Кой ще дойде после? Истината е, че няма значение
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
”Хубаво, но кой ще пристигна след това?” Чували сте този въпрос, а най-вероятно сте си го и задавали. Обикновено се случва, когато наближат избори. Почва едно трепетно вайкане и бистрене на политиката у нас, което нормално завърша с ”тъй ще е тя” или ”а бе няма да се оправим”.
Не мисля, че хора, които се питат това, чакат действителен отговор. Става дума за по-скоро реторичен въпрос. Това е елементарно оправдание, което да извадим от джоба си в диалог за политиката у нас. Този въпрос е изблик на нашето изтощение. Страх от незнайното. Все едно сме странични наблюдаващи на личния си живот, а от нас не зависи точно кой да пристигна след това.
Искаме някой да ни обещае панацея за България, но отново ще повярваме на половина, тъй като " всички са маскари ".
Искаме да се появи чудодеен избавител, с цел да ни избави от десетилетия зла орис, който " а бе и той да краде, но най-малко да прави нещо за хората. "
Искаме може би да протестираме, но се чудим, дали им е чиста работата на ония там и кой стои зад тях. Винаги има едно подозрение, че едно нещо не може да е напълно хубаво. Не може да ни се случи на нас и по тази причина нихилистично споделяме " доста хубаво не е на хубаво. "
Кой ще пристигна след това?
Истината е, че няма значение. Нямаше предходните пъти, няма и в този момент. Защо ли? Защото преди този момент би трябвало да се случат други значими неща, които отлагаме с години.
Няма безусловно никакво значение кой ще пристигна след това, в случай че ние самите не дойдем в този момент. Примерно на улицата да протестираме. Защото скритото би трябвало да стане очевидно и надалеч не става дума единствено за стотиците кавги на едно 11 година незаконно ръководство. Става дума за това, че в случай че желаеме от ръководещите да са почтени с нас, то първо би трябвало ние да сме почтени със себе си.
Живеем ли щастливо и почтено?
Харесва ли ни България да е страната с най-голяма смъртност в света?
Харесва ли ни България да е най-бедната страната в Европейски Съюз?
Харесва ли ни да ни ръководи министър председател - еднокнижник?
Харесва ли ни да ни назовават тулупи, кал, маригнали, неудачници, платени, терористи, неприятен човешки материал, мисирки...?
Да се попитаме, дали сме създали задоволително, с цел да променим протичащото се у нас или си търсим опрощение, тъй като нещо друго в този момент е по-важно? Трябва да не се крием, да не премълчаваме, да не подминаваме, да не поносим. Защото по този начин сами лъжем себе си и даваме късмет след това други да лъжат нас. Първо би трябвало ние да се осмелим и ние да претендираме за по-добър живот тук и в този момент. Не поединично, а дружно.
Така ще обезсмислим въпроса, който ни преследва с години. Ще го лишим от неговата мощ да ни тормози, тъй като силата ще бъде в нас. И може би един ден ние ще сме тези, които ще дойдат след това.
Хаго Бабикян, Фейсбук
”Хубаво, но кой ще пристигна след това?” Чували сте този въпрос, а най-вероятно сте си го и задавали. Обикновено се случва, когато наближат избори. Почва едно трепетно вайкане и бистрене на политиката у нас, което нормално завърша с ”тъй ще е тя” или ”а бе няма да се оправим”.
Не мисля, че хора, които се питат това, чакат действителен отговор. Става дума за по-скоро реторичен въпрос. Това е елементарно оправдание, което да извадим от джоба си в диалог за политиката у нас. Този въпрос е изблик на нашето изтощение. Страх от незнайното. Все едно сме странични наблюдаващи на личния си живот, а от нас не зависи точно кой да пристигна след това.
Искаме някой да ни обещае панацея за България, но отново ще повярваме на половина, тъй като " всички са маскари ".
Искаме да се появи чудодеен избавител, с цел да ни избави от десетилетия зла орис, който " а бе и той да краде, но най-малко да прави нещо за хората. "
Искаме може би да протестираме, но се чудим, дали им е чиста работата на ония там и кой стои зад тях. Винаги има едно подозрение, че едно нещо не може да е напълно хубаво. Не може да ни се случи на нас и по тази причина нихилистично споделяме " доста хубаво не е на хубаво. "
Кой ще пристигна след това?
Истината е, че няма значение. Нямаше предходните пъти, няма и в този момент. Защо ли? Защото преди този момент би трябвало да се случат други значими неща, които отлагаме с години.
Няма безусловно никакво значение кой ще пристигна след това, в случай че ние самите не дойдем в този момент. Примерно на улицата да протестираме. Защото скритото би трябвало да стане очевидно и надалеч не става дума единствено за стотиците кавги на едно 11 година незаконно ръководство. Става дума за това, че в случай че желаеме от ръководещите да са почтени с нас, то първо би трябвало ние да сме почтени със себе си.
Живеем ли щастливо и почтено?
Харесва ли ни България да е страната с най-голяма смъртност в света?
Харесва ли ни България да е най-бедната страната в Европейски Съюз?
Харесва ли ни да ни ръководи министър председател - еднокнижник?
Харесва ли ни да ни назовават тулупи, кал, маригнали, неудачници, платени, терористи, неприятен човешки материал, мисирки...?
Да се попитаме, дали сме създали задоволително, с цел да променим протичащото се у нас или си търсим опрощение, тъй като нещо друго в този момент е по-важно? Трябва да не се крием, да не премълчаваме, да не подминаваме, да не поносим. Защото по този начин сами лъжем себе си и даваме късмет след това други да лъжат нас. Първо би трябвало ние да се осмелим и ние да претендираме за по-добър живот тук и в този момент. Не поединично, а дружно.
Така ще обезсмислим въпроса, който ни преследва с години. Ще го лишим от неговата мощ да ни тормози, тъй като силата ще бъде в нас. И може би един ден ние ще сме тези, които ще дойдат след това.
Хаго Бабикян, Фейсбук
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ