Кръстът на мълчанието
Евронски потегля в замисъла си за „ Кръстът на Гривица ” от концепцията за родова сага
Сред подценените създатели са Владимир Зарев, Пелин Пелинов и Тодор Евронски
Не одобрявам думичката обговаряне, необятно употребена от литераторите. Но ще я осмивам, като „ открадна ” модела й, с цел да основа друга нова – обмълчаване. Нещо много плашещо, особено за днешния ден, тъй като търсеният от мене смисъл на непретенциозния неологизъм е премълчаването на ред надарени и сполучливи произведения. Нещо повече – в обмълчаването се влагат не по-малко старания и план, в сравнение с в обговарянето. И едното, и другото са изкуствени издигнатия, надлежно за минимизиране и или хиперболизиране на същински или мними избраници.
Владимир Зарев е измежду „ обмълчаните ” създатели на исторически епоси.
Преди да посоча съответния обмълчан, ще припомня за странното обмълчаване на очевидното литературно събитие от последните 15-20 години – основаването на многотомни романови епоси за българското време от Освобождението в 1878 година до наши дни. Обмълчаването е многостепенно – варира сред некатегоричното, стеснително като че ли говорене, за трилогията на Владимир Зарев „ Битието ”, „ Изходът ” и „ Законът ”; минава през проблясъците в по-второстепенни медии за пенталогията на Пелин Пелинов „ Възход и проваляне ”; и свършва в бездънното безмълвие за трилогията на Тодор Евронски „ Кръстът на Гривица ”.
Евронски потегля в замисъла си за „ Кръстът на Гривица ” от концепцията за родова сага. И също трансформира трилогията в гледка на времето – от 40-те години на ХХ век /със завръщания и за времето преди това/ до първите 10-15 години след 1989 година Ала и прави още нещо от „ Кръстът на Гривица ”. Но да караме поред. Зад името на рода и зад мястото на действието / в първите две части/ – странджанското село Ервино, не стоят съществували жанр и село. В този смисъл те са фикционални. Но всичко протичащо се в трилогията е оплодотворено от историческата събитийност – животът на селото до 1944 година, антифашистката опозиция, 1944 година и завладяването на властта, съпротивата против новата власт, колективизацията на земята и несъгласието с нея, обезлюдяването на селото /на този регион/, животът на някогашните селяни в близкия огромен трад и в София. Ако всичко това беше разказано само с историческа почтеност и блян към обективност, вероятно би се получил летопис, забавен и единствено поради драматичността на времето.
Магията се получава от наличието на генерации водачи на рода Гривица. Първият /иначе четиридесет и вторият/ от влезлите в романовото деяние Първи /водачите/ превежда жителите от люлебургазкото село Ервино, останало в Турция и след Балканските войни, в България, където селяните отначало построяват обиталището си. Родът Гривица /по-точно определеният от рода Първи/ е естествено приет да ръководи публичните взаимоотношения в селото от доста епохи – 42 Първи значат начало 681 година Излъчващият лидера жанр е знатният, знакът на изначалния български аристократизъм. Първият не се назначава от централната власт, не се употребява от привилегии и не получава хонорари и облаги от подчинените. Той е претрупан с отговорността да превежда другите в сложни времена, да обезпечава хармонията в положителни години. За лидера това е страхотна отговорност, която се отстоява с висок морал, с самоограничение и с вродено достолепие. И той е прикрепен за длъжността, само тъй като тя се предава като висока чест. И той е по този начин учтив – в съзнанието му превъзходството да е чест. За първи път българската литература /историографията е надалеч от това/ открива изначалната визия и традиция на българина за власт. Някой може да си мисли – нелепости, ние сме срещу реда, не може да има такива хора и система. Обяснението е просто – има система, тъй като има такива хора. Ако ги няма, тя би се разпаднала. И би била сменена с властване, лицемерие, принуждение и неправда.
Следва и въпросът по какъв начин тази система /не ми се назовава с компрометираната дума самоуправление/ съжителства с официалната/централната власт. Всъщност това е тематиката на трилогията. Разбира се, умножена с неизбежната драматичност на живота на Първите – вътрешна и в съжителството с другите в селската общественост. Водачът абсолютно признава властта – било то царска или национална, и не й противостои. Само се стреми да смекчи нейните крайности – като че ли да я пази от самата себе си, да помогне на заслужено противопоставящите й се. И властта като че ли се помирява и мълчешком отстъпва. Този трагичен и под напрежение баланс сякаш е изискване за съразмерен живот. Според романа, обаче, след 1944 година официалната/централната власт безогледно прекъсва тези връзки и постанова своя диктат. Това води до социална покруса, чийто първи връх е обезлюдяването на селото Ервино. И по-късно – неспособност да се възпроизвежда този изконен модел на никое място, където и да са последният Първи и другите от рода Гривица. А хаосът и безплодността на Прехода в този момент като че ли също произлизат от това.
Из романа „ Кръстът на Гривица ”
Как секнаха циганските обири в Ервино
Ервинци не знаеха и що е това кражба. Да заключваш или да криеш нещо от зли очи и неприятни ръце, значи самичък ти да имаш не¬чисти намерения. Но тежко му на оня, който е махленски в човешка нечистоплътност, а не дай си, боже, в кражба или ликвидиране. Живите ервинци още си спомняха, а за младите звучеше като легенда-приказка казусът с ромите копанари.
Било още в началните години след преселването, когато през Ервино минали копанари. Разположили своя стан в края на селото и плъзнали из него, а очите им трескаво шарели, опип¬вайки къде какво има за спатърхаване. На сутринта селото про-пищяло. На кого отмъкнали облекла, на кого седло за кон, а на един и коня с все писаната каручка. Тогава Първия отишъл при кмета и единствено споделил:
– Искам ги тука и всичко откраднато да се върне на хората!
Кметът, братовият му наследник, коленичил на едно коляно, турил дясната ръка до гърдите си и твърдо изрекъл:
– Имате беса на Гривица – и станал. А в „беса“, което по родова памет ще рече „дума“, гривичани слагаха нещо доста по-голямо. Беса за тях беше освен това от дадена дума. Това бе чест, до¬стойнство, заръка. Беса бе дума, втъкана в изконната същина на гривешкия жанр. Затова, когато селяните говореха за махалата им, споделяха „гривяците“, а когато ставаше въпрос за рода им, ги назоваха „бесовете“.
Взел тогава кметът десетина мъже и препуснал след катуна. Настигнали го на едно било и го заобиколили. Отначало настъ¬пила нормалната за един лагер олелия, само че последователно под тежки¬те, недвусмислено режещи погледи на мъжете и заплашително ориентираните цеви на пищовите врявата утихнала. Едър мъж към петдесетте, с необятни обилни мустаци, явно главата на керва¬на, бръкнал в конопената си риза и също извадил пищов. Бавно, без да го изпуска от погледа си, към него се доближил синът на Първия и настоящ Първи. Чувало се единствено неспокойното пръхтене па конете. Когато пристигнал на два разкрача от него, внезапно кам¬шикът на младия Гривица изсвистял, описал полудъга и като ре¬жещ бръснач шибнал ръката на главатаря. Викът от болката бил заглъхнал от изстрелите във въздуха на останалите гривичани. Още два камшика жанр Гривица – единия от горната страна надолу, другия изпод нагоре – и от мъжествеността на главата на катуна нищо не останало.
Когато ставаше въпрос за ред, правда, наказване, гривича¬ни имаха по-особено, свое схващане и постановяваха свои неписани, донесени от времето, сурови, само че обективни закони. Най-отпред, след коня на младия Гривица, с притегнати от въжето ръце и завързан за опашката на откраднатата каручка, потъртвал необут баша катунджията, а след тях унило се тътрел охраняван топтан целият катунешки мравуняк. Когато стигнали селото, ги посрещнал самичък Първия. Огледал с безсърдечен взор кервана и от коня си повелил:
– Там – показал поляната, където станувал катунът предната вечер, и траял, – доде не се върне и последното, де е взето, никой да не се пуска. Ни самун, ни вода. А него – кимнал към главатаря – в вериги. В Ервино се влиза и излиза с намерено сърце.
Оттогава рядко се случваше да премине лагер през селото, пък камо ли и да станува. Но останеше ли, при него отиваше Замбер ковачът, който им предаваше повелята на кмета: „Могат да оста¬нат единствено една вечер и сутринта без неговото персонално позволение не могат да си тръгнат. ” Изглежда техният другар Замбер им каз¬ваше и нещо другичко към оня случай, щото повече за кражба в селото не се чу.
Творбите
Владимир Зарев
„ Битието ”
Премълчаването е многостепенно – характерен образец за него е некатегоричното, стеснително като че ли говорене, за трилогията на Владимир Зарев „ Битието ”, „ Изходът ” и „ Законът ”.
Пелин Пелинов
„ Възход и проваляне ”
Пенталогията на Пелин Пелинов „ Възход и проваляне ” се състои от „ Независима България ” (2002), „ Напред, на нож! ” (2005), „ Крушението ” (2010), „ Под свити флагове ” (2010) и „ Катастрофата ” (2011).
Тодор Евронски
„ Кръстът на Гривица ”
Бездънно безмълвие на литературни критици и медии бележи появяването на забележителната трилогия на Тодор Евронски, състояща се от „ Кръстът на Гривица ”, „ Време без стреме ” и „ Българското кръщение ”.
Сред подценените създатели са Владимир Зарев, Пелин Пелинов и Тодор Евронски
Не одобрявам думичката обговаряне, необятно употребена от литераторите. Но ще я осмивам, като „ открадна ” модела й, с цел да основа друга нова – обмълчаване. Нещо много плашещо, особено за днешния ден, тъй като търсеният от мене смисъл на непретенциозния неологизъм е премълчаването на ред надарени и сполучливи произведения. Нещо повече – в обмълчаването се влагат не по-малко старания и план, в сравнение с в обговарянето. И едното, и другото са изкуствени издигнатия, надлежно за минимизиране и или хиперболизиране на същински или мними избраници.
Владимир Зарев е измежду „ обмълчаните ” създатели на исторически епоси. Преди да посоча съответния обмълчан, ще припомня за странното обмълчаване на очевидното литературно събитие от последните 15-20 години – основаването на многотомни романови епоси за българското време от Освобождението в 1878 година до наши дни. Обмълчаването е многостепенно – варира сред некатегоричното, стеснително като че ли говорене, за трилогията на Владимир Зарев „ Битието ”, „ Изходът ” и „ Законът ”; минава през проблясъците в по-второстепенни медии за пенталогията на Пелин Пелинов „ Възход и проваляне ”; и свършва в бездънното безмълвие за трилогията на Тодор Евронски „ Кръстът на Гривица ”.
Евронски потегля в замисъла си за „ Кръстът на Гривица ” от концепцията за родова сага. И също трансформира трилогията в гледка на времето – от 40-те години на ХХ век /със завръщания и за времето преди това/ до първите 10-15 години след 1989 година Ала и прави още нещо от „ Кръстът на Гривица ”. Но да караме поред. Зад името на рода и зад мястото на действието / в първите две части/ – странджанското село Ервино, не стоят съществували жанр и село. В този смисъл те са фикционални. Но всичко протичащо се в трилогията е оплодотворено от историческата събитийност – животът на селото до 1944 година, антифашистката опозиция, 1944 година и завладяването на властта, съпротивата против новата власт, колективизацията на земята и несъгласието с нея, обезлюдяването на селото /на този регион/, животът на някогашните селяни в близкия огромен трад и в София. Ако всичко това беше разказано само с историческа почтеност и блян към обективност, вероятно би се получил летопис, забавен и единствено поради драматичността на времето.
Магията се получава от наличието на генерации водачи на рода Гривица. Първият /иначе четиридесет и вторият/ от влезлите в романовото деяние Първи /водачите/ превежда жителите от люлебургазкото село Ервино, останало в Турция и след Балканските войни, в България, където селяните отначало построяват обиталището си. Родът Гривица /по-точно определеният от рода Първи/ е естествено приет да ръководи публичните взаимоотношения в селото от доста епохи – 42 Първи значат начало 681 година Излъчващият лидера жанр е знатният, знакът на изначалния български аристократизъм. Първият не се назначава от централната власт, не се употребява от привилегии и не получава хонорари и облаги от подчинените. Той е претрупан с отговорността да превежда другите в сложни времена, да обезпечава хармонията в положителни години. За лидера това е страхотна отговорност, която се отстоява с висок морал, с самоограничение и с вродено достолепие. И той е прикрепен за длъжността, само тъй като тя се предава като висока чест. И той е по този начин учтив – в съзнанието му превъзходството да е чест. За първи път българската литература /историографията е надалеч от това/ открива изначалната визия и традиция на българина за власт. Някой може да си мисли – нелепости, ние сме срещу реда, не може да има такива хора и система. Обяснението е просто – има система, тъй като има такива хора. Ако ги няма, тя би се разпаднала. И би била сменена с властване, лицемерие, принуждение и неправда.
Следва и въпросът по какъв начин тази система /не ми се назовава с компрометираната дума самоуправление/ съжителства с официалната/централната власт. Всъщност това е тематиката на трилогията. Разбира се, умножена с неизбежната драматичност на живота на Първите – вътрешна и в съжителството с другите в селската общественост. Водачът абсолютно признава властта – било то царска или национална, и не й противостои. Само се стреми да смекчи нейните крайности – като че ли да я пази от самата себе си, да помогне на заслужено противопоставящите й се. И властта като че ли се помирява и мълчешком отстъпва. Този трагичен и под напрежение баланс сякаш е изискване за съразмерен живот. Според романа, обаче, след 1944 година официалната/централната власт безогледно прекъсва тези връзки и постанова своя диктат. Това води до социална покруса, чийто първи връх е обезлюдяването на селото Ервино. И по-късно – неспособност да се възпроизвежда този изконен модел на никое място, където и да са последният Първи и другите от рода Гривица. А хаосът и безплодността на Прехода в този момент като че ли също произлизат от това.
Из романа „ Кръстът на Гривица ”
Как секнаха циганските обири в Ервино
Ервинци не знаеха и що е това кражба. Да заключваш или да криеш нещо от зли очи и неприятни ръце, значи самичък ти да имаш не¬чисти намерения. Но тежко му на оня, който е махленски в човешка нечистоплътност, а не дай си, боже, в кражба или ликвидиране. Живите ервинци още си спомняха, а за младите звучеше като легенда-приказка казусът с ромите копанари.
Било още в началните години след преселването, когато през Ервино минали копанари. Разположили своя стан в края на селото и плъзнали из него, а очите им трескаво шарели, опип¬вайки къде какво има за спатърхаване. На сутринта селото про-пищяло. На кого отмъкнали облекла, на кого седло за кон, а на един и коня с все писаната каручка. Тогава Първия отишъл при кмета и единствено споделил:
– Искам ги тука и всичко откраднато да се върне на хората!
Кметът, братовият му наследник, коленичил на едно коляно, турил дясната ръка до гърдите си и твърдо изрекъл:
– Имате беса на Гривица – и станал. А в „беса“, което по родова памет ще рече „дума“, гривичани слагаха нещо доста по-голямо. Беса за тях беше освен това от дадена дума. Това бе чест, до¬стойнство, заръка. Беса бе дума, втъкана в изконната същина на гривешкия жанр. Затова, когато селяните говореха за махалата им, споделяха „гривяците“, а когато ставаше въпрос за рода им, ги назоваха „бесовете“.
Взел тогава кметът десетина мъже и препуснал след катуна. Настигнали го на едно било и го заобиколили. Отначало настъ¬пила нормалната за един лагер олелия, само че последователно под тежки¬те, недвусмислено режещи погледи на мъжете и заплашително ориентираните цеви на пищовите врявата утихнала. Едър мъж към петдесетте, с необятни обилни мустаци, явно главата на керва¬на, бръкнал в конопената си риза и също извадил пищов. Бавно, без да го изпуска от погледа си, към него се доближил синът на Първия и настоящ Първи. Чувало се единствено неспокойното пръхтене па конете. Когато пристигнал на два разкрача от него, внезапно кам¬шикът на младия Гривица изсвистял, описал полудъга и като ре¬жещ бръснач шибнал ръката на главатаря. Викът от болката бил заглъхнал от изстрелите във въздуха на останалите гривичани. Още два камшика жанр Гривица – единия от горната страна надолу, другия изпод нагоре – и от мъжествеността на главата на катуна нищо не останало.
Когато ставаше въпрос за ред, правда, наказване, гривича¬ни имаха по-особено, свое схващане и постановяваха свои неписани, донесени от времето, сурови, само че обективни закони. Най-отпред, след коня на младия Гривица, с притегнати от въжето ръце и завързан за опашката на откраднатата каручка, потъртвал необут баша катунджията, а след тях унило се тътрел охраняван топтан целият катунешки мравуняк. Когато стигнали селото, ги посрещнал самичък Първия. Огледал с безсърдечен взор кервана и от коня си повелил:
– Там – показал поляната, където станувал катунът предната вечер, и траял, – доде не се върне и последното, де е взето, никой да не се пуска. Ни самун, ни вода. А него – кимнал към главатаря – в вериги. В Ервино се влиза и излиза с намерено сърце.
Оттогава рядко се случваше да премине лагер през селото, пък камо ли и да станува. Но останеше ли, при него отиваше Замбер ковачът, който им предаваше повелята на кмета: „Могат да оста¬нат единствено една вечер и сутринта без неговото персонално позволение не могат да си тръгнат. ” Изглежда техният другар Замбер им каз¬ваше и нещо другичко към оня случай, щото повече за кражба в селото не се чу.
Творбите
Владимир Зарев
„ Битието ”
Премълчаването е многостепенно – характерен образец за него е некатегоричното, стеснително като че ли говорене, за трилогията на Владимир Зарев „ Битието ”, „ Изходът ” и „ Законът ”.Пелин Пелинов
„ Възход и проваляне ”
Пенталогията на Пелин Пелинов „ Възход и проваляне ” се състои от „ Независима България ” (2002), „ Напред, на нож! ” (2005), „ Крушението ” (2010), „ Под свити флагове ” (2010) и „ Катастрофата ” (2011).Тодор Евронски
„ Кръстът на Гривица ”
Бездънно безмълвие на литературни критици и медии бележи появяването на забележителната трилогия на Тодор Евронски, състояща се от „ Кръстът на Гривица ”, „ Време без стреме ” и „ Българското кръщение ”. Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ