Русначе: Как германки криеха произхода на нежеланите деца
След капитулацията на Германия във Втората международна война страната е разграничена на четири окупационни зони: американска, английска, френска и руска. Във всяка от тях има военни контингенти, а на бойците им е неразрешено да поддържат връзка и да влизат в близки връзки с локалните хора. Но на процедура тази възбрана не работи: съгласно разнообразни оценки точно от такива връзки сред непознати военнослужещи и немски дами в интервала 1945-1955 година са родени сред 200 000 и 300 000 деца.
Реално обаче „ децата на окупацията “ евентуално са даже повече, защото доста дами се опитвали да скрият връзките си, с цел да не бъдат стигматизирани – те и децата им. Историчката Софи Хубе е разговаряла с такива деца от 12 фамилии, които през днешния ден са възрастни хора. Като резултат на нейната научна работа излезе книгата „ Спомени на нежеланото потомство. Децата на окупацията и техните потомци търсят корените си “. По този мотив Дъждовни води беседва с нея.
Защо, макар възбраната, локални дами и военни от съюзническите войски въпреки всичко са влизали в близки връзки?
Забрани и строга изолираност от локалните хора
Софи Хубе: Били са извънредно тежки времена за младите дами: години на война, ограничения, загуба на близки. Освен това са били останали доста малко мъже: доста германци са починали на фронта или са били пленени. А съюзническите бойци са пристигнали като спечелили – приказваме за млади мъже в красиви униформи, което важи изключително за американците и британците. Вероятно в това се е състояло и привличането: те са били нещо като отдушник, метод за загърбване на сложното настояще и минало. Много дами си спомнят, че са били влюбени, описват за същинска обич.
На процедура е било невероятно да се извършват възбраните за другарство - хората са живеели в сложни условия. В английската и американската зони възбраните доста бързо са били облекчени – просто военните администрации са разбрали, че строгата изолираност не работи: хората въпреки всичко поддържат връзка, сближават се, това е естествено. Така са възниквали другарства, благосклонности, любовни връзки, а по-късно са се появили и децата.
Как дамите са криели бременността и произхода на децата си?
Софи Хубе: Носели са необятни облекла по време на бременността, а по-късно са разказвали съвсем неуместни истории, като да вземем за пример, че постъпват в болница за интервенция на апендицит, а връщането вкъщи с бебе обяснявали, че то е било родено от друга жена. Но в доста случаи просто не е било допустимо да се скрие, изключително в дребните села, където всички се познавали и където е било известно, че дамите посещават вечерни офицерски празненства.
Било е мъчно да се скрие изцяло и произходът на децата, само че мнозина се опитвали посредством безмълвие да го „ не помнят ”. Освен това двойките постоянно не са можели да бъдат дружно: военните са били местени от едно на друго място и доста от тях са се оказвали надалеч, когато се е раждало детето. Това е усложнявало доста живота на дамите: на процедура те са били без сътрудник и работа, били са доста млади и постоянно са живеели към момента с родителите си. Били са сложни условия както за дамите, по този начин и за децата.
Имало е и доста изнасилвания. Според разнообразни оценки в интервала 1945-1955 година са родени към 400 000 деца в следствие от изнасилвания. Какво се случвало с тези деца?
Множество случаи на полово принуждение
Софи Хубе: Точно за тези деца са се стараели да не се приказва доста. Повечето от тях евентуално са били дадени за развъждане в детски домове, тъй че и до през днешния ден те може да не знаят кой е биологичният им татко или, че са „ деца на окупацията ”. Счита се, че в руската зона са родени доста повече такива деца, тъй като там е имало повече случаи на полово принуждение, а и като цяло там е имало доста повече бойци.
Един от събеседниците ми, чиято майка най-вероятно е била изнасилена, въобще не я познаваше. Той е израснал в приемно семейство, където от приемния си татко непрекъснато чувал, че има „ по-лоша кръв ”, тъй като е наследник на съветски боец. А обликът на врага от войната и нацистките времена са засилвали този тип стигматизация.
С какво са се сблъсквали " децата на окупацията ", по какъв начин са растели?
Софи Хубе: Никой от тези, с които разговарях, не е преживявал физическо принуждение – стигматизацията за тях се е изразявала в странни погледи по улиците, обидни думи поради националността на биологичния им татко, викали са им да вземем за пример „ русначе ” или „ французин ”. В началото тези деца не са разбирали какво значи това, тъй като майките са криели от тях произхода им, с цел да ги предпазят от враждебно отношение. Някои от тях са се затваряли в себе си, пробвайки се да избегнат въпросите.
Образи на врага и стандарти
Старите облици на врага от нацистко време, стандартите, насаждани у хората десетилетия наред, не изчезват незабавно след войната. Така да вземем за пример французите още много време не престават да са „ върлите врагове “, а „ руснаците “ да се възприемат като безчовечен и нечовечен народ. Това е оказвало значително въздействие и върху усещанията на децата и дамите. Британците и изключително американците са били асоциирани повече със западните полезности на свободата и са били обект на откровено удивление – за разлика от военните във френската или руската окупационни зони.
Колко дълго са криели от децата техния генезис?
Софи Хубе: Десетилетия. В моето изследване измежду 12 фамилии единствено в едно майката намерено говореше за връзката си със руски боец - за всички останали тази тематика беше табу. Нещо като „ слонът в стаята “: всички знаят за неговото битие, само че никой не се осмелява да приказва за него.
Много ли са тези, които са се опитвали да открият биологичните си татковци?
Софи Хубе: Всички, с които съм говорила, са се опитвали. Всички са били наясно с риска: дълги години те са изграждали у себе си някакъв имагинерен облик на татко, фантазирали са си някакви неща за характера му, а срещата е можела да унищожи тези техни показа. Освен това такава стъпка е криела и риск за фамилията на бащата, което е можело и да знае, че таткото има и друго дете.
Мнозина още търсят същинския си татко
От тези 12 фамилии, с които съм разговаряла, два са случаите, в които деца да разкрили биологичните си татковци и са се срещнали с тях. Например щерка открива същинския си татко във Франция, който посещава в дома му, само че тази среща остава първа и последна за тях: макар безапелационните данни от ДНК-теста, бащата просто не съумява да я одобри като част от фамилията си и прекъсват всевъзможен контакт. Мнозина към момента не престават да търсят биологичните си татковци.
Важно е да се разбере, че в западната и източната част на Германия е имало доста разлики от позиция на правото и формалната политика. В Германска демократична република „ децата на окупацията ” публично не са съществували: не са били регистрирани, не се е говорело за тях. Затова опциите на тези деца да търсят бащите си са били мощно лимитирани. Така да вземем за пример до 1990 година не е можело да се търси информация в съветските архиви, по тази причина дейното търсене там стартира по-късно, в сравнение с в западните немски провинции, където още през 1950-те години има акции за това по какъв начин да се интегрират в обществото „ децата на окупацията ”.
Автор: Ирина Чевтаева
