Непрогледната публична мъгла, в която тъне България
Ако гражданското неодобрение не прерасне в цивилен избор, моделът, против който е ориентирано, отново ще оцелее, предвижда Георги Лозанов.
Какви опасности носи положението на медийната среда в България след отстраняването на Мария Цънцарова и в навечерието на изключителните парламентарни избори, провокирани от най-масовите цивилен митинги на прехода? Основният риск е гражданското неодобрение да се деморализира и да не стигне до урните, като за него е показателно по какъв начин и по кое време беше осъществено отстраняването на Цънцарова. Сред аргументите особено бе изтъкнато като неприемливо провинение това, че тя си е разрешила в ефир жест на гражданска взаимност. А моментът на сбогуването с нея беше определен по този начин, че да го трансформира в известие към протестиращите: не си въобразявайте, че нещо зависи от вас - моделът на ръководство продължава да е постоянен!
И фактически, в случай че гражданското неодобрение не прерасне в цивилен избор, моделът, против който е ориентирано, отново ще оцелее. Защото той се храни и самичък храни корпоративния, следения, купения и манипулирания избор, разчита те постоянно да предрешават ръководството на страната. И откакто изборната серпантина се завърти в познатата игра на " спри там, където си ", още веднъж да се стигне до постоянно държавно управление, което в сглобка или без сглобка да възпроизведе все същия модел. Достатъчно е жителите, настояващи за неговия край и за западноевропейско бъдеще на родината си, да си останат у дома. А това се реализира като по байганьовски бъдат уверени, че всички са маскари в изгода само на тези, които в действителност са такива. Останалите най-вече да са " неможачи ", тъй като не могат да създадат нищо на маскарите, на " гримираните ", съгласно арабската етимология на думата, т.е. на представящите се за такива, каквито не са. Поколението Z излезе на улицата точно против огромното баламосване в политиката и изначало ръководещите се почувстваха длъжни да поддържат правото на митинг, държавното управление подаде оставка, с цел да удовлетвори настояванията. Но и това се оказа баламосване, тъй като след това упрекнаха протестиращите в какво ли не, даже че са били финансирани от контрабандисти.
Властта се старае да крие безобразията си
Стратегията " всички са маскари " се осъществя по тествания метод - с замяна на функциите и тематиките при медийното отразяване на политиката. В продължение на цяла година се преобръщаше демократичната процедура опозицията да подлага на критика властта, която да дава отговор на рецензиите ѝ, а вместо това още по-гръмогласно ги насочваше назад към опозицията. И то дори не към цялата, а на първо място към Политическа партия -ДБ, интензивно нападани и от други опозиционни партии. Създава се усещане, че субекти като " Меч " са в Народното събрание единствено, с цел да подвигат децибелите на абсурда, тъй че аудиторията напълно да загуби ориентировка кой крив, кой прав. Работата не е, че ПП-ДБ са безгрешни, а че потреблението на политически фактори отвън властта за " боксова круша ", ѝ дава опция да скрие от публичното внимание личните си безобразия, с цел да може посочването им да звучи като единствено едно мнение в спор без край.
Ако това не беше издирван резултат, партийните водачи от ръководещото болшинство нямаше да бягат през глава от изявленията в медиите, където да може най-малко публицистиката да упражни критическата си функционалност върху тях. А уволнението на Цънцарова да е следващото предизвестие, че сходни професионални упоритости се санкционират. Впрочем, президентът Радев също се е ограничал обществено до брифинги и изказвания, което е още един знак, че се готви за партиен водач от вида на въпросните.
Критическият уотабаутизъм - в каквото ти ме обвиняваш, в това те упреквам и аз - оказва помощ и на втората замяна. Преливащите една в друга разправии на дребно с присъщите им закани, жлъчност и фукане задават тона на общественото говорене и водят медийния дневен ред, тъй че огромните проблеми на обществото да звучат като общи приказки и да остават на назад във времето. Те са два и колкото по-малко се занимаваме с тях, толкоз по-драматични стават: корупцията, която фрапантно намалява качеството на живота (на инфраструктура, опазване на здравето, вложения, обществени грижи и пр.) и Путин, който желае да върне България в зоната на остарялото руско въздействие. Вече слушам реакциите на скука: стига с тая корупция, стига с тоя Путин! Тези, които се пишат борци с корупцията, да не би да не са корумпирани? Какво ни плашите с Путин, когато сме в Европейски Съюз и НАТО?
Корупцията и Русия - национална орис?
Корупцията също се подмята като парещ картоф от уста на уста, сякаш е въпрос на персонално наговаряне, майсторство в стартирането на компромати и народопсихологически етюди на тематика " Кой не е давал 20 лв. на катаджия ". Сякаш не става дума за ендемична корупция, станала систематична, определяща за действието на властта и разпределението на обществените запаси - таман тя е моделът, против който се надигнаха жителите. И като че ли за българския 21 век борбата с нея не е централната, която " по предписание " набира скорост преди избори и затихва след тях. Без и до момента да се е появил третият брат от приказката, който да опази златната ябълка. Но тук е значим урокът " Христо Иванов " - каквато законова и конституционна промяна да направиш, тя губи смисъл, в случай че хората на Пеевски, трансформирал се в нарицателно за казуса, си останат в институциите и дори ти самият ще бъден апетитен като един от тях, седнал на мазно кафе в скута на новото начало.
През още по-непрогледна обществена мъгла ни се демонстрира облика на Путин, който от военнопрестъпник, на чиято съвест тежат към този момент над два милиона човешки живота, беше препакетиран като сътрудник, с който би трябвало да се подписа договорка. И нежно ни люлеят в пропагандна люлка, с цел да не усетим, че и ние ще сме част от договорката. А през това време на локалната политическа сцена върви кастингът за българския Орбан, като кандидати са освен откровеното кремълско прокси Костадинов и по-срамежливото Радев, а и Пеевски, впуснал се в нова борба със " соросоидите “ и отдръпнал поддръжката си за финансова помощ на Украйна. Та даже Бойко Борисов се опитва в ролята на приятеля си Виктор и след всички поръчки за лоялност към Европейски Съюз реши да даде изявление навръх Явор Дачков. Когато политик се яви при върл евроскептик и прям обожател на Путин, даже да акцентира с всяка втора дума приноса си в евроинтеграцията, главното му обръщение е при кого се е явил. Контекстът споделя на гласоподавателите му: през днешния ден може още да сме за Европейски Съюз, само че на следващия ден ще би трябвало да сме за Путин. А от българския Орбан до българския Путин (съюзника на Ким Чен Ун) крачката е единствено една, поради внушаваната ни от първи клас изконна непосредственост с Русия, каквато в Унгария нямат.
Предизборната акция върви, а с нея и " сваряването на жабите ", до момента в който се примириш, че и корупцията, и Русия са национална орис и няма мърдане. Тогава оценяваш политиците съгласно това, което са подготвени да създадат за хората - да вземем за пример " национален магазин ", а не дали чуват гласа на жителите по площадите. За да са принудени да го чуят, би трябвало да го пуснеш в изборната урна. А пробата за кого към този момент е станал напълно елементарен: за този, който е по-способен да ръководи съгласно върховенството на правото, а не съгласно правото на силата.
Този текст показва мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.
