Непрежалимата Македония II
" Език заветен на моите предци,
език на страдания, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за наслада не- за кахъри отровни… "
Иван Вазов, „ Българският език “, 1883 година
НЕПРЕЖАЛИМАТА МАКЕДОНИЯ (I ЧАСТ)
Словото е божи подарък и е инструмент за намиране на път към самите нас, към ближните, към минало, настояще и бъдеще. Затова ще си разреша да направя следното умозаключение: Както е записано в Библията - " В началото бе словото… " - то свърза паметта и истината в " езика заветен на нашите предци " и по този начин се роди народа български…
Езикът е дамга за тези, които желаят да избягат от личната си природа, които се крият зад стените на личния си нихилизъм и се опасяват от облика, който се появява, когато се погледнат в огледалото на историята.
Както към този момент загатнах в първа част, действителните процеси по образуването на българската нация и еднаквост стартират с делото на св. Княз Борис I Михаил. По това време България е обединила в своите граници освен по-голямата част от славянските племена на Балканския полуостров. Куберова България, която се образува в земите на " тематиката " (областта) Македония във Византия към 680 година в така наречен Керамсийско поле, се е сляла с Аспаруховата Дунавска България. Важно е да се подчертае, че етническият състав на " двете " страни е идентичен – главно (пра)българи и славяни.
Политическата нишка за обединяване е доста мощно обвързвана с родовата памет на българите още по това време. Легендата за снопа пръчки, обвързвана с кан Кубрат и синовете му като че ли тлее в съзнанието на българските владетели епохи наред. Но точно Борис е този, който осъзнава, че политическите действителности в Европа по това време противостоят на демографския състав на младата страна и федеративният ѝ темперамент е опасност за самата нея. Покръстването е може би най-значимото дело в историята ни. То свързва славяни, (пра)българи и траки, там където чистата биология е безсилна. Общата религия ражда общ език, просвета и обичаи. Последвалият " Златен век " при цар Симеон Велики и основаването на Преславската и Охридската книжовни школи, с центрове като Велики Преслав, Охрид, Девол, Дебърца, Главиница и други построяват гръбнака на българската езикова и културна еднаквост. Идентичност, пред която даже времето се оказва безсилно. Уви, не и човешката нелепост и нравствено проваляне.
Феодализирането на Средновековна България стартира още през XIII век и единствено при Калоян и Иван Асен II териториалната целокупност и етническата карта дават отговор на очевидната действителност. Разпокъсването на България е резултат от типичните за епохата процеси на стопанска и политическа децентрализация. Проф. Пламен Павлов, в своята книга " Забравеното Средновековие ", написа: " През 1396 година немецът Йохан (Ханс) Шилтенбург, участник в злополучния кръстоносен поход на унгарския крал Сигизмунд Люксенбургски, написа, че посетил поредно " три Българии ". В реалност " локалните Българии " са даже повече. Винаги обаче Търново остава метрополията на " огромната България ", сходно на Париж за Франция, Киев за Русия, Константинопол за Византия и така нататък "
За страдание след Иван Асен II, нито един държател не съумява да реализира неговите триумфи във връзка с централизацията на властовия и демографски капацитет. Дори в противен случай - непрестанните заприказва и изменничества за възкачване на престола в Търново, раздробяват тогавашните обширни територии на България от Драч и Охрид до Северна Добруджа и Черно море, от Карпатите до Бяло море. Сякаш още веднъж българите не помнят легендата за снопа пръчки, завещана от хан Кубрат, като по този метод откриват пътя за османско завладяване.
Въстанията в Македония в интервала XV-XVII век са няколко и са директно свързани с желанието на българите да отхвърлят турското робство. В книгата " Македония: Историческата истина " на Пламен Павлов и Людмил Спасов се загатват най-значимите събития в тази тенденция. " Неуспехите на османците при Лепанто (1571 г.) обнадеждават българите. В края на XVI в. охридските архиепископи Гаврил и Атанасий вършат обиколки в Европа и акцентират българската подготвеност за битка на " кръста " против " полумесеца ". В Мариново, Прилепско (1564-1565 г.) се надига протест против злоупотребите на властта и няколко месеца свободолюбивите българи се пазят измежду руините на една остаряла цитадела. А в края на XVII век, след провалянето на османците при Виена (1683 г.) на територията на цялата страна избухват няколко огромни въстания като Второто Търновско (1686 г.), Чипровското (1688 г.), и на българския челник Карпош (1689 г.), който от западните Родопи се мести в Кюстендилско, с цел да премине на страната на настъпващите австрийци. В своята " столица " Куманово Карпош е разгласен за " крал " (титлата евентуално е отражение на онази на именития Крали Марко). След отдръпването на австрийците Куманово е разорено, а Карпош е хванат и екзекутиран, посредством набиване на прът в Скопие. Старинния мост на Вардар в днешната македонска столица е лобното място на юначния българин. (Пламен Павлов, Людмил Спасов: " Македония: Историческата истина ", изд. " Световна библиотека ", 2021)
Социално-икономическите промени, които стартират през XVIII в. и се развиват до началото на XX в., като оформянето на чифликчийството, по-късно и основаването на разнообразни филистерски организации, манифактури, както и зараждащата се промишленост в Македония, основават предпоставки за културен и литературен напредък. Този напредък е обвързван с редица дейци, които спомагат за развиването на Движението за новобългарска култура и просвета в Македония. Сред тях са хора като Христофор Жефарович от Дойран, именуван от съвременниците си " ревнител на българското родно място ", който отпечатва във Виена " Стематография " - алманах с изображения на български царе, светии и 58 герба. Паисий Хилендарски от Банско, който написа " История славянобългарска ". Появата на Паисиевата история води до взрив на основаването на килийни учебни заведения на територията на цяла България, като до Освобождението те към този момент са 365, от които 31 в Македония. Утвърждаването на българският език и основаването на класни и специфични учебни заведения в района не става без битки. " През 1858 година Йордан Хаджиконстантинов-Джинот основава юношески кръжок в гръцкото учебно заведение в Битоля и повежда битка за одобряването на българския език. Същата година Д. Миладинов моли за подпомагане съветския консул в Солун за разкриване на български учебни заведения в Битоля и Охрид. През 1860 година по гледище на Битолския патриаршески митрополит Венедикт Джинот е заточен в Мала Азия. През 1859 година е сложено началото на светско учебно заведение в Охрид. От 1868 година Григор Пърличев постанова в охридското учебно заведение българския език " (Пламен Павлов, Людмил Спасов, „ Македония: Историческата истина “).
Тези обстоятелства ненапълно дават отговор на въпроса за какво днешните северномакедонци повтарят мантрата за това, че " не вършат компромис с езика и идентичността си ". Тази е неистина е нужна, с цел да съществуват в политически угодна обстановка за досегашните, а и новите им господари. Рушенето на идентифициращите същността стълбове на пръв взор е път към прераждане. Нуждата от това прераждане се появява, когато срамът от деградивното отношение на Аз-ът към същността стане отвратително задължение. Желанието да изтриеш паметта си е илюзорно. Подсъзнателно никой не се стреми към това да заличи себе си. За да " убиеш " съвестта си, би трябвало първо да " убиеш " паметта. А с цел да " убиеш " паметта, би трябвало да изтръгнеш от себе си " езика на тая, дето те е родила ". Това не е пътят на героя за духовно извисение, за който написа Джоузеф Кембъл в своята едноименна книга. Това е път на надълбоко личностно и ценностно заличаване, с една вяла вяра за това поелите по този път да намерят сили да се преродят и да преживеят катарзис. Общество пресякло сходен " Рубикон " е обречено на безплодна експанзия, която в началото постоянно е ориентирана към така наречен " външни врагове ". Тези " външни врагове " постоянно се оказват до неотдавна най-близките ни. Дали ще е фамилията и рода, дали ще е Родината, приятелите - това няма значение. Защото без да се отречеш от тях няма по какъв начин да бъдеш " чисто нов " и прероден, с нова еднаквост и просвета. В доста от случаите несполучливата фиксация към външните врагове, насочва експанзията към " вътрешните ".
Като държавно формирование на разнообразна етническа основа, РСМ е построена на фундамента на прикрития спор. И тъкмо по тази причина за западната ни съседка е толкоз значимо да влезе в Европейски Съюз при лични условия. В противоположен случай е обречена на крах. Без тези условия тя или ще се разпадне под вътрешния етнически напън, или, в случай че влезе в Европейски Съюз, ще бъде стопански асимилирана от своите съседи. Поне от тези, които имат политиците, способни на сходни ходове. Тук мястото на България като в действителност капацитет надалеч не е несъмнено.
" Всяка душа се лишава от истината срещу волята си ", написа Марк Аврелий в сборника " Към себе си ", цитирайки древногръцкия мъдрец Епиктет и прибавя: " Също по този начин и от правдивост, въздържаност, благонамереност и от всичко сходно ". Няма по какъв начин по различен метод един народ да бъде разграничен. И с цел да желаеме някой да признае грешките си, би трябвало и ние да умеем да признаем своите.
Борбата за основаването на българското школо и просветна активност по време на Възраждането е титанична. Срещу себе си възрожденците са имали гърци и сърби, които по всякакъв начин са се опитвали да асимилират българите. Българската екзархия се е борила с Гръцката патриаршия и духовенство, които съзнателно са се опитвали да изтрият паметта на дедите ни. По този мотив Григор Пърличев споделя: " Дотолкова ние, българе, сме били ругани и презрени от всите народности, щото е време към този момент да се опомним… ". И народът се изправя духовно. И тези духовни и просветни средища се оформят отново там, където в началото са били основани по времето на Симеоновия " Златен век " – от Охрид до Велики Преслав. Какво по-голямо доказателство бихме могли да имаме от тази невидима, неразрушима от времето памет?
Българите заплащат скъпа цена за своето просветно придвижване, заплащат с кръвта си за своето Освобождение, но заплащат с душите си в битките за национално обединяване. Защото по този начин или другояче то в никакъв случай не се случва, дори в противен случай. Един политически хайлайф, конфигуриран извън, реже плътта и паметта сред братя и сестри и оставя кървяща и до през днешния ден рана.
Искам да завърша тази Втора част с един откъс на Гоце Делчев:
" Отцепленията и разцепленията по никакъв начин да не ни плашат. Действително тъпо е, само че що можем да вършим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прародители, от които е завещание и в нас немаше да попаднат под грозния жезъл на турските султани ".
Следва продължение…
Автор: Иван Велков, политолог
Още от ГЛЕДНА ТОЧКА:
език на страдания, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за наслада не- за кахъри отровни… "
Иван Вазов, „ Българският език “, 1883 година
НЕПРЕЖАЛИМАТА МАКЕДОНИЯ (I ЧАСТ)
Словото е божи подарък и е инструмент за намиране на път към самите нас, към ближните, към минало, настояще и бъдеще. Затова ще си разреша да направя следното умозаключение: Както е записано в Библията - " В началото бе словото… " - то свърза паметта и истината в " езика заветен на нашите предци " и по този начин се роди народа български…
Езикът е дамга за тези, които желаят да избягат от личната си природа, които се крият зад стените на личния си нихилизъм и се опасяват от облика, който се появява, когато се погледнат в огледалото на историята.
Както към този момент загатнах в първа част, действителните процеси по образуването на българската нация и еднаквост стартират с делото на св. Княз Борис I Михаил. По това време България е обединила в своите граници освен по-голямата част от славянските племена на Балканския полуостров. Куберова България, която се образува в земите на " тематиката " (областта) Македония във Византия към 680 година в така наречен Керамсийско поле, се е сляла с Аспаруховата Дунавска България. Важно е да се подчертае, че етническият състав на " двете " страни е идентичен – главно (пра)българи и славяни.
Политическата нишка за обединяване е доста мощно обвързвана с родовата памет на българите още по това време. Легендата за снопа пръчки, обвързвана с кан Кубрат и синовете му като че ли тлее в съзнанието на българските владетели епохи наред. Но точно Борис е този, който осъзнава, че политическите действителности в Европа по това време противостоят на демографския състав на младата страна и федеративният ѝ темперамент е опасност за самата нея. Покръстването е може би най-значимото дело в историята ни. То свързва славяни, (пра)българи и траки, там където чистата биология е безсилна. Общата религия ражда общ език, просвета и обичаи. Последвалият " Златен век " при цар Симеон Велики и основаването на Преславската и Охридската книжовни школи, с центрове като Велики Преслав, Охрид, Девол, Дебърца, Главиница и други построяват гръбнака на българската езикова и културна еднаквост. Идентичност, пред която даже времето се оказва безсилно. Уви, не и човешката нелепост и нравствено проваляне.
Феодализирането на Средновековна България стартира още през XIII век и единствено при Калоян и Иван Асен II териториалната целокупност и етническата карта дават отговор на очевидната действителност. Разпокъсването на България е резултат от типичните за епохата процеси на стопанска и политическа децентрализация. Проф. Пламен Павлов, в своята книга " Забравеното Средновековие ", написа: " През 1396 година немецът Йохан (Ханс) Шилтенбург, участник в злополучния кръстоносен поход на унгарския крал Сигизмунд Люксенбургски, написа, че посетил поредно " три Българии ". В реалност " локалните Българии " са даже повече. Винаги обаче Търново остава метрополията на " огромната България ", сходно на Париж за Франция, Киев за Русия, Константинопол за Византия и така нататък "
За страдание след Иван Асен II, нито един държател не съумява да реализира неговите триумфи във връзка с централизацията на властовия и демографски капацитет. Дори в противен случай - непрестанните заприказва и изменничества за възкачване на престола в Търново, раздробяват тогавашните обширни територии на България от Драч и Охрид до Северна Добруджа и Черно море, от Карпатите до Бяло море. Сякаш още веднъж българите не помнят легендата за снопа пръчки, завещана от хан Кубрат, като по този метод откриват пътя за османско завладяване.
Въстанията в Македония в интервала XV-XVII век са няколко и са директно свързани с желанието на българите да отхвърлят турското робство. В книгата " Македония: Историческата истина " на Пламен Павлов и Людмил Спасов се загатват най-значимите събития в тази тенденция. " Неуспехите на османците при Лепанто (1571 г.) обнадеждават българите. В края на XVI в. охридските архиепископи Гаврил и Атанасий вършат обиколки в Европа и акцентират българската подготвеност за битка на " кръста " против " полумесеца ". В Мариново, Прилепско (1564-1565 г.) се надига протест против злоупотребите на властта и няколко месеца свободолюбивите българи се пазят измежду руините на една остаряла цитадела. А в края на XVII век, след провалянето на османците при Виена (1683 г.) на територията на цялата страна избухват няколко огромни въстания като Второто Търновско (1686 г.), Чипровското (1688 г.), и на българския челник Карпош (1689 г.), който от западните Родопи се мести в Кюстендилско, с цел да премине на страната на настъпващите австрийци. В своята " столица " Куманово Карпош е разгласен за " крал " (титлата евентуално е отражение на онази на именития Крали Марко). След отдръпването на австрийците Куманово е разорено, а Карпош е хванат и екзекутиран, посредством набиване на прът в Скопие. Старинния мост на Вардар в днешната македонска столица е лобното място на юначния българин. (Пламен Павлов, Людмил Спасов: " Македония: Историческата истина ", изд. " Световна библиотека ", 2021)
Социално-икономическите промени, които стартират през XVIII в. и се развиват до началото на XX в., като оформянето на чифликчийството, по-късно и основаването на разнообразни филистерски организации, манифактури, както и зараждащата се промишленост в Македония, основават предпоставки за културен и литературен напредък. Този напредък е обвързван с редица дейци, които спомагат за развиването на Движението за новобългарска култура и просвета в Македония. Сред тях са хора като Христофор Жефарович от Дойран, именуван от съвременниците си " ревнител на българското родно място ", който отпечатва във Виена " Стематография " - алманах с изображения на български царе, светии и 58 герба. Паисий Хилендарски от Банско, който написа " История славянобългарска ". Появата на Паисиевата история води до взрив на основаването на килийни учебни заведения на територията на цяла България, като до Освобождението те към този момент са 365, от които 31 в Македония. Утвърждаването на българският език и основаването на класни и специфични учебни заведения в района не става без битки. " През 1858 година Йордан Хаджиконстантинов-Джинот основава юношески кръжок в гръцкото учебно заведение в Битоля и повежда битка за одобряването на българския език. Същата година Д. Миладинов моли за подпомагане съветския консул в Солун за разкриване на български учебни заведения в Битоля и Охрид. През 1860 година по гледище на Битолския патриаршески митрополит Венедикт Джинот е заточен в Мала Азия. През 1859 година е сложено началото на светско учебно заведение в Охрид. От 1868 година Григор Пърличев постанова в охридското учебно заведение българския език " (Пламен Павлов, Людмил Спасов, „ Македония: Историческата истина “).
Тези обстоятелства ненапълно дават отговор на въпроса за какво днешните северномакедонци повтарят мантрата за това, че " не вършат компромис с езика и идентичността си ". Тази е неистина е нужна, с цел да съществуват в политически угодна обстановка за досегашните, а и новите им господари. Рушенето на идентифициращите същността стълбове на пръв взор е път към прераждане. Нуждата от това прераждане се появява, когато срамът от деградивното отношение на Аз-ът към същността стане отвратително задължение. Желанието да изтриеш паметта си е илюзорно. Подсъзнателно никой не се стреми към това да заличи себе си. За да " убиеш " съвестта си, би трябвало първо да " убиеш " паметта. А с цел да " убиеш " паметта, би трябвало да изтръгнеш от себе си " езика на тая, дето те е родила ". Това не е пътят на героя за духовно извисение, за който написа Джоузеф Кембъл в своята едноименна книга. Това е път на надълбоко личностно и ценностно заличаване, с една вяла вяра за това поелите по този път да намерят сили да се преродят и да преживеят катарзис. Общество пресякло сходен " Рубикон " е обречено на безплодна експанзия, която в началото постоянно е ориентирана към така наречен " външни врагове ". Тези " външни врагове " постоянно се оказват до неотдавна най-близките ни. Дали ще е фамилията и рода, дали ще е Родината, приятелите - това няма значение. Защото без да се отречеш от тях няма по какъв начин да бъдеш " чисто нов " и прероден, с нова еднаквост и просвета. В доста от случаите несполучливата фиксация към външните врагове, насочва експанзията към " вътрешните ".
Като държавно формирование на разнообразна етническа основа, РСМ е построена на фундамента на прикрития спор. И тъкмо по тази причина за западната ни съседка е толкоз значимо да влезе в Европейски Съюз при лични условия. В противоположен случай е обречена на крах. Без тези условия тя или ще се разпадне под вътрешния етнически напън, или, в случай че влезе в Европейски Съюз, ще бъде стопански асимилирана от своите съседи. Поне от тези, които имат политиците, способни на сходни ходове. Тук мястото на България като в действителност капацитет надалеч не е несъмнено.
" Всяка душа се лишава от истината срещу волята си ", написа Марк Аврелий в сборника " Към себе си ", цитирайки древногръцкия мъдрец Епиктет и прибавя: " Също по този начин и от правдивост, въздържаност, благонамереност и от всичко сходно ". Няма по какъв начин по различен метод един народ да бъде разграничен. И с цел да желаеме някой да признае грешките си, би трябвало и ние да умеем да признаем своите.
Борбата за основаването на българското школо и просветна активност по време на Възраждането е титанична. Срещу себе си възрожденците са имали гърци и сърби, които по всякакъв начин са се опитвали да асимилират българите. Българската екзархия се е борила с Гръцката патриаршия и духовенство, които съзнателно са се опитвали да изтрият паметта на дедите ни. По този мотив Григор Пърличев споделя: " Дотолкова ние, българе, сме били ругани и презрени от всите народности, щото е време към този момент да се опомним… ". И народът се изправя духовно. И тези духовни и просветни средища се оформят отново там, където в началото са били основани по времето на Симеоновия " Златен век " – от Охрид до Велики Преслав. Какво по-голямо доказателство бихме могли да имаме от тази невидима, неразрушима от времето памет?
Българите заплащат скъпа цена за своето просветно придвижване, заплащат с кръвта си за своето Освобождение, но заплащат с душите си в битките за национално обединяване. Защото по този начин или другояче то в никакъв случай не се случва, дори в противен случай. Един политически хайлайф, конфигуриран извън, реже плътта и паметта сред братя и сестри и оставя кървяща и до през днешния ден рана.
Искам да завърша тази Втора част с един откъс на Гоце Делчев:
" Отцепленията и разцепленията по никакъв начин да не ни плашат. Действително тъпо е, само че що можем да вършим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прародители, от които е завещание и в нас немаше да попаднат под грозния жезъл на турските султани ".
Следва продължение…
Автор: Иван Велков, политолог
Още от ГЛЕДНА ТОЧКА:
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ