружно с васалите му от „ градската десница “. И откакто тази цел беше реализирана, болшинството българи мощно се отврати, изцяло разумно, от самата концепция за митинг. Неслучайно в български език трайно се настани думата „ протестъри “ като означение на хора, които изкусно употребяват справедливото публично неодобрение, с цел да усилят финансовото си богатство.
Заради сходни протестъри на всеки един митинг през последните години се гледаше като на частна самодейност, имаща за цел само материалното облагодетелстване на основателите. И по тази причина множеството хора не се включваха. Не желаеха да бъдат масовка. Не желаеха да бъдат статисти, върху чиято сила протестърите да просперират в кариерно и материално отношение. През 2020 година тази наклонност беше изменена. И улиците още веднъж се извършиха с недоволни. Не че и в този момент нямаше използвачи. Не че и в този момент нямаше лица, движени само от желанието да влязат в Народното събрание на идващите избори и подготвени на всевъзможни политически завъртания. Само че другите, естествените, този път бяха доста повече. С несъответстващите си дейности властта накара хората да не помнят за използвачите и интензивно да изразят недоволството си.
Най-важният извод след митингите през 2020 година е, че обществото се отърси от летаргията. Излезе от положението на незаинтересованост. Спомнете си какъв беше най-често срещаният политически диалог през последните години. Да, критикувахме ръководещите, ядосвахме се на нещата, които правеха, само че дотук. Винаги завършвахме с песимистичното умозаключение, че няма какво да се направи. Че няма смисъл да се стачкува. Е, точно този скептицизъм беше преодолян през изтичащата година. Дори и фактът, че недоволните се прибраха у дома, а държавното управление най-вероятно ще изкара цялостния си мандат не е мотив за ново потапяне в положението на незаинтересованост. Никой митинг не може да продължава постоянно. Дори и най-силното неодобрение има край. Друго е значимото. Важното е хората да покажат, че не са съгласни с безобразията, вършени в страната.
Ако ръководещите живеят с чувството, че нищо не ги заплашва, те елементарно ще дадат ход на най-неприятните си черти. Ето по тази причина в никакъв случай не трябва да бъдат оставяни на мира. Винаги би трябвало да бъдат притискани. По всички вероятни способи – парламентарни, извънпарламентарни, медийни. И няма никакво значение какви партии са на власт – десни или леви, демократични или консервативни. Всички те имат удивителната податливост да се самозабравят, да престанат да обръщат внимание на тези, които са ги избрали и да преследват само личните си ползи. Властта в действителност развращава и таман с цел да не се стига до крайности в този развой, обществото би трябвало да е нащрек и да бъде готово да реагира и при най-малката неправда. Само по този начин можем да имаме същинска народна власт. Ако ръководещите, които и да са те, бъдат оставени необезпокоявано да се разпореждат с всичко в страната, това значи, че демокрацията е престанала да съществува.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ