Евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП д-р Андрей Ковачев призова за обединение в

Евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП доктор Андрей Ковачев прикани за обединяване в деня, в който почитаме жертвите на комунизма: „ Нека на 1 февруари от 11 часа да се съберем всички, които знаем истината, без значение от кои партии и придвижвания, пред скромния Мемориал и параклис пред НДК и почетем нашите свидни жертви!

На този ден всички би трябвало да сме единствено българи! “, написа Ковачев и напомни, че преди 14 години по самодейност на президентите Желю Желев и Петър Стоянов, държавното управление на Бойко Борисов разгласи този печален ден за Ден за респект към жертвите на комунизма.

„ Отново наближава 1 февруари, черен ден за нашето Отечество, белязал унищожаването на политическия, боен, научен и стопански хайлайф на България. Но освен - черната дата 9 септември и окупацията на България от Сталин води до ликвидирането на над 30 хиляди българи - образовани, обичащи България, само че те са и опасност за комунистическата тирания! Те са убити, стотици хиляди са репресирани, страната е подчинена на Москва, премахнат е суверенитетът ни, основани са концентрационни лагери, в които са хвърлени всички, които незаконният режим счита за опасност! “, показва евродепутатът.

„ Фалшифициран е историческият роман, генерации българи са лъгани и манипулирани. Истината е била неразрешена. България и до ден сегашен страда от тази операция. Унищожени са десетки монументи на българското достолепие и подвиг, на тяхно място са сложени комунистически и окупаторски пропагандни артефакти, които и до момента „ разделят българите “, акцентира доктор Ковачев в обявата си.

Никои не са забравени, наш дълг е да помним и предаваме паметта и истината на поколенията след нас. Бог да елементарни всички жертви на комунизма! “, написа евродепутатъти  напомня за този ужасяващ ден с история, разказана от Нейно Величество Царица Йоанна. 

„ На наказаните, преди да ги убият бе отнета последната вяра да видят още веднъж околните си, защото фамилиите бяха депортирани и това бе повода, заради която желаех да ги видя един по един преди екзекуцията…

…Ескортът беше спретнат в двора на Съдебната палата от входа към ул. Алабинска. По този път се простираше ескорт от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад народен представител, Иван Батембергски, извика: „ Помощ ”, само че незабавно му бе строшен черепа с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, неработоспособен от войната и ослепителен публицист, вървеше, опирайки се на бастун; внезапно извика: „ Не би трябвало да плачем за нас, а за България. ” И запя националния химн „ Шуми Марица ”. Бе погубен с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни дружно с двама тежко заболели наказани. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше мразовит вятър.

…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки доста необятни изкопи. Осъдените бяха накарани да слязат на дребни групи наоколо до тези „ към този момент подготвени ” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще би трябвало да чакат на това място и с този ужасяващ северен вятър. Бе отговорено небрежно, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха подготвени с автомати в ръце…

…Изглежда, че на всеки погубен (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има висшото мъжество да повтори това обвързване толкоз пъти, до момента в който остане самичък и финален, с цел да бъде убит…

…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се по този начин да отклонят вниманието и националните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и остарели се спираха храбро да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да падам на колене край този общ гроб. Носех цялостен печал. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, в никакъв случай не ми сподели нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при неприятно време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената допустима респект към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се разбра повече нищо.

… Бях деликатно следена и моят свят, можеше да се каже, че към този момент беше стеснен сред двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „ Кървавия четвъртък ”. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години. “