Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) се е утвърдил

Европейският съд по правата на индивида (ЕСПЧ) се е утвърдил като висша и последна инстанция за вяра и правдивост за милиони жители, чиито права са били нарушени на национално равнище. Когато вътрешните правораздавателни системи се провалят, остават безсилни или предубедени, съдът в Страсбург се трансформира в легален щит против държавния произвол и систематичната неправда.

Той не просто пояснява Европейската спогодба за правата на индивида, а вдъхва действителен живот на нейните правила, като поправя правосъдни неточности и задължава страните да реформират своите практики. За елементарния човек Европейски съд по правата на човека е знак на моралния успех на правото над силата, доказвайки, че нито един глас, търсещ истината, не е прекомерно слаб, с цел да бъде чут на европейската сцена.

В извънреден диалог журналистът Марин Николов ни води зад кулисите на този дворец на правораздаването

Там той  беседва с някогашният омбудсман и в този момент българския арбитър в Страсбург – Диана Ковачева

„ В огромната заседателна зала заседава най-разширеният състав на съда. В тази зала идват съдиите, когато има съвещание на Голямата камара. Това са 17 съдии. Те влизат през онази врата, облечени с тоги, доста публично. Сядат в кръг, а в залата се явяват представителите на държавното управление, а от другата страна, отляво, се нареждат жалбоподателите с техните юристи “, споделя арбитър Ковачева, описвайки мястото, където се вземат решение човешки ориси.

Милиони за компенсации, само че без същинска поука

Статистиката за България е стряскаща: приблизително на година в Страсбург влизат към 550 нови каузи против страната ни. За последните 10 години страната е изплатила близо 6 милиона и 800 хиляди евро компенсации по неоправдателни решения. Парите обаче не купуват автоматизирано правдивост.

На въпрос дали България заплаща в точния момент, Ковачева дава отговор: „ Да, България си заплаща. Проблемът на България е по-скоро висящият огромен брой неизпълнени каузи в продължение на доста дълги години, само че това не е въпрос, който се преценя от съда. “ Излиза, че системата избира да заплати, вместо да се поправи.

Когато страната осъжда без присъда и затваря очите си пред насилието

Системата у нас обаче гази човешкото достолепие и по различен, извънредно подъл метод – като лишава правото да бъдеш считан за почтен до доказване на противното. Съдия Диана Ковачева разкрива мъчителен феномен:

„ Става въпрос за случаи, в които органите на правосъдното произвеждане, посредством конференции и прессъобщения, вършат внушения за виновността на едно лице преди съдът да се е произнесъл. Така институциите, които би трябвало да пазят закона, провеждат обществени линчове и унищожават ориси през медиите. Доказателство за тези неприемливи нарушавания са емблематичните каузи „ Ценко Чоков против България “ и „ Йончева против България “, които предходната година за следващ път разобличиха тези порочни практики на властта “.

Но най-страшното лице на чиновническото равнодушие свети в проблеми, които граничат с парадокса и жестокостта. Такъв е потресаващият случай „ Кофи против България “ – брутално расистко нахлуване над английски жител с мрачен цвят на кожата. Престъплението е осъществено не къде да е, а под прозорците на властта, право пред входа на Министерство на вътрешните работи.

„ Въпреки че се случи тъкмо пред вратите на Министерство на вътрешните работи, пред очите на служители на реда и десетки камери, никой нищо не беше видял! “, споделя с оскърбление арбитър Ковачева.

Разследването е безочливо замазано и неефективно, а страната – сляпа за насилието. За това свое позорно безучастие България бе наказана в Страсбург да заплати 12 000 евро за породените душевни премеждия и 2 500 евро за разходи. Това дело демонстрира голямата бездна сред бездушните национални следствия и интернационалната правдивост, която отхвърля да одобри лъжата за истина.

Между цената на забавената истина, модерните закани и рухналите стени

Справедливостта в Страсбург обаче не се мери в пари, а в смяна. Макар компенсациите нормално да са по-ниски – от хиляди до десетки хиляди евро на развой – същинската победа е другаде.

„ Обезщетението е едната страна на въпроса “, изяснява арбитър Диана Ковачева, „ само че по-важното е рекомендацията по какъв начин при систематични нарушавания да бъде отхвърлен самият проблем. “ Дали българската страна си взема поука от тези плесници? „ Зависи от случая “, сбито дава отговор тя.

И до момента в който всеобщият в миналото призрачен сън с бавното правораздаване у нас е съвсем преодолян, парадоксът е, че в самия Страсбург се чака с години. Заради лавината от тъжби от целия континент и голямото внимание към всеки подробност, тук пътят към истината лишава сред 3 и 5 години. Време, в което човешката вяра е подложена на висшо тестване.

Въпреки бавния ход на времето, съдът остава жив организъм, който еволюира с болките на актуалния свят

Наред с висящите български каузи за дискриминация, цензура, заграбени парцели и злокобни закани против магистрати, в Страсбург нахлуват „ модерните “ борби на човечеството – цифровите права и климатичните промени.

Ковачева дава за образец невижданото дело, при което група възрастни дами осъдиха Швейцария за това, че страната им не е направила задоволително, с цел да ги отбрани от световното стопляне. Това потвърждава, че съдът има силата да основава правораздаване даже за закани, които не са били и сънувани при написването на Европейската спогодба.

А в двора на този дворец на справедливостта безмълвно стоят четири бетонни панела от тогавашната Берлинска стена. 

От едната им страна – шарени графити и жадност за живот, от другата – споменът за сивия, гол бетон, кулите и въоръжените патрули на тоталитаризма. Тези панели са сложени там като безконечен, застинал в камъка знак на всичко, против което Европейският съд се изправя всеки ден: държавния произвол, бруталното разделяне и оковите пред човешката независимост.

 

Източник: Бтв

Още вести четете в: България, Крими & Темида, Темите на деня За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News