В търсене на най-впечатляващата гледка към Барселона | Пътепис “Европа на релси” - Част VIII
“Европа на релси ” е поредност на Кристиян Юлзари. През последното си лято като младеж той обиколи Европа с трен. От България през Унгария, Словения, Хърватия, Италия та чак до Испания и Португалия, вървейки по известния път Ел Камино. През целия август той ще опише какво е да пътуваш в продължение на месеци единствено с раница и камера. Всички елементи от поредицата може да видите.
Барселона смесва великолепие и чувство за независимост, историческо завещание и модерна просвета. При всяко идване в този средиземноморски оазис се пробвам да върша и видя разнообразни неща - първият ми път тук мина под знака на туристическо циркулиране на най-известните и наложителни забележителности. След това, на второто ми идване (макар и за няколко часа), задължението безусловно да посетя Саграда Фамилия или къщата на Гауди беше изнемощял и съумях се разходя отвън туристическия център на града.
За третото ми идване в Барселона имах една единствена цел - да открия мястото с най-впечатляваща панорама към града. Влязох в обувките на именития книжовен детектив Шерлок Хоумс и дадох началото на моята експедиция. Бях чувал, че към града се намират два хълма - Тибидабо и Монжуик. На върха на първия от над 110 години се издига лунапарк, а на втория се намира стадиона от Олимпийските игри през 1992 година
Закусих с емпанада от кварталния каталунски супермаркет, което, както ще науча малко по-късно, се счита от испанците за закононарушение. Също толкоз съществено, едвам си купиш замразена тортиля де патата (испански омлет - бел.а.), опакована в найлон. Но както и да е - размина ми се обществения линч.
Поех по приятна и добре маркирана пътека към върха Тибидабо. Наоколо тревата беше изгоряла от жаркото слънце и едва-едва съумях да доловя някое друго дърво или шубрак, което беше съумяло да избави зелената си одеждa. Пътеката обикаля хълма съвсем спираловидно, разкривайки панорамни гледки към града и средиземноморския небосвод.
За туристите има фуникуляр от града до върха, до момента в който пешеходният маршрут се употребява главно от локалните за разходка на домашните им любимци и спорт. Аз влизах във втората категория, защото трябваше да упражнявам дълготрайно вървене пешком - главния метод, по който щях да се придвижвам през последните три седмици от европейското си премеждие.
Макар да е издигнат през 1910 година, лунапаркът Тибидабо надалеч не е безстопанствен. През последните години атракционите са реновирани и посрещат всекидневно както малчугани, по този начин и техните пораснали родители, за които преживяването е връщане обратно във времето, когато те самите са били деца.
Аз взех решение да се кача на може би най-емблематичната за парка атракция - Avió (самолет - бел.а.). Той е имитация на първия аероплан, летял от Барселона до Мадрид. Интересното е, че се задвижва от лично витло и вътре към момента са непокътнати някои истински елементи - като радиотелефонната станция от 1933 г.
“Полетът ” трае няколко минути, през които пасажерите, измежду които и аз, се любуват на 360-градусова обиколка над Барселона. През 2017 година самолетът е изваден от употреба за първи път след 88 години работа на върха на Тибидабо, с цел да бъде ремонтиран. До тогава летящата птица е минала разстояние, равно на 20 обиколки на света. В момента Avió още веднъж обикаля към оста си и най-вероятно е напът да приключи своята двадесет и първа обиколка.
Качих се и на наблюдателната кула Talaia, от която се извисих на 50 метра височина над лунапарка. Гледката от там оправда упованията ми.
По обяд, тъкмо когато слънцето е най-жестоко, а испанците излизат в своята наложителна сиеста, слязох от Тибидабо. Но не по пътеката, по която се бях качил. Едва когато се озовах посред дребен квартал с къщи и ниски блокове в покрайнините на Барселона, разбрах каква огромна неточност бях сторил. Бях загубен. В такива моменти работи правилото: “Следвай тълпата ”. В далечината видях група възпитаници, чиито часове таман бяха завършили. Не знам за какво, само че взех решение, че са се запътили към спирка на градския превоз и взех решение да ги вървя след. За шанс се оказах прав и няколко минути по-късно се озовах на станция на метрото. Отново бях в играта и поех към хълма Монжуик. Каква ли панорама ме очакваше там?
С фуникуляр от центъра на Барселона се качих доникъде на хълма. Там се намира олимпийското село от 1992 година Стадионът, на който е открита олимпиадата, през днешния ден е трансфорат в открит музей със свободен достъп. Близо до него се намира долната станция на лифта, който се качва до върха на Монжуик, където се намира едноименния палат. Слънцето таман беше почнало своя маршрут към хоризонта, когато дойдох. Седнах на тревата и в този миг пейзажът стартира да се оцветява в огнени и червени оттенъци, които придават на небето и морето същинска драматичност.
Барселона се приготвяше да заспи, а аз стоях там горе и се пробвах да отсъдя коя е най-пленяващата панорама. Но не съумях. Затова ще оставя тази преценка на всеки посетил този магичен средиземноморски мегаполис.
Барселона смесва великолепие и чувство за независимост, историческо завещание и модерна просвета. При всяко идване в този средиземноморски оазис се пробвам да върша и видя разнообразни неща - първият ми път тук мина под знака на туристическо циркулиране на най-известните и наложителни забележителности. След това, на второто ми идване (макар и за няколко часа), задължението безусловно да посетя Саграда Фамилия или къщата на Гауди беше изнемощял и съумях се разходя отвън туристическия център на града.
За третото ми идване в Барселона имах една единствена цел - да открия мястото с най-впечатляваща панорама към града. Влязох в обувките на именития книжовен детектив Шерлок Хоумс и дадох началото на моята експедиция. Бях чувал, че към града се намират два хълма - Тибидабо и Монжуик. На върха на първия от над 110 години се издига лунапарк, а на втория се намира стадиона от Олимпийските игри през 1992 година
Закусих с емпанада от кварталния каталунски супермаркет, което, както ще науча малко по-късно, се счита от испанците за закононарушение. Също толкоз съществено, едвам си купиш замразена тортиля де патата (испански омлет - бел.а.), опакована в найлон. Но както и да е - размина ми се обществения линч.
Поех по приятна и добре маркирана пътека към върха Тибидабо. Наоколо тревата беше изгоряла от жаркото слънце и едва-едва съумях да доловя някое друго дърво или шубрак, което беше съумяло да избави зелената си одеждa. Пътеката обикаля хълма съвсем спираловидно, разкривайки панорамни гледки към града и средиземноморския небосвод.
За туристите има фуникуляр от града до върха, до момента в който пешеходният маршрут се употребява главно от локалните за разходка на домашните им любимци и спорт. Аз влизах във втората категория, защото трябваше да упражнявам дълготрайно вървене пешком - главния метод, по който щях да се придвижвам през последните три седмици от европейското си премеждие.
Макар да е издигнат през 1910 година, лунапаркът Тибидабо надалеч не е безстопанствен. През последните години атракционите са реновирани и посрещат всекидневно както малчугани, по този начин и техните пораснали родители, за които преживяването е връщане обратно във времето, когато те самите са били деца.
Аз взех решение да се кача на може би най-емблематичната за парка атракция - Avió (самолет - бел.а.). Той е имитация на първия аероплан, летял от Барселона до Мадрид. Интересното е, че се задвижва от лично витло и вътре към момента са непокътнати някои истински елементи - като радиотелефонната станция от 1933 г.
“Полетът ” трае няколко минути, през които пасажерите, измежду които и аз, се любуват на 360-градусова обиколка над Барселона. През 2017 година самолетът е изваден от употреба за първи път след 88 години работа на върха на Тибидабо, с цел да бъде ремонтиран. До тогава летящата птица е минала разстояние, равно на 20 обиколки на света. В момента Avió още веднъж обикаля към оста си и най-вероятно е напът да приключи своята двадесет и първа обиколка.
Качих се и на наблюдателната кула Talaia, от която се извисих на 50 метра височина над лунапарка. Гледката от там оправда упованията ми.
По обяд, тъкмо когато слънцето е най-жестоко, а испанците излизат в своята наложителна сиеста, слязох от Тибидабо. Но не по пътеката, по която се бях качил. Едва когато се озовах посред дребен квартал с къщи и ниски блокове в покрайнините на Барселона, разбрах каква огромна неточност бях сторил. Бях загубен. В такива моменти работи правилото: “Следвай тълпата ”. В далечината видях група възпитаници, чиито часове таман бяха завършили. Не знам за какво, само че взех решение, че са се запътили към спирка на градския превоз и взех решение да ги вървя след. За шанс се оказах прав и няколко минути по-късно се озовах на станция на метрото. Отново бях в играта и поех към хълма Монжуик. Каква ли панорама ме очакваше там?
С фуникуляр от центъра на Барселона се качих доникъде на хълма. Там се намира олимпийското село от 1992 година Стадионът, на който е открита олимпиадата, през днешния ден е трансфорат в открит музей със свободен достъп. Близо до него се намира долната станция на лифта, който се качва до върха на Монжуик, където се намира едноименния палат. Слънцето таман беше почнало своя маршрут към хоризонта, когато дойдох. Седнах на тревата и в този миг пейзажът стартира да се оцветява в огнени и червени оттенъци, които придават на небето и морето същинска драматичност.
Барселона се приготвяше да заспи, а аз стоях там горе и се пробвах да отсъдя коя е най-пленяващата панорама. Но не съумях. Затова ще оставя тази преценка на всеки посетил този магичен средиземноморски мегаполис.
Източник: euronewsbulgaria.com
КОМЕНТАРИ