Стоян Тончев: Лукойл е геополитически инструмент на руската държава
“Лукойл-България ” от години се показва като частна компания, функционираща на пазарен принцип, само че истината е добре известна на европейските разузнавания, американските енергийни анализатори и служби и на самата Европейска комисия. Това е геополитически инструмент на съветската страна. Макар официално да има конструкция на корпорация, в дъното стои златната акция, държана от Москва, кадровата ѝ политика е обвързвана с хора, лоялни на Кремъл, а ролята ѝ в чужбина постоянно е била не просто икономическа, а стратегическа. В България това е изключително явно - пристанището, рафинерията, складовете, логистичните канали и контролът върху пазара съставляват запас с голямо геополитическо и стратегическо значение.
Затова е и изцяло нереалистично да се чака, че Русия би продала сходен актив, без значение какви думи се произнасят обществено. Кремъл не се отхвърля елементарно от стратегически позиции, изключително в страни, които преглежда като зони на въздействие, буферни територии и евентуални троянски коне в Европейския съюз. Дори войната в Украйна, финансовият напън и глобите да затрудняват ръководството на активи в чужбина, Русия избира да съхранява контрола, изключително там, където инфраструктурата и енергийната взаимозависимост ѝ дават преимущество.
На този декор хипотетичният сюжет за присъединяване на ББР в “изкупуването “ на Лукойл наподобява не просто вероятен, а даже евентуален. Това е типичен случай на прикрита национализация, при която държавна банка се натоварва с милиарди заеми и гаранции, с цел да “поеме “ актив, който единствено официално сменя собствеността си. Официално страната става мажоритарен участник, а действителното ръководство остава в ръцете на същите съветски мениджъри, медиатори и логистични схеми. Русия получава свежи средства в изискванията на наказания, само че не губи въздействието си. Това е мимикрия, показана като държавнически ход. На хартия сдружението наподобява българско, само че всъщност остава съветско.
Причината сходна скица да работи е елементарна. В XXI век собствеността е флуидна, а контролът се реализира посредством механизми, които не зависят от акционерните проценти. Дългосрочните контракти за доставки, софтуерната взаимозависимост, основните фрагменти, инфраструктурата, построена по съветски модел, както и голям брой скрити клаузи, способни да задействат интернационалните арбитражи, вършат по този начин, че формалната промяна на собствеността да не трансформира нищо. В такава настройка България рискува да заплати милиарди за придобиване на актив, чиито екологични, финансови и инфраструктурни пасиви остават за сметка на страната, до момента в който действителният надзор се резервира в Москва посредством медиатори и договорни зависимости.
Това не е оригиналност. Това е процедура, следена в Балканите, Кавказ, Централна Азия и Източна Европа, където Русия неведнъж е употребила сходни механизми, с цел да резервира стратегически позиции под прикритието на локална благосъстоятелност. За България обаче сходен сюжет би бил тежък удар. Това, което се показва като “национализация “ в името на заобикаляне на американските наказания, в действителност може да се окаже едно от най-мащабните ограбвания на българския народ - освен поради повишената цена, която ще бъде трансферирана върху държавната банка, а тъй като тези средства могат да бъдат вложени в обучение, нововъведения и рационализация на стопанската система, вместо да бъдат предоставени като индиректна финансова инжекция на съветска държавна конструкция, преоблечена като корпорация.
Привидното освобождение в действителност бетонира зависимостта. Операцията наподобява като държавнически акт, само че може да се трансформира в най-тежката форма на прикрита зависимост, при която България заплаща милиарди, а Русия резервира най-важното - контрола.
Разбира се, локалните лапачи ще изпълнят и те обилно джобовете си с следващото издояване на ББР и в следствие - посредством медиатори на входа и на изхода. Българските жители и данъкоплатци - ще си смучат палците.
