Александра Димитрова: В България не може да си само спортист, 90% от спортистите сме принудени да работим странични неща
Европейската шампионка по кикбокс при дами в жанр " Фул контакт “ в категория 52 кг Александра Димитрова в изявление за утринния блок " Добро утро, България “ на Радио " Фокус “
Гост в студиото на Радио " Фокус “ е един от гениите на български спорт – европейската шампионка по кикбокс при дами в жанр " Фул контакт “ в категория 52 кг Александра Димитрова. Алекс, разкажи ни малко повече за Европейското състезание по кикбокс в Анталия. През какъв брой кръга мина, кого победи, с цел да стигнеш до край?
Участвах на Европейското състезание в най-многобройната и конкурентна женска категория. На осминафинала победих представителка на Германия, вицесветовна шампионка и сложена под №2 в международната класация. След това на четвъртфинала победих испанка – състезателка на ONE Championship и международна шампионка на други организации. На полуфинал надвих на поставената под №3 в международната класация представителка на Норвегия, а финалът ми беше против двукратната международна шампионка и сложена под №1 в международна класация представителка на домакините от Турция. Срещата ни се предаваше онлайн по националната турска телевизия и аз съумях да победя изрично, като даже направих нокдаун във втория рунд.
А какво беше отношението на домакините към вас?
Като цяло турците бяха много надменни и самоуверени – обикновено, въпреки всичко са вкъщи си, само че нямаше съответно неприятно отношение към нас. Относно туркинята, с която играх на край, в предходните й мачове, които бях гледала, тя играеше доста неуважително към противничките си – сваляше си гарда, предизвикваше ги. Това много ме подразни в нея и по тази причина направих нужното, с цел да не си разрешава да играе по този метод против мен.
Ти си на 21 години, а имаш какъв брой медали?
Последния път, в който ги броих, бяха към 60-70.
Определено мотив за горделивост. А от какъв брой годишна се занимаваш с кикбокс и по какъв начин реши да започнеш?
На 12-годишна възраст започнах да упражнявам таекуондо в родния ми град Плевен. Абсолютно инцидентно, просто влязох в залата и взех решение да опитвам. След това цялото семейство се преместихме в София и продължих да упражнявам таекуондо в " АВС Файтклуб “, където последователно започнах да се състезавам и в кикбокса и с помощта на персоналните ми треньори – Красимир Гергинова, Недялка Бачева и Калин Мирчев, започнах да ожънвам триумфи и в двата спорта. Също по този начин кондиционният ми треньор Костадин Германов способства доста за сполучливото ми прекосяване от девойки в дами и даже да бях най-малката по възраст от всички състезателки в моята категория на Европейското, физически бях в отлична форма и по нищо не отстъпвах на по-опитните.
Ти лека-полека си си извървяла пътя, с цел да стигнеш до тук и следва още доста да вървиш. Но по какъв начин се гледа на дамите в този по този начин или другояче определян от доста хора като " мъжки “ спорт? И го споделям в кавички, тъй като обстоятелствата приказват друго.
Ами хората, които не се занимават с бойни спортове, гледат на нас, дамите, с малко съмнение, все едно не сме задоволително положителни за този спорт. Но хората, които са по-навътре в нещата, знаем, че и ние влагаме толкоз старания, колкото мъжете, и се отнасят към нас със същото почитание. А и почтено казано, женските борби са доста по-ожесточени и забавни от повечето мъжки.
Кои бяха най-трудните за теб провокации, с цел да стигнеш до тук?
Най-трудно ми беше да допускам в себе си, че в действителност мога, тъй като в България конкуренция съвсем няма. Жените, занимаващи се с кикбокс, се броят на пръсти и не можех да си направя вярна самокритика какво в действителност е равнището ми в международен мащаб. Досега не бях играла на сходен конгрес и с помощта на това съревнование си сверих часовника и разбрах, че се движа в вярна посока.
А какво остава невидяно за публиката, какво стои зад триумфа на терен?
Зад триумфа стоят доста тренировки, тъй като действително подготовката за това съревнование не е месец-два, ти се подготвяш, откогато си почнал да тренираш. Реално е сумарно всички тези тренировки. По време на съревнование хората не виждат доста ограничения, примерно събаряне на килограми, тъй като на такива формати, европейски, международни шампионати, имаме кантар всеки ден, всички смъкват килограми. И когато кантарът е всеки ден, ти играеш примерно осминафинал, прибираш се в хотела, почваш да сваляш килограми, не ядеш. Останалите хапват, който може, който – не. И действително това е, най-трудно е свалянето на килограмите и гладът.
Обаче, когато излезете да се биете, това като че ли тотално изчезва, т.е. не се вижда.
Най-важното е да постигнеш триумфа, да победиш мача си и да продължиш напред.
Обръща ли се задоволително внимание у нас на младите гении – имам предвид и медиите? Или по-скоро обществото желае да чува скандалните и неприятните вести и събития и спортните ни триумфи остават малко на назад във времето?
Определено не се обръща задоволително внимание на спортистите. Скандалните и неприятните вести се знаят от всички, само че за жал, за триумфите ни знаят единствено хората, занимаващи се със съответния спорт. България е раждала и продължава да ражда първенци и е доста тъпо, че обществото не е чувало за множеството от тях.
Дано това да се промени обаче. В какво положение е българският спорт съгласно теб? Влагат ли се задоволително средства в него, финансира ли се задоволително?
В България не може да си единствено състезател. За жал, финансирането, в случай че има такова, е извънредно незадоволително даже за подготовка за съревнование, пък камо ли за прекарване. 90% от спортистите сме принудени да работим странични неща, с цел да може да си позволим да упражняваме, да се състезаваме и да участваме в шампионати. Има страни, в които финансират спортистите си и тяхната работа е единствено да упражняват. Така несъмнено са по-фокусирани и по-спокойни и имат повече време за целенасочена подготовка.
Разбира се, по този метод се изхранваш от това, което ти харесва и в действителност това, в което влагаш цялото си време.
Абсолютно.
Ти си треньор. Какво забелязваш в децата, които желаят да се занимават с кикбокс? Какво ти прави най-силно усещане?
Водя тренировки на деца от 4-година възраст и на подрастващи състезатели. Забелязвам, че най-малките трениращи попиват доста бързо всичко, което видят, и подражават на треньорите, на по-напредналите състезатели, стремят се да бъдат утвърдени, поощрени. А ние, треньорите, би трябвало да сме извънредно деликатни с образеца, който даваме, и с държанието, което демонстрираме пред тях.
И в края на диалога желая да те попитам на какво ги учиш отвън кръга и бойното изкуство? Знаем, че не е единствено тренировки, има и морална част, темперамент.
На първо място ги изучавам да бъдат почтени, да отстояват своето си, да бъдат обективни и уважителни. Опитвам се да им потвърдя, че няма невъзможни неща и че всичко е постижимо, стига да го искаш задоволително мощно и да имаш смелостта да работиш интензивно за него. Обяснявам им, че бойните спортове са единствено за самоотбрана и че не трябва да ползват наученото в залата отвън нея. Но най-важното, на което желая да ги науча, е да бъдат положителни, тъй като не от всяко дете може да стане състезател, само че всяко дете би трябвало да стане човек.
Много значимо и доста хубаво обръщение като за завършек на диалога. Много ти благодаря за отделеното време.
И аз благодаря за поканата.
Габриела ГАНЕВА
Гост в студиото на Радио " Фокус “ е един от гениите на български спорт – европейската шампионка по кикбокс при дами в жанр " Фул контакт “ в категория 52 кг Александра Димитрова. Алекс, разкажи ни малко повече за Европейското състезание по кикбокс в Анталия. През какъв брой кръга мина, кого победи, с цел да стигнеш до край?
Участвах на Европейското състезание в най-многобройната и конкурентна женска категория. На осминафинала победих представителка на Германия, вицесветовна шампионка и сложена под №2 в международната класация. След това на четвъртфинала победих испанка – състезателка на ONE Championship и международна шампионка на други организации. На полуфинал надвих на поставената под №3 в международната класация представителка на Норвегия, а финалът ми беше против двукратната международна шампионка и сложена под №1 в международна класация представителка на домакините от Турция. Срещата ни се предаваше онлайн по националната турска телевизия и аз съумях да победя изрично, като даже направих нокдаун във втория рунд.
А какво беше отношението на домакините към вас?
Като цяло турците бяха много надменни и самоуверени – обикновено, въпреки всичко са вкъщи си, само че нямаше съответно неприятно отношение към нас. Относно туркинята, с която играх на край, в предходните й мачове, които бях гледала, тя играеше доста неуважително към противничките си – сваляше си гарда, предизвикваше ги. Това много ме подразни в нея и по тази причина направих нужното, с цел да не си разрешава да играе по този метод против мен.
Ти си на 21 години, а имаш какъв брой медали?
Последния път, в който ги броих, бяха към 60-70.
Определено мотив за горделивост. А от какъв брой годишна се занимаваш с кикбокс и по какъв начин реши да започнеш?
На 12-годишна възраст започнах да упражнявам таекуондо в родния ми град Плевен. Абсолютно инцидентно, просто влязох в залата и взех решение да опитвам. След това цялото семейство се преместихме в София и продължих да упражнявам таекуондо в " АВС Файтклуб “, където последователно започнах да се състезавам и в кикбокса и с помощта на персоналните ми треньори – Красимир Гергинова, Недялка Бачева и Калин Мирчев, започнах да ожънвам триумфи и в двата спорта. Също по този начин кондиционният ми треньор Костадин Германов способства доста за сполучливото ми прекосяване от девойки в дами и даже да бях най-малката по възраст от всички състезателки в моята категория на Европейското, физически бях в отлична форма и по нищо не отстъпвах на по-опитните.
Ти лека-полека си си извървяла пътя, с цел да стигнеш до тук и следва още доста да вървиш. Но по какъв начин се гледа на дамите в този по този начин или другояче определян от доста хора като " мъжки “ спорт? И го споделям в кавички, тъй като обстоятелствата приказват друго.
Ами хората, които не се занимават с бойни спортове, гледат на нас, дамите, с малко съмнение, все едно не сме задоволително положителни за този спорт. Но хората, които са по-навътре в нещата, знаем, че и ние влагаме толкоз старания, колкото мъжете, и се отнасят към нас със същото почитание. А и почтено казано, женските борби са доста по-ожесточени и забавни от повечето мъжки.
Кои бяха най-трудните за теб провокации, с цел да стигнеш до тук?
Най-трудно ми беше да допускам в себе си, че в действителност мога, тъй като в България конкуренция съвсем няма. Жените, занимаващи се с кикбокс, се броят на пръсти и не можех да си направя вярна самокритика какво в действителност е равнището ми в международен мащаб. Досега не бях играла на сходен конгрес и с помощта на това съревнование си сверих часовника и разбрах, че се движа в вярна посока.
А какво остава невидяно за публиката, какво стои зад триумфа на терен?
Зад триумфа стоят доста тренировки, тъй като действително подготовката за това съревнование не е месец-два, ти се подготвяш, откогато си почнал да тренираш. Реално е сумарно всички тези тренировки. По време на съревнование хората не виждат доста ограничения, примерно събаряне на килограми, тъй като на такива формати, европейски, международни шампионати, имаме кантар всеки ден, всички смъкват килограми. И когато кантарът е всеки ден, ти играеш примерно осминафинал, прибираш се в хотела, почваш да сваляш килограми, не ядеш. Останалите хапват, който може, който – не. И действително това е, най-трудно е свалянето на килограмите и гладът.
Обаче, когато излезете да се биете, това като че ли тотално изчезва, т.е. не се вижда.
Най-важното е да постигнеш триумфа, да победиш мача си и да продължиш напред.
Обръща ли се задоволително внимание у нас на младите гении – имам предвид и медиите? Или по-скоро обществото желае да чува скандалните и неприятните вести и събития и спортните ни триумфи остават малко на назад във времето?
Определено не се обръща задоволително внимание на спортистите. Скандалните и неприятните вести се знаят от всички, само че за жал, за триумфите ни знаят единствено хората, занимаващи се със съответния спорт. България е раждала и продължава да ражда първенци и е доста тъпо, че обществото не е чувало за множеството от тях.
Дано това да се промени обаче. В какво положение е българският спорт съгласно теб? Влагат ли се задоволително средства в него, финансира ли се задоволително?
В България не може да си единствено състезател. За жал, финансирането, в случай че има такова, е извънредно незадоволително даже за подготовка за съревнование, пък камо ли за прекарване. 90% от спортистите сме принудени да работим странични неща, с цел да може да си позволим да упражняваме, да се състезаваме и да участваме в шампионати. Има страни, в които финансират спортистите си и тяхната работа е единствено да упражняват. Така несъмнено са по-фокусирани и по-спокойни и имат повече време за целенасочена подготовка.
Разбира се, по този метод се изхранваш от това, което ти харесва и в действителност това, в което влагаш цялото си време.
Абсолютно.
Ти си треньор. Какво забелязваш в децата, които желаят да се занимават с кикбокс? Какво ти прави най-силно усещане?
Водя тренировки на деца от 4-година възраст и на подрастващи състезатели. Забелязвам, че най-малките трениращи попиват доста бързо всичко, което видят, и подражават на треньорите, на по-напредналите състезатели, стремят се да бъдат утвърдени, поощрени. А ние, треньорите, би трябвало да сме извънредно деликатни с образеца, който даваме, и с държанието, което демонстрираме пред тях.
И в края на диалога желая да те попитам на какво ги учиш отвън кръга и бойното изкуство? Знаем, че не е единствено тренировки, има и морална част, темперамент.
На първо място ги изучавам да бъдат почтени, да отстояват своето си, да бъдат обективни и уважителни. Опитвам се да им потвърдя, че няма невъзможни неща и че всичко е постижимо, стига да го искаш задоволително мощно и да имаш смелостта да работиш интензивно за него. Обяснявам им, че бойните спортове са единствено за самоотбрана и че не трябва да ползват наученото в залата отвън нея. Но най-важното, на което желая да ги науча, е да бъдат положителни, тъй като не от всяко дете може да стане състезател, само че всяко дете би трябвало да стане човек.
Много значимо и доста хубаво обръщение като за завършек на диалога. Много ти благодаря за отделеното време.
И аз благодаря за поканата.
Габриела ГАНЕВА
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ