Ейми и Алън Симс се радвали на един от най-щастливите

Ейми и Алън Симс се радвали на един от най-щастливите мигове за едно семейство – меденият месец. Те избрали да прекарат това време в Западна Африка. Но щастието им се трансформира в призрачен сън, когато брачният партньор умра изцяло ненадейно едвам 8 дни след сватбата. Двойката от Западен Йоркшир се среща в нощен клуб през 2011 година. Ейми споделя, че любовта сред тях пламнала от пръв взор. Няколко години по-късно двамата решили да сключат брак. И Алън, който работил като градинар, направи предложение на момичето. „ Всичко беше ясно за мен. Той беше като огромно мече. Такъв добър човек “, спомня си Ейми. Сватбата предходна съвършено, а финалът трябвало да бъде прелестно пътешестване до Кабо Верде. Два дни младоженците се радвали на компанията един на друга в африканска страна. Не изпускай тези предложения: Но в края на третия ден, Алън станал съмнително безшумно, а по-късно той се оплакал от ужасни болки в региона на корема, в резултат на което е трябвало да се потърси спешна помощ измежду нощ. Пристигайки на място лекарите диагностицирали хранително отравяне, дали медикаменти на мъжа и споделили да иде на сутринта на обзор. Но до сутринта 31-годишният Алън към този момент бил толкоз слаб, че лекарите трябвало да се борят за живота му. А неговата уплашена и неразбираща 33-годишна жена била помолена да напусне страната. Но скоро тя била осведомена, че обичаният й брачен партньор е умрял. А повода била безусловно непредвидена. Аутопсията сподели, че мъжът умира от рак на белите дробове. „ Просто не мога да го схвана. В рамките на 12 часа той отиде здрав човек, а най-после умря. Нямаше признаци на рак на белите дробове. Нямаше кашлица, нямаше проблеми с дишането. Нищо. “, ридае Ейми. Само осем дни след сватбата, животът на Ейми просто се сринал. Момичето не може да разбере по какъв начин обичаният ѝ може да загине без никакви признаци. „ Плачех толкоз доста, че сякаш изплаках всички сълзи, които имах “, споделя тя. Още забавни публикации: Колко ли пъти, срещайки погледа на някой скитник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия… живял ли е в миналото иначе? В едно стихотворение се споделяше, че очите, даже и в умората, приказват на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на претърпяното минало. Какво ли е това нещо, която може да ни накара да продължим, откакто отпечатъкът избледнее, затрупан от болката от смазани фантазии, обърканост и самотност? Вижте изповедта на един клошар пред КОЧ, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем… сякаш без причина! „ Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко изкривен, към 70-годишен или толкоз изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и безшумно споделя: „ Едно кафе. ” Продавачката изсумтява, броейки ги: „ По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви доближават. ” Човекът си ги прибира назад и понечва да тръгне. „ Не ви ли е позор? ” – изкрещявам на продавачката – „ Аз ще платя кафето ”. Поканих индивидът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се смутен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „ Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и нека постоянно да имате да давате! ” Понечих да му кажа, че и единствено 2 стотинки да имам – отново ще ги дам, само че замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още педи да попитам каквото и да било, той стартира да споделя: „ Клошар съм. Не ме е позор. Не желаех да излъжа продавачката. Не бях преброил вярно. Не постоянно съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при злополука. Вече не можех да изсвирвам и животът ми потегли обратно. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с дребна пенсия. Тя в никакъв случай за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за отпадък стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная по какъв начин, надникнах в кофата с цел да му потърся нещо за ястие. Намерих един самун. Толкова ме беше позор от минаващите хора, само че погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа като че ли в никакъв случай не е яло. Започнах да му троша, с цел да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и незабавно дохвърчаха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, какъв брой ми е леко на сърцето и какъв брой съм благополучен, че въпреки всичко съумях да ги нахраня. На другата заран, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях квалифициран. Носех самун, натопен в гозба от у дома. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да виждам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се възнамерявам. Реших, че няма нищо неприятно да диря в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е позор. Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набирах храна от кофите и ходех да храня животните. Верният надзирател до кофата за отпадък, оня първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, групирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и дружно с моята пенсия се оправяме някак си с моя правилен приятел! ” Усмивка озари лицето му, усмивка откровена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един паралия. Очите ми се изпълниха със сълзи. „ Вие одеве ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен! ” – споделих. А той отвърна: „ Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее! ” “