Капитализмът може да съществува и без демокрация, но обратното е невъзможно
Евгений Кънев е лекар по стопанска система. Коментарът му е от профила му във " Facebook ".
Струва ми се, че една от главните аргументи за разделянето измежду определящите се като некомунисти е неосмислената разлика сред капитализъм и народна власт. Или по-точно слагането на тъждество сред тях.
Преходът в действителност беше по своята същина по едно и също време стопански – от планова централизирана стопанска система с държавна благосъстоятелност върху средствата за произвеждане (социализъм) към пазарна стопанска система с частна благосъстоятелност (капитализъм). И политически – от власт на една партия с цялостен надзор върху политическия развой, сложена на власт от непозната войска (тоталитаризъм) към политически плуралистична система от партии, които идват на власт след свободни избори (демокрация).
Смесването на двата процеса води до изкривени разбирания
за задачите и резултатите от Прехода. И в огромна степен предопределя политическите желания.
Най-напред да напомним, че демокрацията като политическа система има дълга еволюция от извънредно посланичество на елита на обществото в антична Гърция (заможни, свободни жители, мъже) до днешното инклузивно посланичество на всички жители, каквато е демократичната народна власт. По същия метод капитализмът от своето възникване през 13-и в. до ден сегашен минава през разнообразни етапи и съществува в разнообразни политически системи – от недрата на безспорната монархия през разнообразни типове автокрации до демократичната народна власт (демократичен капитализъм).
Но макар другите разрези през вековете е ясно, че до момента в който капитализмът може да съществува и без демократичната народна власт, противоположното е невероятно, с изключение на като фалшив на някой режим. Със своето главно достижение: един човек – един глас, демократичната народна власт разрешава посредством стопански политики промяна на натрупващите се неравенства от свободния капитализъм, като по този начин по едно и също време ги смекчава и посредством усилване на конкуренцията лимитира властта на монополите и олигополите и поддържа неговата виталност.
И предотвратява израждането на демокрацията в олигархия.
У нас икономическият преход – без значение какво мислим за неговата правдивост – приключи в груби линии още при започване на 21-и в. с огромната приватизация на държавното управление на ОДС, под мониторинга на МВФ. Фокусът е прекосяването на икономическия надзор от държавния в частния бранш. С това равнище на схващане за Прехода стартира разделянето в десницата – за едни задачата стана да са част от новия български частен капитал и неговото посланичество (СДС) и по-късно ГЕРБ, а за другите (ДСБ, Република България, ДБ) – продължи стремежът към одобряване на демократичната народна власт. В този развой приемането ни в НАТО и Европейски Съюз беше за първите неговия край, а за вторите единствено предпоставки за триумф на демокрацията в бъдеще. Както смяташе, между другото и Европейската комисия с приема ни под изискване за контрол на правосъдната система.
Капитализмът, разбиран като другарски финансови тласъци от властта към капитала и назад, постоянно е центростремителен за образуването на задоволително огромно икономическо ядро, което движено от персоналния съответен интерес съумя да създаде огромно политическо посланичество в лицето на ГЕРБ и остатъчното Съюз на демократичните сили. Тук липсва разбирането, че концентрацията на политическа власт неизбежно ще докара и до централизация на икономическа власт, като по този начин се подкопаят основите на демокрацията.
Правилото един човек – един глас действително се трансформира в един платен човек – един платен глас.
За да се стигне дотук, са ампутирани и двата крайници на демократичната народна власт – правосъдната система и свободните медии. А битката за тяхното възобновяване е центробежна по посока на 4% изборен предел – в смисъл, че няма по какъв начин да си в центъра на властта и облагите и да си последовател на установяването на надзор върху тяхното придобиване.
А когато пресъхне опцията за надзор върху разпределението на богатствата, това неизбежно води до очистване на междинната класа, а с това и на свободните жители като гръбнак на демократичната народна власт. Хоризонталните стопански връзки на свободно договаряне сред свободни субекти последователно са изтикани и заместени от йерархични връзки на договаряне с властта.
Олигархията е към този момент умъртвила демокрацията. Дясното и лявото са към този момент единствено етикети на фасадата.
Това е късата хроника – дисекция на разделянето на българската десница. Post mortem.
Струва ми се, че една от главните аргументи за разделянето измежду определящите се като некомунисти е неосмислената разлика сред капитализъм и народна власт. Или по-точно слагането на тъждество сред тях.
Преходът в действителност беше по своята същина по едно и също време стопански – от планова централизирана стопанска система с държавна благосъстоятелност върху средствата за произвеждане (социализъм) към пазарна стопанска система с частна благосъстоятелност (капитализъм). И политически – от власт на една партия с цялостен надзор върху политическия развой, сложена на власт от непозната войска (тоталитаризъм) към политически плуралистична система от партии, които идват на власт след свободни избори (демокрация).
Смесването на двата процеса води до изкривени разбирания
за задачите и резултатите от Прехода. И в огромна степен предопределя политическите желания.
Най-напред да напомним, че демокрацията като политическа система има дълга еволюция от извънредно посланичество на елита на обществото в антична Гърция (заможни, свободни жители, мъже) до днешното инклузивно посланичество на всички жители, каквато е демократичната народна власт. По същия метод капитализмът от своето възникване през 13-и в. до ден сегашен минава през разнообразни етапи и съществува в разнообразни политически системи – от недрата на безспорната монархия през разнообразни типове автокрации до демократичната народна власт (демократичен капитализъм).
Но макар другите разрези през вековете е ясно, че до момента в който капитализмът може да съществува и без демократичната народна власт, противоположното е невероятно, с изключение на като фалшив на някой режим. Със своето главно достижение: един човек – един глас, демократичната народна власт разрешава посредством стопански политики промяна на натрупващите се неравенства от свободния капитализъм, като по този начин по едно и също време ги смекчава и посредством усилване на конкуренцията лимитира властта на монополите и олигополите и поддържа неговата виталност.
И предотвратява израждането на демокрацията в олигархия.
У нас икономическият преход – без значение какво мислим за неговата правдивост – приключи в груби линии още при започване на 21-и в. с огромната приватизация на държавното управление на ОДС, под мониторинга на МВФ. Фокусът е прекосяването на икономическия надзор от държавния в частния бранш. С това равнище на схващане за Прехода стартира разделянето в десницата – за едни задачата стана да са част от новия български частен капитал и неговото посланичество (СДС) и по-късно ГЕРБ, а за другите (ДСБ, Република България, ДБ) – продължи стремежът към одобряване на демократичната народна власт. В този развой приемането ни в НАТО и Европейски Съюз беше за първите неговия край, а за вторите единствено предпоставки за триумф на демокрацията в бъдеще. Както смяташе, между другото и Европейската комисия с приема ни под изискване за контрол на правосъдната система.
Капитализмът, разбиран като другарски финансови тласъци от властта към капитала и назад, постоянно е центростремителен за образуването на задоволително огромно икономическо ядро, което движено от персоналния съответен интерес съумя да създаде огромно политическо посланичество в лицето на ГЕРБ и остатъчното Съюз на демократичните сили. Тук липсва разбирането, че концентрацията на политическа власт неизбежно ще докара и до централизация на икономическа власт, като по този начин се подкопаят основите на демокрацията.
Правилото един човек – един глас действително се трансформира в един платен човек – един платен глас.
За да се стигне дотук, са ампутирани и двата крайници на демократичната народна власт – правосъдната система и свободните медии. А битката за тяхното възобновяване е центробежна по посока на 4% изборен предел – в смисъл, че няма по какъв начин да си в центъра на властта и облагите и да си последовател на установяването на надзор върху тяхното придобиване.
А когато пресъхне опцията за надзор върху разпределението на богатствата, това неизбежно води до очистване на междинната класа, а с това и на свободните жители като гръбнак на демократичната народна власт. Хоризонталните стопански връзки на свободно договаряне сред свободни субекти последователно са изтикани и заместени от йерархични връзки на договаряне с властта.
Олигархията е към този момент умъртвила демокрацията. Дясното и лявото са към този момент единствено етикети на фасадата.
Това е късата хроника – дисекция на разделянето на българската десница. Post mortem.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ