Той обичаше живота и животът също го обичаше
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Близки и другари на умрелия през вчерашния ден публицист и военачалник шеф на Българска телеграфна агенция - Максим Минчев, написаха прочувствени слова за него във Facebook профилите си
Предлагаме ги на Вашето внимание:
Мира Баджева:
''Трябваше ми време, с цел да събера сили да напиша тия думи за довиждане. С Максим Минчев се обичахме - не беше просто другарство, а това възприятие за междупланетарно сходство на странстващи души, което човек разпознава безотказно. Именно той ме възпламени преди повече от 20 години по пътешествията - бродили сме дружно с него из всички континенти (без Австралия), имахме незабравими завършения и проекти за още. Той обичаше живота, животът също го обичаше и въпреки всичко знам сигурно, че се е отправил в последното си пътешестване с това любознание, присъщо на неуморната му, великодушна и сензитивна душа. Напомняше ми за татко ми - холерик, с блестящо възприятие за комизъм, издръжлив, предан като боец и откровено любящ. Много ще ми липсва. И скърбящите сме доста. Светло ти небе, Максо!''
Валерий Тодоров:
Прощавай и бъде простен!
''Пандемията в действителност не прости. Тя лиши живота и на наш дълготраен сътрудник и другар. Максим Минчев завоюва доста борби в живота си, само че тази, уви, не съумя. Над 20 години той беше общоприет шеф на Българска телеграфна агенция. Едва ли има различен сътрудник, задържал се толкоз дълго на подобен висок пост и то в годините на прехода.
Познаваме се от Българското радио, когато още не се наричаше и национално, само че беше българско. Максим работеше във военната редакция на единственото тогава радио дружно с мой непосредствен другар и състудент, който в този момент е в Чикаго. Когато бях сътрудник на БНР в Москва, Максим ме помоли да предавам и за Българска телеграфна агенция. Предишният общоприет шеф бе закрил всички кореспондентски пунктове на организацията. Бях нещатен сътрудник на Българска телеграфна агенция и по време на идващия си мандат в Москва, към този момент като сътрудник на Българска национална телевизия. После се виждахме с него и на срещите на българските медии в чужбина. Аз бях поел уговорката да издавам в Русия вестник " Български новини ", който представяше бизнеса и туризма, културата на двете страни, представяше събития, персони,забележителности...Първите срещи бяха доста ярки и мощни. Събрахме се с сътрудници, които бяха избрали пътя на открито. Беше и тъжно, и прелестно.
Видяхме се с Максим доскоро повече от две седмици. Няколко дни след срещата ми, до момента в който се ровех из личните си архиви, се натъкнах на една негова фотография от 27 май 2006 година Не помня по кое време съм я правил и дали аз. Но я качих на десктопа си и все се канех да му я пратя. Нямах персоналния му имейл. И всеки ден се канех да му я изпратя. Максиме, прощавай, ще го направя в този момент.
Да е ярък пътят ти! Ти обичаше да пътуваш. Животът и гибелта са пътешестване във времето.''
Гергана Паси:
Днес загубихме от Covid най-близкия си другар, кум, кръстник на децата ни Максим Минчев. Наш фамилен сателит от 30 години. Най-любознателната, търсеща, обичаща, пътуваща, ведра душа, която Мони привнесе в живота ми, с цел да остане с нас вечно.
Заради пандемията не успяхме да забележим дребното места по света, в които не беше стъпвал, само че познаваше, като че ли си живял там. Ти трансформира нашата скромна група от туристи в пътешественици!!
Мир на праха ти, обичани Макс!!. Пак пътуваш нанякъде....''
Соломон Паси:
''Максим Минчев, пътешестващ публицист, избродил 155+ страни, мой непосредствен другар от 30 година, сподвижник в не една борби, сателит в не едно завършения, през днешния ден остави на света творчеството и духа си като модел за ентусиазъм на нашето и идващите генерации.
За новото си странствуване нито ме предложения, нито ме предизвести...
Лек път и благодарим ти, Макси!''
Георги Милков:
Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с облика на Максим Минчев. Втората асоциация автоматически е нещо, обвързвано с пътуване. Пътувал съм с доста хора по света, само че Максим беше най-сладкодумният повествовател, който съм срещал. Описвайки някакво място, той като че ли те угощаваше със знанията си. Светът към него постоянно бе по-цветен. Ходили сме дружно под дърво и камък – от Китай до Мексико.
Спомням си едно занимателно наше премеждие из Югоизточна Азия, когато се оказахме дружно в болница. Легло до легло, крайник до крайник. Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се пробвах да вардя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената външност на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на своя слон. Беше ужасно развлечение, само че в последна сметка и за двама ни всичко приключи с противен случай. Пукнахме по един ляв гален. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите другари от групата, с него седяхме, вдигнали крайник с подпухнали глезени. Но и другите не пиха шампанско, тъй като ледът отиде за компреси на нашите крака. Закараха ни в болница край Луанг Прабанг, където докторът ни прати на рентген. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където заварихме опашка от чакащи. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръстно хлапе. Който влезеше в кабинета, предаваше го на идващия по реда. Оказа се, че това е детето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и с цел да не стои горкото вътре при рисковото излъчване, пациентите извън го забавляват. Хлапето мигновено хареса Максим, който евентуално го впечатляваше с размерите си, с мустаците и шапката си, а също така му правеше и смешни муцуни. Отиде да си играе с него и повече никого другиго не погледна. Накрая колкото да го прилъгахме нещо, с цел да може Максо да влезе за фотография.
Покрай паниката в болничното заведение, оказа се, че са ни объркали рентгеновите фотоси, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да постави ред в тая какафония. Взе двете фотоси, погледна ги против светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на оня господин на прилежащото легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че постоянно е сигурна чий гален е на личния ѝ мъж.
Смяхме се доста, а и Максим не спираше да се майтапи с ситуацията ни. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, само че на открито детенцето на рентгенолога видя Максим и отново се прилепи за него. С огромен напън се измъкнахме.
По природа Максим имаше необикновен метод към дечурлигата. Не знам по какъв начин постоянно успяваше да ги завоюва толкоз бързо. Може би с тази негова огромна усмивка, с която пленяваше и всички нас.
Обичаше да снима детски физиономии, където и да обикаляше по света. Хващаше в кадър лицата им в наедрял проект – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в изненада, омазани до уши, само че сияещи в почтена непорочност... Даже направи галерия тъкмо с такива фрагменти, от които в действителност личеше най-много какво огромно хлапе живее някъде в сърцето на този наш другар и обичан сателит в пътешествията.Това сякаш несекващо детско любознание към света се четеше сред редовете на неговите пътеписи и книги.
Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, в случай че му се наложеше да мине отново по тия земи, ходеше да ги търси.
През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкоз казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „ При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „ Максим Минчев праща поздрави”, получаваше отстъпка на момента.
Максо бе един превъзходен епикуреец с очарователно възприятие за комизъм. Той в действителност бе странник по душа и бродяга по предопределение. Гордееше се не толкоз с броя на непознатите страни, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влезнал е във всички пещери и манастири на България.
Чух го за финален път преди месец. Обади ми се да ми каже, че към този момент е подготвен с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се забележим, с цел да ми даде ръкописите, които нямах самообладание да прочета, тъй като в тях разказваше за обичаните ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това отпътува без да се забележим повече. Пое на най-дългото си странствуване.
Нека му е ярко по пътя.''
Близки и другари на умрелия през вчерашния ден публицист и военачалник шеф на Българска телеграфна агенция - Максим Минчев, написаха прочувствени слова за него във Facebook профилите си
Предлагаме ги на Вашето внимание:
Мира Баджева:
''Трябваше ми време, с цел да събера сили да напиша тия думи за довиждане. С Максим Минчев се обичахме - не беше просто другарство, а това възприятие за междупланетарно сходство на странстващи души, което човек разпознава безотказно. Именно той ме възпламени преди повече от 20 години по пътешествията - бродили сме дружно с него из всички континенти (без Австралия), имахме незабравими завършения и проекти за още. Той обичаше живота, животът също го обичаше и въпреки всичко знам сигурно, че се е отправил в последното си пътешестване с това любознание, присъщо на неуморната му, великодушна и сензитивна душа. Напомняше ми за татко ми - холерик, с блестящо възприятие за комизъм, издръжлив, предан като боец и откровено любящ. Много ще ми липсва. И скърбящите сме доста. Светло ти небе, Максо!''
Валерий Тодоров:
Прощавай и бъде простен!
''Пандемията в действителност не прости. Тя лиши живота и на наш дълготраен сътрудник и другар. Максим Минчев завоюва доста борби в живота си, само че тази, уви, не съумя. Над 20 години той беше общоприет шеф на Българска телеграфна агенция. Едва ли има различен сътрудник, задържал се толкоз дълго на подобен висок пост и то в годините на прехода.
Познаваме се от Българското радио, когато още не се наричаше и национално, само че беше българско. Максим работеше във военната редакция на единственото тогава радио дружно с мой непосредствен другар и състудент, който в този момент е в Чикаго. Когато бях сътрудник на БНР в Москва, Максим ме помоли да предавам и за Българска телеграфна агенция. Предишният общоприет шеф бе закрил всички кореспондентски пунктове на организацията. Бях нещатен сътрудник на Българска телеграфна агенция и по време на идващия си мандат в Москва, към този момент като сътрудник на Българска национална телевизия. После се виждахме с него и на срещите на българските медии в чужбина. Аз бях поел уговорката да издавам в Русия вестник " Български новини ", който представяше бизнеса и туризма, културата на двете страни, представяше събития, персони,забележителности...Първите срещи бяха доста ярки и мощни. Събрахме се с сътрудници, които бяха избрали пътя на открито. Беше и тъжно, и прелестно.
Видяхме се с Максим доскоро повече от две седмици. Няколко дни след срещата ми, до момента в който се ровех из личните си архиви, се натъкнах на една негова фотография от 27 май 2006 година Не помня по кое време съм я правил и дали аз. Но я качих на десктопа си и все се канех да му я пратя. Нямах персоналния му имейл. И всеки ден се канех да му я изпратя. Максиме, прощавай, ще го направя в този момент.
Да е ярък пътят ти! Ти обичаше да пътуваш. Животът и гибелта са пътешестване във времето.''
Гергана Паси:
Днес загубихме от Covid най-близкия си другар, кум, кръстник на децата ни Максим Минчев. Наш фамилен сателит от 30 години. Най-любознателната, търсеща, обичаща, пътуваща, ведра душа, която Мони привнесе в живота ми, с цел да остане с нас вечно.
Заради пандемията не успяхме да забележим дребното места по света, в които не беше стъпвал, само че познаваше, като че ли си живял там. Ти трансформира нашата скромна група от туристи в пътешественици!!
Мир на праха ти, обичани Макс!!. Пак пътуваш нанякъде....''
Соломон Паси:
''Максим Минчев, пътешестващ публицист, избродил 155+ страни, мой непосредствен другар от 30 година, сподвижник в не една борби, сателит в не едно завършения, през днешния ден остави на света творчеството и духа си като модел за ентусиазъм на нашето и идващите генерации.
За новото си странствуване нито ме предложения, нито ме предизвести...
Лек път и благодарим ти, Макси!''
Георги Милков:
Широка, мустаката, обезоръжаваща усмивка. Това е първата асоциация с облика на Максим Минчев. Втората асоциация автоматически е нещо, обвързвано с пътуване. Пътувал съм с доста хора по света, само че Максим беше най-сладкодумният повествовател, който съм срещал. Описвайки някакво място, той като че ли те угощаваше със знанията си. Светът към него постоянно бе по-цветен. Ходили сме дружно под дърво и камък – от Китай до Мексико.
Спомням си едно занимателно наше премеждие из Югоизточна Азия, когато се оказахме дружно в болница. Легло до легло, крайник до крайник. Бяхме на разходка със слонове из джунглите на Лаос. Докато аз се пробвах да вардя баланс на главата на една разлютена слоница, той пътуваше с царствената външност на индийски махараджа в дървено седло, прикрепено към гърба на своя слон. Беше ужасно развлечение, само че в последна сметка и за двама ни всичко приключи с противен случай. Пукнахме по един ляв гален. Аз се строполих от моята слоница в края на пътуването, а Максо не улучи добре стъпалото на дървената рампа, от която трябваше да слезе. Вместо да пием шампанско с останалите другари от групата, с него седяхме, вдигнали крайник с подпухнали глезени. Но и другите не пиха шампанско, тъй като ледът отиде за компреси на нашите крака. Закараха ни в болница край Луанг Прабанг, където докторът ни прати на рентген. Куцукайки с Максим се отправихме към въпросния кабинет, където заварихме опашка от чакащи. Интересното бе, че всички там си играеха с едно невръстно хлапе. Който влезеше в кабинета, предаваше го на идващия по реда. Оказа се, че това е детето на рентгеновия лаборант, който няма на кого да го остави и с цел да не стои горкото вътре при рисковото излъчване, пациентите извън го забавляват. Хлапето мигновено хареса Максим, който евентуално го впечатляваше с размерите си, с мустаците и шапката си, а също така му правеше и смешни муцуни. Отиде да си играе с него и повече никого другиго не погледна. Накрая колкото да го прилъгахме нещо, с цел да може Максо да влезе за фотография.
Покрай паниката в болничното заведение, оказа се, че са ни объркали рентгеновите фотоси, та се наложи жена му на Максим да влезе при доктора и да постави ред в тая какафония. Взе двете фотоси, погледна ги против светлина и отсече: Това е на този господин, а другата е на оня господин на прилежащото легло. Лекарят я попита дали е сигурна и тя отвърна, че постоянно е сигурна чий гален е на личния ѝ мъж.
Смяхме се доста, а и Максим не спираше да се майтапи с ситуацията ни. Бинтоваха ни, изписаха ни болкоуспокояващи и ни изпратиха да си вървим, само че на открито детенцето на рентгенолога видя Максим и отново се прилепи за него. С огромен напън се измъкнахме.
По природа Максим имаше необикновен метод към дечурлигата. Не знам по какъв начин постоянно успяваше да ги завоюва толкоз бързо. Може би с тази негова огромна усмивка, с която пленяваше и всички нас.
Обичаше да снима детски физиономии, където и да обикаляше по света. Хващаше в кадър лицата им в наедрял проект – ухилени, сополиви, гуреливи, ококорени в изненада, омазани до уши, само че сияещи в почтена непорочност... Даже направи галерия тъкмо с такива фрагменти, от които в действителност личеше най-много какво огромно хлапе живее някъде в сърцето на този наш другар и обичан сателит в пътешествията.Това сякаш несекващо детско любознание към света се четеше сред редовете на неговите пътеписи и книги.
Винаги намираше някакви хора по света, с които се сприятеляваше. После, в случай че му се наложеше да мине отново по тия земи, ходеше да ги търси.
През 90-те, когато пътуванията до Брюксел не бяха толкоз казионни и протоколни, той обожаваше да се отбива в една и съща таверна на име „ При Папи”. Години наред всеки българин, който отидеше при тоя Папи с вълшебното изречение „ Максим Минчев праща поздрави”, получаваше отстъпка на момента.
Максо бе един превъзходен епикуреец с очарователно възприятие за комизъм. Той в действителност бе странник по душа и бродяга по предопределение. Гордееше се не толкоз с броя на непознатите страни, които е посетил, а с това, че е бил във всички български градове, изкачил е всички върхове на територията на страната, влезнал е във всички пещери и манастири на България.
Чух го за финален път преди месец. Обади ми се да ми каже, че към този момент е подготвен с книгата си за Африка, на която ме бе помолил да съм редактор. Разбрахме се да се забележим, с цел да ми даде ръкописите, които нямах самообладание да прочета, тъй като в тях разказваше за обичаните ни Судан и Етиопия, за дюните на Западна Сахара и джунглите на Габон. Но вместо това отпътува без да се забележим повече. Пое на най-дългото си странствуване.
Нека му е ярко по пътя.''
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ