Европа не страда от липса на талант, нито от недостиг

Европа не страда от липса на гений, нито от дефицит на хрумвания. Това, което ѝ липсва, е нещо по-трудно измеримо – убеденост.

Колумнистът на Financial Times Джон Торнхил разказва това по този начин:

„ Ако европейците имаха вяра в себе си толкоз, колкото някои американци имат вяра в тях, софтуерният бранш на Европа щеше да се бори на челни позиции в световната конкуренция. “

Парадоксът, по думите му, е, че това звучи необичайно на фона на възходящата рецензия от Съединени американски щати.

Торнхил отбелязва, че „ критикуването на Европа наподобява се е трансформирало в самобитна държавно подкрепяна експортна промишленост в Съединени американски щати “.

Миналата година вицепрезидентът Джей Ди Ванс предизвести, че Европа е застрашена от „ зложелател от вътрешната страна “, а американската тактика за национална сигурност приказва за риск от „ цивилизационно заличаване “ на континента.

Реториката не стопира дотук – Илон Мъск нападна испанския министър председател Педро Санчес, наричайки го „ тиранин и изменник “ поради опитите му да контролира цифровото пространство и да отбрани децата от това, което самият Санчес дефинира като „ цифровия Див запад “.

Така, написа Торнхил, европейците елементарно могат да останат с усещането, че Съединени американски щати виждат континента като „ податлив към цензура и софтуерно изостанал – място, което би трябвало да се заобикаля непременно, в случай че не става дума за пиянство на капучино и съзерцание на изкуство. “

Но действителността е по-различна. В някои области американските вложители са изцяло ангажирани с Европа – събитие, което Торнхил иронично разказва като „ Europemaxxing “.

„ Опасността за Европа е, че тази обич може да се окаже също толкоз смущаваща, колкото и презрението. “

Най-ясният образец е финансирането. Според отчет на Prosus и Dealroom, американските вложители обезпечават 73% от капитала в капиталови рундове над 100 млн. $ за европейски AI компании. Това демонстрира не просто интерес, а взаимозависимост.

Причините са прагматични. Неотдавна основният изпълнителния шеф на Nvidia Дженсън Хуанг дефинира английския софтуерен бранш като „ златната среда – нито прегряла, нито изостанала “.

Има и различен значим фактор - един $ стига много по-далеч в Европа, в сравнение с в Силициевата котловина – поради по-ниските разноски за наемане на инженери, по-евтиното финансиране на стартъпи и по-слабата конкуренция за гении. Именно това прави района прелъстителен за американските вложители, които могат да построяват екипи и компании при доста по-ниска цена.

И тук се разкрива главният абсурд:

„ Европа изобилства от гений в региона на изкуствения разсъдък, само че не съумява да го трансформира в локално конкурентно преимущество, “ отбелязва Торнхил.

Данните са показателни – Европа и Съединени американски щати разполагат с по към 325 000 експерти в AI. Но трите най-големи работодатели на европейските гении са американски компании – Гугъл, Meta и Amazon.

Освен това американски компании като AMD, Accenture, Cloudflare и Workday интензивно изкупуват европейски стартъпи. А тези, които съумяват да се развият независимо – като Spotify и Klarna – постоянно избират да се листнат в Ню Йорк, а не в Европа.

Така се оформя обезпокоителен модел, който Торнхил формулира непосредствено:

„ Рискът е Европа да се трансформира в развъдник за научноизследователска и развойна активност за Съединени американски щати, като най-хубавите хрумвания, бизнесмени и компании се насочват оттатък Атлантика. “

Този модел – при който стартъпи се основават локално, само че бързо се продават на по-големи задгранични компании – не е безусловно повреден. Торнхил дава образец с Израел, където точно тази тактика дълго време работи: бизнесмените продават фирмите си рано, а освободеният капитал и насъбраният опит се връщат в екосистемата и финансират идващото потомство стартъпи.

Но, отбелязва анализаторът, даже в Израел към този момент се води спор дали този метод не лимитира дълготрайния капацитет на стопанската система. Все по-често се слага въпросът дали не е по-разумно фирмите да се развиват независимо и да се трансформират в световни играчи, вместо да бъдат продавани на ранен стадий.

Ако Европа желае да възвърне софтуерния си суверенитет, решенията съгласно Торнхил не са нито нови, нито изключително комплицирани – казусът е, че рядко се ползват поредно. Той се базира на разисквания в границите на Ditchley Foundation – английска организация, която събира политици, вложители и индустриални водачи за стратегически диспути – където неотдавна тематиката е била точно по какъв начин Европа да задържи повече стойност от личната си софтуерна екосистема.

Изводите от тези диалози, по думите на Торнхил, се свеждат до няколко съответни линии на деяние.

Първо, европейските държавни управления би трябвало ясно да разпознават кои елементи от софтуерната верига са сериозни за суверенитета – да вземем за пример инфраструктурата за облачни услуги, производството на полупроводници и основни AI модели – и да насочат политическа и финансова поддръжка точно към европейски компании в тези сегменти.

С други думи, не става дума за обща индустриална политика, а за приоритизиране на стратегически технологии, където зависимостта от външни снабдители носи действителен риск.

Второ, Торнхил акцентира ролята на обществените разноски – изключително в браншове като защитата, където страната е главен клиент. Вместо тези средства автоматизирано да отиват към одобрени американски снабдители, европейските държавни управления могат умишлено да насочват поръчки към локални компании, като по този метод им обезпечат размер, доходи и опция да порастват до световен мащаб. Това е инструмент, който Съединени американски щати употребяват от десетилетия, само че Европа ползва доста по-предпазливо.

Третият проблем е капиталът. Според Торнхил Европа разполага със обилни финансови запаси – изключително посредством пенсионни фондове и институционални вложители – само че те остават относително пасивни, когато става дума за рискови софтуерни вложения. В резултат точно американският капитал господства финансирането на европейските стартъпи. Решението тук е не просто повече пари, а по-голяма подготвеност за риск и по-активно присъединяване на локалния капитал в растежните етапи на фирмите.

Най-интересната и евентуално най-решаваща концепция обаче е обвързвана с данните – ресурсът, който в последна сметка дефинира кой ще води в ерата на изкуствения разсъдък. Европа постоянно се дефинира като „ регулаторна суперсила “, само че съгласно Торнхил до момента това се е проявявало най-вече посредством ограничавания, а не посредством основаване на условия за нововъведения.

Тук той слага по-съществен въпрос: може ли Европа да употребява регулацията освен за отбрана, а и като инструмент за отключване на стойност от данните?

Повод за това е наблюдаване, направено от участник в полемиките – едвам към 8% от световните данни са свободно налични, до момента в който голямата част остава заключена в корпоративни системи, държавни регистри или здравни бази.

Ако Европа успее да сътвори механизми за несъмнено, стандартизирано и следено шерване на тези данни сред компании, институции и проучвателен центрове, тя би могла да компенсира изоставането си в мащаба на софтуерните колоси и да се нарежда като водач в действителното приложение на изкуствения разсъдък.

В този подтекст Торнхил напомня и тезата на бизнесмена Джон Тейсъм, че „ тръстовете за данни могат да се трансфорат в еквивалент на суверенните фондове в стопанската система на изкуствения разсъдък “ – т.е. структури, които събират, ръководят и употребяват данни като стратегически актив, вместо те да остават фрагментирани и неизползвани.

В последна сметка диагнозата е ясна. Европа не изостава поради липса на запаси, а поради липса на убеденост.

Или, по думите на Торнхил:

„ Всичко, което липсва, е американска доза податливост към риск, прагматизъм и самонадеяност. “

profit.bg