Костадин Филипов: България без правителство - добро или лошо за Скопие?
Всичко си пристигна на мястото. Преди към месец и половина-два написах, че Росен Желязков няма да е българският министър председател, който би могъл да направи пробив в връзките ни със Северна Македония. Нещо повече, показах терзанието си, че по-скоро ще ги вкара в един сокак, от който мъчно се излиза. Имах поради на първо място определянето от Желязков на българите отвъд границата като „ българско малцинство “. За тях, както се знае, настояваме да бъдат включени в конституцията на страната като държавотворен детайл и част от народ, което е неотменимо изискване от по този начин нареченото „ френско предложение “, трансформирало се след това в обща позиция на Европейския съюз.
За това предизвести в разбор за " Труд " Костадин Филипов.
Само този факт - „ българското малцинство “ в Северна Македония, бе задоволителен да смъква гражданското си доверие към към този момент предишния в режим на оставка доскорошен министър председател. Не че има някакво значение, само че пък ориста си сподели думата. Протестите сътвориха обстановка, в която пред премиера и пред ръководеното от него съдружно държавно управление нямаше различен потребен ход. Разбира се, отношението на Желязков към връзките ни със Северна Македония и към българите там беше последната причина, в случай че въобще е била взета поради, за оставката на кабинета и за основаването на нова политическа и социална обстановка в страната ни. Други бяха аргументите, други бяха претекстовете, друга беше посоката на протестната сила от улици и площади из цялата ни страна. Тях има кой да ги изясни.
И до този миг не знам кой подведе Желязков да употребява това погрешно и извънредно недопустимо за българите край Вардар определение. В речника на един политик и общественик то не се появява инцидентно. Още повече, че преди две години и нещо, когато като ръководител на Народното събрание той отиде в Скопие, с цел да открие една чудесна българска галерия в тамошния Археологически музей, дипломати от посолството, а и локалните българи ми бяха споделили, че се е държал доста тъкмо като човек, който е наясно с нещата. Значи, по пътя от началник на Народното събрание до министър председател тази „ изясненост за нещата “ очевидно е била изтървана някъде, може би не без помощта на съветници, помощници или други хора от обкръжението му.
Но всичко това е част от моментната политическа реалност у нас, която е цялостна с незнайни. В това число и за персоналната и политическа орис на Росен Желязков, а и на министрите от неговия трипартиен кабинет.
Но нас в тази ситуация ни интересува по какъв начин на неговата оставка се гледа в Скопие и какво тя значи за двустранните ни връзки със Северна Македония. Не мога да скрия, че медиите там деликатно следяха митингите у нас и необятно осведомиха за тях. В много случаи информациите бяха обвързвани с тези за студентските маршове в Сърбия, даже на моменти вълненията в България и в Сърбия бяха употребявани като претекст да се засилва публичната сила край Вардар и хората там да ни последват и да излязат на улиците. Последните всеобщи митинги край Вардар бяха в границите на по този начин наречената „ Шарена гражданска война “ от 2016 година срещу държавното управление на водача на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски. Постепенно обаче концепцията на „ шарените “ се разми, разочарованието взе връх, властта се смени, Зоран Заев сформира кабинет, на 1 август 2017 година подписахме Договора за добросъседство и другарство и сякаш качихме двустранните си връзки на един постоянен, здрав и бърз коловоз. Станахме сътрудници и в НАТО, до момента в който българските служебни и постоянни кабинети, които поеха тогава властта с несръчната си политика и с разбирането за временност в ръководството, ги докараха до там, където са в този момент. Докато Теодора Генчовска бе министър на външните работи в държавното управление на Кирил Петков най-малко съумя дружно със своя сътрудник от Северна Македония Буяр Османи през юли 2022 година да подпишат протокола от Второто съвещание на Смесената междуправителствена комисия, който след това стана неотменима част от Преговорната рамка за участието на Скопие в Европейския път. И който протокол, за най-голямо страдание, съвсем постоянно се не помни, когато става дума какво управляващите край Вардар би трябвало да създадат, с цел да продължат по европейския си път. Българските политици като че ли не помнят или просто не знаят, че свеждането на изискването, което Северна Македония би трябвало да извърши, единствено и само до вписването на локалните българи на тяхната конституция, е едностранчиво и в това си тип обслужва ползите на политическия хайлайф в Скопие. Не че сегашните управляващи и държавно управление на Християн Мицкоски са се втурнали да го изпълнят, само че стесняването на Преговорната рамка единствено до конституционната смяна е извънредно неверно, а и изцяло погрешно. То е почти като „ българското малцинство “ на Желязков.
Ако въпреки всичко се опитаме да обобщим реакцията в Скопие на обстановката с оставката и митингите у нас, ще би трябвало да споделим оценката на тамошните анализатори, че става дума за „ дълбока политическа липса на ориентировка “ на българската политическа класа. Политиците им към този момент мълчат. В тази атмосфера, споделят коментатори, било безсмислено да се търси събеседник в София, с който биха се водили диалози, а даже и договаряния по въпроси от външната политика или за връзките със съседите. Тезата, че Скопие няма събеседник у нас, с който да се опита да промени позицията на страната ни във връзка с европейския консенсус, не е нова и нямаше потребност да се чака оставката на Желязков и кабинета, с цел да бъде стартирана още веднъж. Тя се съдържаше и в изявления на президента Гордана Силяновска, и на министър а на външните работи Тимчо Муцунски. Премиерът Християн Мицкоски обаче, в изявлението си пред конгреса на ВМРО-ДПМНЕ в Кавадарци неотдавна откакто беше избран отново отпред на партията, предизвести, че търсенето на събеседник в София за диалози би означавало, че Северна Македония се стреми към двустранно, билатерално решение с България на въпроса за продължение на преговорния развой с Европейска комисия. А това не е вярно, съгласно Мицкоски, което пък може да се одобри и като следващо увещание към Силяновска да внимава с използването на прояви от културната дипломация като „ мека мощ “ в връзките със страната ни.
България щяла да се намира още дълго време в обстановката на „ политически нокдаун “, се преценя край Вардар. Нещо като дежа вю по време на служебните кабинети, когато упоменатият към този момент Буяр Османи се беше оплакал, че не може да хване края на своите сътрудници от България. Бил работил към този момент с шестима - един идва, различен си потегля. Вече имало боязън, че и даже нещо с България да бъде контрактувано, „ институционалната памет на София щяла да бъде подложена на амнезия “, което пък щяло да бъде причина България още веднъж да се върне върху „ старите анахронични пътеки на хегемонизма “.
Клише върху факсимиле, както се вижда, освен това овехтели. Но пък персонално мен това ме връща при започване на 2007 година, когато страната ни влезе в Европейския съюз. Този български триумф в Скопие бе посрещнат с обвиняванията, че ние не заслужаваме това, че сме заели мястото на Република Македония като на най-подготвена страна от Балканите да влезе в европейското семейство и че ще пристигна ден, в който Скопие ще застане пред вратите на Европейски Съюз и от София ще зависи дали тя да влезе вътре или да чака още дълго на открито.
Какво да се прави в тази към този момент виждана обстановка, която им развързва ръцете и им дава причини да не търсят развиване на връзките със София? Как какво - ще задействат външната политика на Северна Македония, с цел да се търсят „ изобретателни решения “ в Брюксел и Вашингтон за превъзмогване на провокациите, които България слага пред Северна Македония по нейния европейски път. Е, това ще бъде в цялостна естетика с изявленията от последно време на Силяновска и Муцунски, че са нужни две-три доста авторитетни страни отвън Балканите, които да натиснат София и въпросът най-накрая да бъде решен.
Какво, ще ловят риба в мътна вода ли, както гласи и нашата, и тяхна сентенция? Ами, като не желаят да вършат това, което
е нужно, да вземат и да хвърлят срекмето.
Пък ние да си гледаме нашата.
