Накъде след ГЕРБ
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Преди пет години в Америка Бърни Сандърс разгласи исторически поход за декриминализация на социализма. И в България тя ще е измежду основните задания и за рухването на мутрорежима, и за по-нататък. Не по-лесна от задачата на дядо Благоев преди 130 години, за която споделя филмът „ Мечтатели “ (1987 година, гратис на YouTube).
Теорията на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев за човека-потребител от финала на книгата им „ Какво се случи? “ (2008) e непредвиден и абсурден, само че необичаен мотив за сериозен диалог за метода на мислене и за идеала, присъщи на социализма. Макар сложна и главоболна, диалектиката като метод на мислене няма опция при „ адресиране “ на доста значими въпроси като обвързваните със саморазвитието на нещо посредством несъгласия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на стопанската система и политиката.
Може да се възрази, че на процедура има прогрес в декриминализацията на загатна за Народна република България. Както сме говорили, от ден на ден младежи – над 50% в 2019 година – отхвърлят да се абонират автоматизирано за пещерния антикомунизъм от картата с черепите от 1990 година А от българите на 60+ години 83% мислят, че в Народна република България имало повече грижа за хората. Работата обаче е, че и те сами схващат, че възкресяването на Народна република България в ХХI в. е невероятно. А и положителните субективни мемоари за това време не значат безусловно положителното му обективно схващане.
И на доктрина пропагандният антикомунизъм от седесаро-герберски вид е елементарен за разтрошаване, т.к. е ренегатски, измамлив и интелектуално първичен. Идентифицирането на ГЕРБ с него – с помощта на златоустия министър председател, който комунистите не пуснали да учи в Хага, до момента в който мъчили децата да учат в землянки – е гранитен факт, който вещае скорошния край и на двете.
Но вторият, доста по-труден за разтрошаване и по-теоретичен слой на антисоциалистическата агитация е добре усвоеното от две генерации българи вулгарно-позитивистко мислене за политиката и стопанската система изобщо. И аз добре го усвоих в продължение на десетилетия – в заниманията си по история на модерната и постмодерна американска философия, в следванията си на Запад, в работата си по правата на индивида в Организация на обединените нации и в американската издателска промишленост.
Какво значи „ вулгарно-позитивистко мислене “ и по какъв начин да се поправя то?
Накратко, значи, че присъщият на капитализма метод на мислене, господстващ и у нас от четвърт век, е безкритичен, неисторичен, фиктивен, „ едномерен “, нереален и неподвижен. Докато сме в неговите рамки, а в тях си остава съвсем цялата днешна западна и наша икономическа и социална мисъл и агитация, оставаме слепи за същинската опция на днешния световен капитализъм. Намираме се в затворен кръг.
За да имаме същинска интелектуална декриминализация на социализма, която не на последно място да ни защищава и от безкритични фантазии за връщане към остарелия соц, този вулгарно-позитивистки метод на мислене би трябвало да се размени с различен – сериозен, историчен, диалектически, многомерен, съответен и динамичен. Или най-малкото образованите хора да си спомнят или научат, че има такава мисловна опция и да я разпознават при срещата си с нея.
От всички характерности на двата метода на мислене най-трудно смилаеми може би са думите „ фиктивен “ и „ диалектически “. Интуитивно разбираме, че има антиномия сред тях и че допираме до философията. Но нереалното говорене за философията е смъртно отегчително за днешния медийно свръхстимулиран човек, изключително в случай че помни от следването преди 1990 година и злощастните думички „ диамат “ и „ истмат “.
Трябва да се приказва съответно, да се демонстрира образно по какъв начин философските проблеми са действителни, а не измислени, и по какъв начин изникват сами в сериозните моменти на опита ни. По аргументи, които ще станат ясни по-нататък, от този миг занемарявам стилната дума „ говорене “ за сметка на старомодното, само че доста по-правилно „ мислене “.
Преди да стигна до диалектиката, две думи за историзма. Голяма илюзия на псевдолибералния глобализиран капитализъм бе да се надява да накара хората да не помнят историята. Утопията на Вашингтонския консенсус и на Брюксел за постоянно стичащите се надолу от трапезата на преуспяващите световни корпорации благa към паничките на междинната класа и бедните под масата (trickle down economy) не предполагаше нови огромни обществени катаклизми. Настъпил бе „ краят на историята “. Ще ни бъде скучно, невдъхновяващо, само че решето – вещаеха демократичните касандри. Наистина, други либерали като историка Ювал Харари, както видяхме, отиваха по-далече и вещаеха и „ края на индивида “. Не минаха и три десетилетия и историята се завърна с гръм и тропот. Сега произвеждаме доста повече история, в сравнение с можем да смелим. Макар Меркелите и Байдъните на света да не го признават.
Конкретния мотив да се сетя за диалектиката ми даде книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (по-нататък: АР–КС) „ Какво се случи? “ (2008 г.), която с огромно забавяне прочетох предходната зима. Пиша за АР–КС не като известни социолози/power brokers/предприемачи, а като философи, създатели на тази и на други метафизичен книги, някои от които под щемпел или в ръкопис и, меко казано, не изключително налични за необятната аудитория.
Книгата „ Какво се случи? “, мисля обаче, всеки би трябвало да прочете поради забавните прозрения за прехода и допреходното ни общество – с които не е наложително да сме постоянно съгласни. Но по-важно, поради философския им, диалектически метод на мислене, на който са останали правилни през трите десетилетия на господстващ безкритичен, антидиалектически позитивизъм.
На лов за динозавър в Юрския парк – или за отрицателната диалектика на Homo consumptor
Книгата е писана преди международната финансова злополука от септември 2008 година Бързам да призная, че оптимистичната доктрина на АР–КС за „ ДНЗВР “ („ динозавъра “, или новия Левиатан, или човека-консуматор, Homo consumptor) като блян на новото ни общество, към която доктрина те повече или по-малко се придържаха и до тази година, поради последната работа на Кънчо за ковид-психозата, не бе непозната и за мене най-малко до 2007 година, пък и до началото на 2014 година, както проличава от мои мнения от това време, които ще изтъквам по-нататък. Критикувайки „ динозавъра “ на АР–КС, „ си разтребвам сметките и със личната си философска съвест “.
Колкото повече вода изтича от 1989 година, когато повече или по-малко се отвърнахме от Маркс (а мнозина, и надарени като Ламбо Кючуков, се отвърнаха и от философията и се заловиха с бизнес), пък и колкото повече пребивавам в лоното на капитализма, толкоз по-актуален ми става марксизмът. А оттова – и философските изявления на АР–КС, запазили – допускам, дружно с приятеля си Деян Деянов – духа на Хегел и Маркс с диалектическите спирали, обръщането на нещата в своята диаметралност, известно илюстрирано с реторически обрати като: „ силата на правото отстъпва на правото на силата “. АР–КС гарнират диалектиката и с технократския социологически диалект, който обаче беше на мода у нас и много преди 1989 година
У тях диалектиката, за разлика от Маркс и напълно като у Хегел, е и метафизика (онтология). Т.е. не е единствено логичност и доктрина на познанието, както искаше Ленин във „ Философски тетрадки “, а и логичност на общественото и самостоятелното съществуване и време, доктрина на предишното, сегашното и бъдещето. Те като че ли се връщат от Маркс към Хегел – нещо, което може би ферментираше в нашия факултет (Философския на СУ) най-малко от началото на 80-те години. Признавам, тогава не му обръщах изключително внимание, заслепен от бистрия англо-американски позитивизъм.
Хегелианщината е трудно сложен метод на мислене, оплодотворил освен това всичките модерни западни „ континентални “ (неанглоамерикански) метафизичен посоки, от феноменологията през екзистенциализма и херменевтиката до структурализма и разните пост-, само че мъчно преводим и на британски и неясен за по-младите даже в нашия факултет. И към момента извънредно несекси и за немладите. Как да го „ sex-нем up “ (направим по-секси) – ще е стратегически въпрос за шепата хора, които като АР–КС останаха – или като мене отново станаха – лоялни на наученото в младостта си.
И други български философи след 1989 година останаха и на дело, а освен на думи като Желю Желев, правилни на марксизма. На първо място се сещам за Васил Проданов, само че неговият метод на мислене е някак англосаксонски, на напредничав обществовед-енциклопедист. А Асен Давидов, внук на най-именития български марксистки философ-диалектик Тодор Павлов – и самичък диалектик и критик на „ буржоазния разсъдък “ в остаряло време – след 1989 година изхвърли с водата от коритото и „ безпринципната софистика на Лениновата диалектика “.
И на вятъра! Макар сложна и главоболна, диалектиката няма опция при „ адресиране “ на доста значими въпроси като обвързваните със саморазвитието на нещо посредством несъгласия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на стопанската система и политиката.
АР–КС възприемаха и „ новото “. Малко преди влизането ни в НАТО Андрей Райчев във в. „ Сега “ „ преживяваше “ „ събитието НАТО “, примиряваше се с „ влизането ни в клуба на богатите “ – за което тогава и аз бях въодушевено „ за “. А че сме към този момент там, в клуба на богатите, за АР–КС, най-малко до предходната есен, нямаше подозрение: „ хората у нас в никакъв случай не са живели по-добре и в никакъв случай не са били по-нещастни “ от в този момент – voilà още един хегелиански bon mot!
Като лоялни членове на секцията на марксистите в клуба на богатите, през предишното десетилетие АР–КС вкараха пъкъл хок някои табута като възбраната „ да се подлага на критика капитализма и Европейски Съюз “, и които в този момент признават, че не са в действие. Но те пишат с желание да преодолеят критически класическия марксизъм, изхождайки от неговите лични вътрешни трендове, т.е. да го ревизират. При това да го ревизират в неговата теоретическа вътрешност – рецензията на капиталистическата стопанска система – логиката на „ Капиталът “ на Маркс. А не примерно по повод ролята на страната, „ етатизма “, революцията, диктатурата и демокрацията като множеството по-стари ревизионисти.
Ревизионистката химера за Homo consumptor е успокоителна за съвестта на живеещия добре при капитализма на Изток болшевик и много наподобява на „ класическите “ проверки на марксизма в развития Запад след Маркс и Енгелс, през станалата уютна за работническата аристокрация belle epoque или златните десетилетия на растящо национално богатство след Втората международна война. Прилича, само че и само че не напълно.
Ранните ревизионисти като Емил Бернщайн зарязаха хегелианщината – с нейните неумолими справедливи закони на еволюиращия дух – и се върнаха към кантианството с дуализма на обстоятелства и полезности, а в политиката свърнаха обратно от революцията като справедлива нужда, произлизаща от вътрешната логичност на капитализма и класовата битка, към прогресивни промени по наше положително предпочитание, стимулирано от общочовешките етически полезности.
Така беше и във всички последващи положителни теории за „ страната на благоденствието “ от недиалектически позиции. А в сериозните теории за капитализма от диалектически позиции – като на Франкфуртската школа – диалектиката беше „ отрицателна “, песимистична – самият Хегелов разсъдък в епохата на упадъка си води автоматизирано до отчуждение, неразумие и безчовечие – и в лицето на американския консумеризъм и военщина, и на Хитлеровия нацизъм, и на Сталиновия лагерен комунизъм.
За разлика от упоменатите нагоре, проверката на АР–КС си остава хем типичен хегело-марксистки „ клуп “ (англ. loop), отричане на отрицанието, хем е положителна, оптимистична. У тях идеологията на късния действителен социализъм с „ главния стопански закон на социализма “, както го пишеше в учебниците ни по „ политикономия на социализма “ – „ все по-пълното облекчаване на растящите потребности на трудещите се “ – се самоотрича един път, като реституция на остарелия Дикенсов капитализъм, и след това още един път се самоотрича и се възражда на по-висока витка на спиралата като Homo consumptor.
Съвсем кратко ревю на учението на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „ какво се случи? “ (2008)
Основният стопански закон на Homo consumptor при актуалния капитализъм е същият като на късния действителен социализъм, само че под формата на напомпано с на ниска цена несметен дълг потребителство, носещо „ независимост на избора “ при „ пазаруването на бъдещи идентичности “. Американски образец от мене: закупувам си „ Порше “ (американците споделят „ Порш “) или мотоциклет„ Харли-Дейвидсън “ – снабдявам се свободно с нова идентичност; в случай че нямам чак толкоз пари, заръчвам си лампа „ Тифани “ (имитация) за хола – още една еднаквост.
За разлика от бруталния Дикенсов свят, разказан в класическия марксизъм, у АР–КС масите „ са заставили “ елитите да им връщат значима част от финансовата облага или принадения артикул (от Марксовата формула пари – стока – пари прим) под формата на обучение, опазване на здравето и пенсии и имат напълно нов публичен статус.
В страната на благоденствието (welfare state) масите към този момент не са пролетариат, не продават работната си мощ като в класическия марксизъм, а единствено работното си време, пък и изобщо не се силят чак толкоз, а единствено колкото им е нужно, с цел да задоволяват устрема си към повече нови артикули и услуги. Новата стока е самоцел: производството създава освен новите артикули, само че и новите потребности – прочее последното си е тъкмо по този начин и в класическия марксизъм.
Homo consumptor от „ златния милиард “ свободно разполага с минимум 800 евро месечно над базовите си потребности (т.е. нужния продукт), или получаваме астрономическа световна сума, оправдаваща термина „ ДНЗВР “ (динозавър). Тежестта на тази сума в международните каузи е грамадна.
Но за разлика от всеобщия човек на остарелия капитализъм, представителите на Homo consumptor са самостоятелни атоми, които мъчно се синхронизират. Освен при изключителни условия – „ резонанси “ или властово предизвикани „ синхронизации “ като 11 септември, лудата крава или ковид-19, които бедствия заплашват единствената им обща полезност – човешкото тяло. То е свещено: Homo consumptor населява „ утопията на тялото “. Ковид-19 или по-точно всеобщата неуравновесеност на страха – и най-точно на отлагането на потреблението или отхвърли от ползване – е най-страшният зложелател на ДНЗВР. Този въпрос си заслужава особено разглеждане в идващ коментар.
От друга страна, въпреки разликите в благосъстоянието в света на Homo consumptor да са огромни и да порастват, класовите разлики понижават и всички хора се уеднаквяват по мисли, стремежи, просвета и политическо държание. Наистина, едно е тризвезден хотел, друго – петзвезден; едно е „ Форд “, друго – „ Мерцедес “, само че въпреки всичко другата страна и на двете са колибата и каруцата.
Свободен от употреба и друго класово терзание, Homo consumptor е замесен е в обменни мрежи, дето се обменя не благосъстоятелност, а власт. Срещу запълване недостига на предвидимост, т.е. ставайки предвидим за елита, Homo consumptor получава запълване на недостига си на достъпи, или заменя слушкане против папкане – като при реалсоца.
Мрежовата, а не класовата конструкция поддържа обществения ред. Реалното разслоение на масите е на потребители и неконсуматори (социално дъно). И то им наподобява в огромна степен свободен избор на индивида или на групата – при неинтегрираните малцинства като ромите или хипитата от разните аскетични придвижвания. Тези, дето не купуват нищо.
Трудно е да се даде определение какво е на мястото на „ горната класа “, само че въпреки всичко това е хайлайф, който непрекъснато подарява власт (т.е. достъпи) на консуматорите и ги доставя с стремежи за повече достъпи. Елит, който съществува за сметка за властовия недостиг (на достъпи) у консуматорите. Елитът дава заем на консуматора, с цел да породи у него потребност от още заем, като му покаже още шарени картинки за още по-примамливи достъпи, които да пожелае.
Възникват символни капитали, които опосредстват и насочват придвижването на публичния капитал. Това затова е напълно нова фаза на капитализма, с ново схващане за стока и продан. Тук към този момент няма Марксовия продан на артикули – главната клетка на капитализма, конкретно-всеобщото, от което Маркс като магьосник от цилиндър изважда цялото спорно разнообразие на актуалното му общество.
А има мрежов продан на власт. Т.е. стоката изчезва, Марксовата диалектика на потребителната и разменната ѝ стойност изчезва. Както „ материята изчезваше “ у старите ревизионистки герои от Лениновия „ Материализъм и емпириокритицизъм “, тълкуващи модерната физика позитивистки и субективноидеалистически. Изчезва, както към този момент видяхме, и употребата, и революцията.
Но за разлика от обмена на артикули равностоен продан на власт не е вероятен – власт може да се подари или отнеме принудително – само че освен това по мрежите непрекъснато тече продан на власт, достъпи против предвидимост. Мрежовата мотивация на елита значи е коренно друга от остарялата финансова мотивация – в този момент тя е отбранителна, не нападателна, даваща, не отнемаща. Елитът е слаб – надали не ефемерен тип, нещо като стоката и материята.
Тук свършва късото ми и опростителско ревю на теорията на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „ Какво се случи? “ (2008) и иде ред на моята градивна рецензия – само че тя ще се разгърне в идващия коментар. Тук ще припомня единствено, че книгата на АР–КС е писана преди феномена „ ГЕРБ “, само че работата е, че и в този момент, при съвсем повсеместното отменяне на субективните антики на мутрорежима от всички мислещи българи, обективната годност на днешния ни капитализъм продължава да наподобява безалтернативна за „ сериозните “ хора.
Преди пет години в Америка Бърни Сандърс разгласи исторически поход за декриминализация на социализма. И в България тя ще е измежду основните задания и за рухването на мутрорежима, и за по-нататък. Не по-лесна от задачата на дядо Благоев преди 130 години, за която споделя филмът „ Мечтатели “ (1987 година, гратис на YouTube).
Теорията на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев за човека-потребител от финала на книгата им „ Какво се случи? “ (2008) e непредвиден и абсурден, само че необичаен мотив за сериозен диалог за метода на мислене и за идеала, присъщи на социализма. Макар сложна и главоболна, диалектиката като метод на мислене няма опция при „ адресиране “ на доста значими въпроси като обвързваните със саморазвитието на нещо посредством несъгласия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на стопанската система и политиката.
Може да се възрази, че на процедура има прогрес в декриминализацията на загатна за Народна република България. Както сме говорили, от ден на ден младежи – над 50% в 2019 година – отхвърлят да се абонират автоматизирано за пещерния антикомунизъм от картата с черепите от 1990 година А от българите на 60+ години 83% мислят, че в Народна република България имало повече грижа за хората. Работата обаче е, че и те сами схващат, че възкресяването на Народна република България в ХХI в. е невероятно. А и положителните субективни мемоари за това време не значат безусловно положителното му обективно схващане.
И на доктрина пропагандният антикомунизъм от седесаро-герберски вид е елементарен за разтрошаване, т.к. е ренегатски, измамлив и интелектуално първичен. Идентифицирането на ГЕРБ с него – с помощта на златоустия министър председател, който комунистите не пуснали да учи в Хага, до момента в който мъчили децата да учат в землянки – е гранитен факт, който вещае скорошния край и на двете.
Но вторият, доста по-труден за разтрошаване и по-теоретичен слой на антисоциалистическата агитация е добре усвоеното от две генерации българи вулгарно-позитивистко мислене за политиката и стопанската система изобщо. И аз добре го усвоих в продължение на десетилетия – в заниманията си по история на модерната и постмодерна американска философия, в следванията си на Запад, в работата си по правата на индивида в Организация на обединените нации и в американската издателска промишленост.
Какво значи „ вулгарно-позитивистко мислене “ и по какъв начин да се поправя то?
Накратко, значи, че присъщият на капитализма метод на мислене, господстващ и у нас от четвърт век, е безкритичен, неисторичен, фиктивен, „ едномерен “, нереален и неподвижен. Докато сме в неговите рамки, а в тях си остава съвсем цялата днешна западна и наша икономическа и социална мисъл и агитация, оставаме слепи за същинската опция на днешния световен капитализъм. Намираме се в затворен кръг.
За да имаме същинска интелектуална декриминализация на социализма, която не на последно място да ни защищава и от безкритични фантазии за връщане към остарелия соц, този вулгарно-позитивистки метод на мислене би трябвало да се размени с различен – сериозен, историчен, диалектически, многомерен, съответен и динамичен. Или най-малкото образованите хора да си спомнят или научат, че има такава мисловна опция и да я разпознават при срещата си с нея.
От всички характерности на двата метода на мислене най-трудно смилаеми може би са думите „ фиктивен “ и „ диалектически “. Интуитивно разбираме, че има антиномия сред тях и че допираме до философията. Но нереалното говорене за философията е смъртно отегчително за днешния медийно свръхстимулиран човек, изключително в случай че помни от следването преди 1990 година и злощастните думички „ диамат “ и „ истмат “.
Трябва да се приказва съответно, да се демонстрира образно по какъв начин философските проблеми са действителни, а не измислени, и по какъв начин изникват сами в сериозните моменти на опита ни. По аргументи, които ще станат ясни по-нататък, от този миг занемарявам стилната дума „ говорене “ за сметка на старомодното, само че доста по-правилно „ мислене “.
Преди да стигна до диалектиката, две думи за историзма. Голяма илюзия на псевдолибералния глобализиран капитализъм бе да се надява да накара хората да не помнят историята. Утопията на Вашингтонския консенсус и на Брюксел за постоянно стичащите се надолу от трапезата на преуспяващите световни корпорации благa към паничките на междинната класа и бедните под масата (trickle down economy) не предполагаше нови огромни обществени катаклизми. Настъпил бе „ краят на историята “. Ще ни бъде скучно, невдъхновяващо, само че решето – вещаеха демократичните касандри. Наистина, други либерали като историка Ювал Харари, както видяхме, отиваха по-далече и вещаеха и „ края на индивида “. Не минаха и три десетилетия и историята се завърна с гръм и тропот. Сега произвеждаме доста повече история, в сравнение с можем да смелим. Макар Меркелите и Байдъните на света да не го признават.
Конкретния мотив да се сетя за диалектиката ми даде книгата на Андрей Райчев и Кънчо Стойчев (по-нататък: АР–КС) „ Какво се случи? “ (2008 г.), която с огромно забавяне прочетох предходната зима. Пиша за АР–КС не като известни социолози/power brokers/предприемачи, а като философи, създатели на тази и на други метафизичен книги, някои от които под щемпел или в ръкопис и, меко казано, не изключително налични за необятната аудитория.
Книгата „ Какво се случи? “, мисля обаче, всеки би трябвало да прочете поради забавните прозрения за прехода и допреходното ни общество – с които не е наложително да сме постоянно съгласни. Но по-важно, поради философския им, диалектически метод на мислене, на който са останали правилни през трите десетилетия на господстващ безкритичен, антидиалектически позитивизъм.
На лов за динозавър в Юрския парк – или за отрицателната диалектика на Homo consumptor
Книгата е писана преди международната финансова злополука от септември 2008 година Бързам да призная, че оптимистичната доктрина на АР–КС за „ ДНЗВР “ („ динозавъра “, или новия Левиатан, или човека-консуматор, Homo consumptor) като блян на новото ни общество, към която доктрина те повече или по-малко се придържаха и до тази година, поради последната работа на Кънчо за ковид-психозата, не бе непозната и за мене най-малко до 2007 година, пък и до началото на 2014 година, както проличава от мои мнения от това време, които ще изтъквам по-нататък. Критикувайки „ динозавъра “ на АР–КС, „ си разтребвам сметките и със личната си философска съвест “.
Колкото повече вода изтича от 1989 година, когато повече или по-малко се отвърнахме от Маркс (а мнозина, и надарени като Ламбо Кючуков, се отвърнаха и от философията и се заловиха с бизнес), пък и колкото повече пребивавам в лоното на капитализма, толкоз по-актуален ми става марксизмът. А оттова – и философските изявления на АР–КС, запазили – допускам, дружно с приятеля си Деян Деянов – духа на Хегел и Маркс с диалектическите спирали, обръщането на нещата в своята диаметралност, известно илюстрирано с реторически обрати като: „ силата на правото отстъпва на правото на силата “. АР–КС гарнират диалектиката и с технократския социологически диалект, който обаче беше на мода у нас и много преди 1989 година
У тях диалектиката, за разлика от Маркс и напълно като у Хегел, е и метафизика (онтология). Т.е. не е единствено логичност и доктрина на познанието, както искаше Ленин във „ Философски тетрадки “, а и логичност на общественото и самостоятелното съществуване и време, доктрина на предишното, сегашното и бъдещето. Те като че ли се връщат от Маркс към Хегел – нещо, което може би ферментираше в нашия факултет (Философския на СУ) най-малко от началото на 80-те години. Признавам, тогава не му обръщах изключително внимание, заслепен от бистрия англо-американски позитивизъм.
Хегелианщината е трудно сложен метод на мислене, оплодотворил освен това всичките модерни западни „ континентални “ (неанглоамерикански) метафизичен посоки, от феноменологията през екзистенциализма и херменевтиката до структурализма и разните пост-, само че мъчно преводим и на британски и неясен за по-младите даже в нашия факултет. И към момента извънредно несекси и за немладите. Как да го „ sex-нем up “ (направим по-секси) – ще е стратегически въпрос за шепата хора, които като АР–КС останаха – или като мене отново станаха – лоялни на наученото в младостта си.
И други български философи след 1989 година останаха и на дело, а освен на думи като Желю Желев, правилни на марксизма. На първо място се сещам за Васил Проданов, само че неговият метод на мислене е някак англосаксонски, на напредничав обществовед-енциклопедист. А Асен Давидов, внук на най-именития български марксистки философ-диалектик Тодор Павлов – и самичък диалектик и критик на „ буржоазния разсъдък “ в остаряло време – след 1989 година изхвърли с водата от коритото и „ безпринципната софистика на Лениновата диалектика “.
И на вятъра! Макар сложна и главоболна, диалектиката няма опция при „ адресиране “ на доста значими въпроси като обвързваните със саморазвитието на нещо посредством несъгласия и с отнасянето на нещо към себе си – от природата на съзнанието до природата на стопанската система и политиката.
АР–КС възприемаха и „ новото “. Малко преди влизането ни в НАТО Андрей Райчев във в. „ Сега “ „ преживяваше “ „ събитието НАТО “, примиряваше се с „ влизането ни в клуба на богатите “ – за което тогава и аз бях въодушевено „ за “. А че сме към този момент там, в клуба на богатите, за АР–КС, най-малко до предходната есен, нямаше подозрение: „ хората у нас в никакъв случай не са живели по-добре и в никакъв случай не са били по-нещастни “ от в този момент – voilà още един хегелиански bon mot!
Като лоялни членове на секцията на марксистите в клуба на богатите, през предишното десетилетие АР–КС вкараха пъкъл хок някои табута като възбраната „ да се подлага на критика капитализма и Европейски Съюз “, и които в този момент признават, че не са в действие. Но те пишат с желание да преодолеят критически класическия марксизъм, изхождайки от неговите лични вътрешни трендове, т.е. да го ревизират. При това да го ревизират в неговата теоретическа вътрешност – рецензията на капиталистическата стопанска система – логиката на „ Капиталът “ на Маркс. А не примерно по повод ролята на страната, „ етатизма “, революцията, диктатурата и демокрацията като множеството по-стари ревизионисти.
Ревизионистката химера за Homo consumptor е успокоителна за съвестта на живеещия добре при капитализма на Изток болшевик и много наподобява на „ класическите “ проверки на марксизма в развития Запад след Маркс и Енгелс, през станалата уютна за работническата аристокрация belle epoque или златните десетилетия на растящо национално богатство след Втората международна война. Прилича, само че и само че не напълно.
Ранните ревизионисти като Емил Бернщайн зарязаха хегелианщината – с нейните неумолими справедливи закони на еволюиращия дух – и се върнаха към кантианството с дуализма на обстоятелства и полезности, а в политиката свърнаха обратно от революцията като справедлива нужда, произлизаща от вътрешната логичност на капитализма и класовата битка, към прогресивни промени по наше положително предпочитание, стимулирано от общочовешките етически полезности.
Така беше и във всички последващи положителни теории за „ страната на благоденствието “ от недиалектически позиции. А в сериозните теории за капитализма от диалектически позиции – като на Франкфуртската школа – диалектиката беше „ отрицателна “, песимистична – самият Хегелов разсъдък в епохата на упадъка си води автоматизирано до отчуждение, неразумие и безчовечие – и в лицето на американския консумеризъм и военщина, и на Хитлеровия нацизъм, и на Сталиновия лагерен комунизъм.
За разлика от упоменатите нагоре, проверката на АР–КС си остава хем типичен хегело-марксистки „ клуп “ (англ. loop), отричане на отрицанието, хем е положителна, оптимистична. У тях идеологията на късния действителен социализъм с „ главния стопански закон на социализма “, както го пишеше в учебниците ни по „ политикономия на социализма “ – „ все по-пълното облекчаване на растящите потребности на трудещите се “ – се самоотрича един път, като реституция на остарелия Дикенсов капитализъм, и след това още един път се самоотрича и се възражда на по-висока витка на спиралата като Homo consumptor.
Съвсем кратко ревю на учението на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „ какво се случи? “ (2008)
Основният стопански закон на Homo consumptor при актуалния капитализъм е същият като на късния действителен социализъм, само че под формата на напомпано с на ниска цена несметен дълг потребителство, носещо „ независимост на избора “ при „ пазаруването на бъдещи идентичности “. Американски образец от мене: закупувам си „ Порше “ (американците споделят „ Порш “) или мотоциклет„ Харли-Дейвидсън “ – снабдявам се свободно с нова идентичност; в случай че нямам чак толкоз пари, заръчвам си лампа „ Тифани “ (имитация) за хола – още една еднаквост.
За разлика от бруталния Дикенсов свят, разказан в класическия марксизъм, у АР–КС масите „ са заставили “ елитите да им връщат значима част от финансовата облага или принадения артикул (от Марксовата формула пари – стока – пари прим) под формата на обучение, опазване на здравето и пенсии и имат напълно нов публичен статус.
В страната на благоденствието (welfare state) масите към този момент не са пролетариат, не продават работната си мощ като в класическия марксизъм, а единствено работното си време, пък и изобщо не се силят чак толкоз, а единствено колкото им е нужно, с цел да задоволяват устрема си към повече нови артикули и услуги. Новата стока е самоцел: производството създава освен новите артикули, само че и новите потребности – прочее последното си е тъкмо по този начин и в класическия марксизъм.
Homo consumptor от „ златния милиард “ свободно разполага с минимум 800 евро месечно над базовите си потребности (т.е. нужния продукт), или получаваме астрономическа световна сума, оправдаваща термина „ ДНЗВР “ (динозавър). Тежестта на тази сума в международните каузи е грамадна.
Но за разлика от всеобщия човек на остарелия капитализъм, представителите на Homo consumptor са самостоятелни атоми, които мъчно се синхронизират. Освен при изключителни условия – „ резонанси “ или властово предизвикани „ синхронизации “ като 11 септември, лудата крава или ковид-19, които бедствия заплашват единствената им обща полезност – човешкото тяло. То е свещено: Homo consumptor населява „ утопията на тялото “. Ковид-19 или по-точно всеобщата неуравновесеност на страха – и най-точно на отлагането на потреблението или отхвърли от ползване – е най-страшният зложелател на ДНЗВР. Този въпрос си заслужава особено разглеждане в идващ коментар.
От друга страна, въпреки разликите в благосъстоянието в света на Homo consumptor да са огромни и да порастват, класовите разлики понижават и всички хора се уеднаквяват по мисли, стремежи, просвета и политическо държание. Наистина, едно е тризвезден хотел, друго – петзвезден; едно е „ Форд “, друго – „ Мерцедес “, само че въпреки всичко другата страна и на двете са колибата и каруцата.
Свободен от употреба и друго класово терзание, Homo consumptor е замесен е в обменни мрежи, дето се обменя не благосъстоятелност, а власт. Срещу запълване недостига на предвидимост, т.е. ставайки предвидим за елита, Homo consumptor получава запълване на недостига си на достъпи, или заменя слушкане против папкане – като при реалсоца.
Мрежовата, а не класовата конструкция поддържа обществения ред. Реалното разслоение на масите е на потребители и неконсуматори (социално дъно). И то им наподобява в огромна степен свободен избор на индивида или на групата – при неинтегрираните малцинства като ромите или хипитата от разните аскетични придвижвания. Тези, дето не купуват нищо.
Трудно е да се даде определение какво е на мястото на „ горната класа “, само че въпреки всичко това е хайлайф, който непрекъснато подарява власт (т.е. достъпи) на консуматорите и ги доставя с стремежи за повече достъпи. Елит, който съществува за сметка за властовия недостиг (на достъпи) у консуматорите. Елитът дава заем на консуматора, с цел да породи у него потребност от още заем, като му покаже още шарени картинки за още по-примамливи достъпи, които да пожелае.
Възникват символни капитали, които опосредстват и насочват придвижването на публичния капитал. Това затова е напълно нова фаза на капитализма, с ново схващане за стока и продан. Тук към този момент няма Марксовия продан на артикули – главната клетка на капитализма, конкретно-всеобщото, от което Маркс като магьосник от цилиндър изважда цялото спорно разнообразие на актуалното му общество.
А има мрежов продан на власт. Т.е. стоката изчезва, Марксовата диалектика на потребителната и разменната ѝ стойност изчезва. Както „ материята изчезваше “ у старите ревизионистки герои от Лениновия „ Материализъм и емпириокритицизъм “, тълкуващи модерната физика позитивистки и субективноидеалистически. Изчезва, както към този момент видяхме, и употребата, и революцията.
Но за разлика от обмена на артикули равностоен продан на власт не е вероятен – власт може да се подари или отнеме принудително – само че освен това по мрежите непрекъснато тече продан на власт, достъпи против предвидимост. Мрежовата мотивация на елита значи е коренно друга от остарялата финансова мотивация – в този момент тя е отбранителна, не нападателна, даваща, не отнемаща. Елитът е слаб – надали не ефемерен тип, нещо като стоката и материята.
Тук свършва късото ми и опростителско ревю на теорията на АР–КС за Homo consumptor от финала на книгата „ Какво се случи? “ (2008) и иде ред на моята градивна рецензия – само че тя ще се разгърне в идващия коментар. Тук ще припомня единствено, че книгата на АР–КС е писана преди феномена „ ГЕРБ “, само че работата е, че и в този момент, при съвсем повсеместното отменяне на субективните антики на мутрорежима от всички мислещи българи, обективната годност на днешния ни капитализъм продължава да наподобява безалтернативна за „ сериозните “ хора.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ