ЕС превръща изменението на климата в централен елемент на своята външна политика
ЕС трансформира изменението на климата в централен детайл на своята външна политика. Това споделя в разбор за Михаела Александрова, лекар по политология към катедра „ Международни връзки “ в УНСС. След средата на ХХ век политическите водачи стартират да приказват по-активно за запазване на околната среда и планетата. Едва в края на 80-те и началото на 90-те години обаче въпросът за климатичните промени стартира да се преглежда в световната политика и то като единствено един от доста проблеми свързани с околната среда. Постепенно климатичните промени се трансформират в приоритет на разнообразни интернационалните политически конгреси. Сред някои от опорните точки в историческото развиване на този развой са Рамковата спогодба на Организация на обединените нации по изменение на климата (РКООНИК), Протоколът от Киото и Парижкото съглашение по отношение на изменението в климата. Въпреки развиването в тази тенденция, огромното предизвикателство пред политическите водачи през днешния ден е по какъв начин да употребяват основаните институционализирани пътища по ефикасен метод и да реализират припокриване сред заложени цели и действителни дейности. Въпросът за климатичните промени и ролята на антропогенния фактор минава през разнообразни етапи на развиване в последните десетилетия. Вследствие на огромен размер от научни писания, активизъм, по-широко медийно отразяване и други, последователно се следи институционализация на климатичните промени в световната политика. Въпреки че към момента има огромно поле за развиване, смяна се откроява в следните посоки: За първи път страните признават своя дълг към околната среда в Стокхолм през 1972 година
Може да се каже, че страните признават своя дълг за запазване на околната среда на интернационално равнище за първи път на конференцията за околната среда в Стокхолм през 1972 година Минават близо две десетилетия обаче преди държавните водачи да стартират да приказват експлицитно за климатичните промени. В това число могат да се отнесат алармиращите послания на водачи от края на 80-те години на предишния век като Маргарет Тачър и Джордж Х. У. Буш. А през 1989 година се състоя и интернационална среща на Г7, Движението на необвързаните страни и държавните ръководители на страните от Британската общественост, на която световното стопляне беше прегледано като наложителен световен проблем. Това, което е значимо да се има поради е, че въпросът за климатичните промени в края на 80-те и началото на 90-те години на предишния век се преглежда в световната политика като единствено един от доста проблеми свързани с околната среда. От това следва и че фокусът на интернационалните институционализирани дейности към момента не се слага изрично върху оправянето с това предизвикателство. Включително на конференцията на Организация на обединените нации за околната среда и развиването в Рио де Жанейро през 1992 година, международните водачи разискват необятен набор от въпроси: биоразнообразие, изтощение на почвите, възходяща озонова дупка, замърсяване и климатични промени. Комюникетата на Г7 и Г8 от въпросната конференция удостоверяват настройката, че на климатичните промени към момента не се гледа като на предпочитан световен въпрос. И въпреки всичко, конференцията в Рио де Жанейро прави значима крачка към постепенна смяна на настоящите трендове. В рамките на конференцията се подписва интернационален контракт за околната среда, зает с изменението на климата. Става въпрос за Рамковата спогодба на Организация на обединените нации по изменение на климата (РКООНИК). Тя се стреми да стабилизира концентрациите на парникови газове в атмосферата до равнища, които да не заплашват климатичната система. РКООНИК се трансформира във конгрес, на който страните водят договаряния по отношение на постигането на заложените цели. Срещите и договарянията са на годишна база, като първата Конференция на Организация на обединените нации по изменение на климата (на англ.: Conference of the Parties – COP) се организира в Берлин през 1995 година На нея участниците се съгласяват, че индустриализираните страни би трябвало да създадат обвързващи задължения за понижаване на излъчванията парникови газове. Така, РКООНИК институционализира климатичните промени и подсигурява регулярните срещи на държавните водачи с фокус върху възходящите в световен мащаб парникови излъчвания. Групова фотография на международните водачи от конференцията на Организация на обединените нации за околната среда и развиването в Рио де Жанейро през 1992 година Източник: UN Photo/Michos Tzovaras Значението на Протокола от Киото
Като последваща стъпка може да се преглежда Протоколът от Киото, признат в Япония през 1997 година Протоколът съставлява интернационално съглашение, което цели да реализира съкращаване на излъчванията въглероден диоксид и съществуването на парникови газове в атмосферата. Повече от 150 страни се съгласяват да подпишат съглашението, а след комплициран развой на ратификация, то влиза в действие през 2005 година Това, което показва цялостният преговорен развой по протокола обаче е нарасналото равнище на компликация да се реализира единодушие на равнище световна политика по въпрос като климатичните промени. Институционализацията на въпроса е значима стъпка, само че потреблението на институционализираните пътища по ефикасен метод, се оказва обособена и сложна задача. Част от провокациите, които се открояват в границите на договарянето на Протокола от Киото, се отнасят до противоречие на някои от най-големите замърсители с СО2 да поемат по-голямата тежест на уговорките за справяне с климатичните промени. Когато страни като Съединени американски щати и Китай бойкотират присъединяване си в сходен вид съглашение, то, както и интернационалните срещи по отношение на него, стартират да губят от престижа и обвързващата си мощ. Подобен вид проблеми се открояват и в наследника на Протокола от Киото – Парижкото съглашение по отношение на изменението в климата. Преди да обърнем внимание и на него, в реда на нещата е да се отбележат още няколко значими момента от развиването на институционализацията на климатичните промени в световната политика.
Докато през 90-те години на предишния век и началото на сегашния век РКООНИК се явява главният конгрес за страните да разискват климатичните промени, към 2005 година международните сили стартират да слагат на дневен ред въпроса на значими световни стопански срещи и срещи за сигурност. Например, през 2005 година на срещата на Г8 в Гленийгълс, климатичните промени са сложени като топ приоритет в програмата. Англия, която е хазаин на срещата, кани също и Бразилия, Китай, Индия, Мексико и Южна Африка. Те образуват групата Г8 + 5, с цел да реализиран единодушие по отношение на климатичните промени и да излязат със своя позиция. Тя намира израз в така наречен Гленийгълски проект за деяние, в границите на който всички участващи страни се съгласяват, че климатичните промени се случват и са нужни незабавни ограничения за справяне с предизвикването. Следващи срещи на Г7 и Г8 не престават да поддържат фокуса върху климатичните промени. В допълнение, страните стартират да преглеждат климатичните промени освен като проблем, обвързван с околната среда, само че и като стопански подобен. Тази смяна във усещанията се укрепва и от Стърн отчета. Той съставлява отчет от 700 страници, оповестен за държавното управление на Обединеното кралство през 2006 година от икономиста Николас Стърн, ръководител на изследователския институт в Грантъм за изменението на климата и околната среда. Основното допускане, до което доближава Стърн, е, че е належащо неотложно съкращаване на парниковите излъчвания. Според него краткосрочните разноски, нужни за това, ще бъдат доста по-малки от дълготрайните разноски, които могат да последват от безучастие в сегашното. Докладът има огромно интернационално влияние, защото е първият подобен, който е поръчан и подсилен от държавно управление, и то на водеща международна мощ. Друга част от смяната в метода, по който се гледа на климатичните промени в световната политика, се отнася до анализирането на казуса като опасност за сигурността. Някои страни, публични организации, НПО-та и учени, последователно стигат до допускането, че климатичните промени ще усилят риска от спор. Като израз на това може да се преглежда акцията на Англия през 2007 година по отношение на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации да включи климатичните промени в спор в границите на Съвета. Така, над 90 страни вземат присъединяване в разискването на климатичните промени като опасност за сигурността. Накратко, към 2007 година климатичните промени се преглеждат като топ приоритет както от водещия международен стопански конгрес, по този начин и от водещия конгрес за сигурност. Това обаче не значи, че провокациите пред съдействието в световната политика по въпросите за климатичните промени са преодолени.
Срещата на РКООНИК през 2009 година в Копенхаген, да вземем за пример, постоянно се показва като образец за неуспех Договореното в последния миг съглашение сред Съединени американски щати, Китай, Индия, Бразилия и Южна Африка не получава поддръжка от всички страни, участващи в срещата. Като последица, директно след срещата в Копенхаген, ползата към въпроса за климатичните промени спада. Това още един път демонстрира какъв брой значима е готовността на всяка една страна да работи за търсене и използване на решения. Докато при протокола от Киото главната демотивация за ефикасни дейности произтича от отдръпването на някои от водещите международни водачи, при срещата в Копенхаген не се стига до съглашение заради липса на поддръжка от някои от по-малките интернационалните играчи. Междувременно опитите за договаряне и осъществяване на разнообразни решения не престават. През 2010 година, да вземем за пример, в границите на РКООНИК е основан фондът за зелен климат. Той е като настоящ индивид на Финансовия механизъм за подкрепяне на разрастващите се страни в приспособяването и смекчаващите практики за противопоставяне на изменението на климата. В допълнение, през 2014 година настоящият президент на Съединени американски щати Барак Обама и президентът на Китай Си Дзинпин поемат нови задължения за понижаване на въглеродните излъчвания на страните си, като се трансформират в образец и за други страни. Вероятно този образец изиграва позитивна роля и за влизането в действие през 2015 година на Парижкото съглашение по отношение на изменението в климата, което е подкрепено от съвсем всяка страна по света. Целта е то да размени дейно Протокола от Киото, като дава и рамка за наблюдаване и открити отчети по отношение на климатичните цели на всяка страна. В допълнение, съглашението дава и метод за развитите страни да спомагат на разрастващите се страни в техните старания да се приспособяват към ограниченията за справяне с климатичните промени. Въпреки че през 2019 година Съединени американски щати официално се отдръпват от Парижкото съглашение, след встъпване в служба, президентът Джо Байдън стартира развой по наново включване. Европейски Съюз, от своя страна, извършва най-амбициозните цели за понижаване на излъчванията на парникови газове, като е виновен едвам за 9,6% от каузи на световните излъчвания. Като цяло, Европейски Съюз трансформира изменението на климата в централен детайл на своята външна политика. Това става чрез: Дипломация по въпросите на климата: посредством работата с неговите световни сътрудници на двустранно ниво, само че и многостранно в границите на Организация на обединените нации и РКООНИК, както и по други интернационалните инициативи;
Финансиране на битката с изменението на климата: посредством даване на финансова поддръжка за дейности в региона на климата в разрастващите се страни. От 2014 година у нас работи Законът за ограничение изменението на климата
Институционализацията на климатичните промени в световната политика дава своето отражение и върху политиката на България.
Предвид световния темперамент на процесите, свързани с изменението на климата, политиката на България в региона се дефинира, от една страна, от интернационалните задължения, поети от страната с утвърждението на РКООНИК и Споразумението от Париж и въпреки това – от европейското законодателство в тази област. От 2014 година в страната работи Законът за ограничение изменението на климата. Изпълнява се третият народен проект за деяние по изменението на климата, създадена и призната е Национална тактика за акомодация и План за деяние към нея. България взе участие в Европейската скица за търговия с излъчвания на парникови газове със 127 съоръжения на територията на страната. Заедно с останалите държави-членки на Европейски Съюз, България ще извършва обща цел за понижаване на излъчванията на парникови газове с минимум 40% до 2030 година с приемането на Рамката за политиките по климат и енергетика до 2030 г. И въпреки всичко, следва да се има поради, че България е една от страните с най-неамбициозни цели във връзка с зелените политики. В края на юни 2021 година България не поддържа европейския закон за климата, а гласоподава „ въздържал се “. Основните опасения на страната са свързани с въглищната промишленост, от която България е мощно подвластна. В тази връзка, страната е и с един от най-късно планувания период за преустановяване на приложимост на въглища, спрямо други Балкански страни – 2038 година На държавно институционално равнище Министерство на околната среда и водите организира цялостната държавна политика по ограничение изменението на климата, подпомагано от Национален експертен съвет по изменение на климата като съвещателен орган. За използването и осъществяването на уговорките на страната, произлизащи от интернационалното, европейско и национално законодателство в региона на изменението на климата, е структурирана дирекция „ Политика по изменение на климата “. А новото съдружно държавно управление почете настояването на няколко НПО-та за основаване на нова министерска позиция – по климатичните политики. Позицията се заема от Борислав Сандов, който е и министър на околната среда и водите. Тоест, двете длъжности няма да могат да бъдат изпълнявани без значение. Това може да бъде източник както на риск, по този начин и на опция. От водещо значение кое ще надделее евентуално ще бъдат политическото държание и воля на министър Сандов. В резюме, процесът по институционализация на климатичните промени в световната политика лишава време и води след себе си спомагателни провокации. Едно от главните такива е потреблението на откритите институционализирани пътища по ефикасен метод. Тоест – реализиране на единодушие сред другите интернационалните участници, както и осъществяване на поетите задължения. Последната конференция на страните СОР26 бе следващият образец за това какъв брой мъчно се оказва за страните да реализират припокриване сред заложени цели и действителни дейности. Именно постигането на синхрон сред цели и дейности във връзка с климатичните политики може да се преглежда като цел сама по себе си в световната политика.
Може да се каже, че страните признават своя дълг за запазване на околната среда на интернационално равнище за първи път на конференцията за околната среда в Стокхолм през 1972 година Минават близо две десетилетия обаче преди държавните водачи да стартират да приказват експлицитно за климатичните промени. В това число могат да се отнесат алармиращите послания на водачи от края на 80-те години на предишния век като Маргарет Тачър и Джордж Х. У. Буш. А през 1989 година се състоя и интернационална среща на Г7, Движението на необвързаните страни и държавните ръководители на страните от Британската общественост, на която световното стопляне беше прегледано като наложителен световен проблем. Това, което е значимо да се има поради е, че въпросът за климатичните промени в края на 80-те и началото на 90-те години на предишния век се преглежда в световната политика като единствено един от доста проблеми свързани с околната среда. От това следва и че фокусът на интернационалните институционализирани дейности към момента не се слага изрично върху оправянето с това предизвикателство. Включително на конференцията на Организация на обединените нации за околната среда и развиването в Рио де Жанейро през 1992 година, международните водачи разискват необятен набор от въпроси: биоразнообразие, изтощение на почвите, възходяща озонова дупка, замърсяване и климатични промени. Комюникетата на Г7 и Г8 от въпросната конференция удостоверяват настройката, че на климатичните промени към момента не се гледа като на предпочитан световен въпрос. И въпреки всичко, конференцията в Рио де Жанейро прави значима крачка към постепенна смяна на настоящите трендове. В рамките на конференцията се подписва интернационален контракт за околната среда, зает с изменението на климата. Става въпрос за Рамковата спогодба на Организация на обединените нации по изменение на климата (РКООНИК). Тя се стреми да стабилизира концентрациите на парникови газове в атмосферата до равнища, които да не заплашват климатичната система. РКООНИК се трансформира във конгрес, на който страните водят договаряния по отношение на постигането на заложените цели. Срещите и договарянията са на годишна база, като първата Конференция на Организация на обединените нации по изменение на климата (на англ.: Conference of the Parties – COP) се организира в Берлин през 1995 година На нея участниците се съгласяват, че индустриализираните страни би трябвало да създадат обвързващи задължения за понижаване на излъчванията парникови газове. Така, РКООНИК институционализира климатичните промени и подсигурява регулярните срещи на държавните водачи с фокус върху възходящите в световен мащаб парникови излъчвания. Групова фотография на международните водачи от конференцията на Организация на обединените нации за околната среда и развиването в Рио де Жанейро през 1992 година Източник: UN Photo/Michos Tzovaras Значението на Протокола от Киото
Като последваща стъпка може да се преглежда Протоколът от Киото, признат в Япония през 1997 година Протоколът съставлява интернационално съглашение, което цели да реализира съкращаване на излъчванията въглероден диоксид и съществуването на парникови газове в атмосферата. Повече от 150 страни се съгласяват да подпишат съглашението, а след комплициран развой на ратификация, то влиза в действие през 2005 година Това, което показва цялостният преговорен развой по протокола обаче е нарасналото равнище на компликация да се реализира единодушие на равнище световна политика по въпрос като климатичните промени. Институционализацията на въпроса е значима стъпка, само че потреблението на институционализираните пътища по ефикасен метод, се оказва обособена и сложна задача. Част от провокациите, които се открояват в границите на договарянето на Протокола от Киото, се отнасят до противоречие на някои от най-големите замърсители с СО2 да поемат по-голямата тежест на уговорките за справяне с климатичните промени. Когато страни като Съединени американски щати и Китай бойкотират присъединяване си в сходен вид съглашение, то, както и интернационалните срещи по отношение на него, стартират да губят от престижа и обвързващата си мощ. Подобен вид проблеми се открояват и в наследника на Протокола от Киото – Парижкото съглашение по отношение на изменението в климата. Преди да обърнем внимание и на него, в реда на нещата е да се отбележат още няколко значими момента от развиването на институционализацията на климатичните промени в световната политика.
Докато през 90-те години на предишния век и началото на сегашния век РКООНИК се явява главният конгрес за страните да разискват климатичните промени, към 2005 година международните сили стартират да слагат на дневен ред въпроса на значими световни стопански срещи и срещи за сигурност. Например, през 2005 година на срещата на Г8 в Гленийгълс, климатичните промени са сложени като топ приоритет в програмата. Англия, която е хазаин на срещата, кани също и Бразилия, Китай, Индия, Мексико и Южна Африка. Те образуват групата Г8 + 5, с цел да реализиран единодушие по отношение на климатичните промени и да излязат със своя позиция. Тя намира израз в така наречен Гленийгълски проект за деяние, в границите на който всички участващи страни се съгласяват, че климатичните промени се случват и са нужни незабавни ограничения за справяне с предизвикването. Следващи срещи на Г7 и Г8 не престават да поддържат фокуса върху климатичните промени. В допълнение, страните стартират да преглеждат климатичните промени освен като проблем, обвързван с околната среда, само че и като стопански подобен. Тази смяна във усещанията се укрепва и от Стърн отчета. Той съставлява отчет от 700 страници, оповестен за държавното управление на Обединеното кралство през 2006 година от икономиста Николас Стърн, ръководител на изследователския институт в Грантъм за изменението на климата и околната среда. Основното допускане, до което доближава Стърн, е, че е належащо неотложно съкращаване на парниковите излъчвания. Според него краткосрочните разноски, нужни за това, ще бъдат доста по-малки от дълготрайните разноски, които могат да последват от безучастие в сегашното. Докладът има огромно интернационално влияние, защото е първият подобен, който е поръчан и подсилен от държавно управление, и то на водеща международна мощ. Друга част от смяната в метода, по който се гледа на климатичните промени в световната политика, се отнася до анализирането на казуса като опасност за сигурността. Някои страни, публични организации, НПО-та и учени, последователно стигат до допускането, че климатичните промени ще усилят риска от спор. Като израз на това може да се преглежда акцията на Англия през 2007 година по отношение на Съвета за сигурност на Организация на обединените нации да включи климатичните промени в спор в границите на Съвета. Така, над 90 страни вземат присъединяване в разискването на климатичните промени като опасност за сигурността. Накратко, към 2007 година климатичните промени се преглеждат като топ приоритет както от водещия международен стопански конгрес, по този начин и от водещия конгрес за сигурност. Това обаче не значи, че провокациите пред съдействието в световната политика по въпросите за климатичните промени са преодолени.
Срещата на РКООНИК през 2009 година в Копенхаген, да вземем за пример, постоянно се показва като образец за неуспех Договореното в последния миг съглашение сред Съединени американски щати, Китай, Индия, Бразилия и Южна Африка не получава поддръжка от всички страни, участващи в срещата. Като последица, директно след срещата в Копенхаген, ползата към въпроса за климатичните промени спада. Това още един път демонстрира какъв брой значима е готовността на всяка една страна да работи за търсене и използване на решения. Докато при протокола от Киото главната демотивация за ефикасни дейности произтича от отдръпването на някои от водещите международни водачи, при срещата в Копенхаген не се стига до съглашение заради липса на поддръжка от някои от по-малките интернационалните играчи. Междувременно опитите за договаряне и осъществяване на разнообразни решения не престават. През 2010 година, да вземем за пример, в границите на РКООНИК е основан фондът за зелен климат. Той е като настоящ индивид на Финансовия механизъм за подкрепяне на разрастващите се страни в приспособяването и смекчаващите практики за противопоставяне на изменението на климата. В допълнение, през 2014 година настоящият президент на Съединени американски щати Барак Обама и президентът на Китай Си Дзинпин поемат нови задължения за понижаване на въглеродните излъчвания на страните си, като се трансформират в образец и за други страни. Вероятно този образец изиграва позитивна роля и за влизането в действие през 2015 година на Парижкото съглашение по отношение на изменението в климата, което е подкрепено от съвсем всяка страна по света. Целта е то да размени дейно Протокола от Киото, като дава и рамка за наблюдаване и открити отчети по отношение на климатичните цели на всяка страна. В допълнение, съглашението дава и метод за развитите страни да спомагат на разрастващите се страни в техните старания да се приспособяват към ограниченията за справяне с климатичните промени. Въпреки че през 2019 година Съединени американски щати официално се отдръпват от Парижкото съглашение, след встъпване в служба, президентът Джо Байдън стартира развой по наново включване. Европейски Съюз, от своя страна, извършва най-амбициозните цели за понижаване на излъчванията на парникови газове, като е виновен едвам за 9,6% от каузи на световните излъчвания. Като цяло, Европейски Съюз трансформира изменението на климата в централен детайл на своята външна политика. Това става чрез: Дипломация по въпросите на климата: посредством работата с неговите световни сътрудници на двустранно ниво, само че и многостранно в границите на Организация на обединените нации и РКООНИК, както и по други интернационалните инициативи;
Финансиране на битката с изменението на климата: посредством даване на финансова поддръжка за дейности в региона на климата в разрастващите се страни. От 2014 година у нас работи Законът за ограничение изменението на климата
Институционализацията на климатичните промени в световната политика дава своето отражение и върху политиката на България.
Предвид световния темперамент на процесите, свързани с изменението на климата, политиката на България в региона се дефинира, от една страна, от интернационалните задължения, поети от страната с утвърждението на РКООНИК и Споразумението от Париж и въпреки това – от европейското законодателство в тази област. От 2014 година в страната работи Законът за ограничение изменението на климата. Изпълнява се третият народен проект за деяние по изменението на климата, създадена и призната е Национална тактика за акомодация и План за деяние към нея. България взе участие в Европейската скица за търговия с излъчвания на парникови газове със 127 съоръжения на територията на страната. Заедно с останалите държави-членки на Европейски Съюз, България ще извършва обща цел за понижаване на излъчванията на парникови газове с минимум 40% до 2030 година с приемането на Рамката за политиките по климат и енергетика до 2030 г. И въпреки всичко, следва да се има поради, че България е една от страните с най-неамбициозни цели във връзка с зелените политики. В края на юни 2021 година България не поддържа европейския закон за климата, а гласоподава „ въздържал се “. Основните опасения на страната са свързани с въглищната промишленост, от която България е мощно подвластна. В тази връзка, страната е и с един от най-късно планувания период за преустановяване на приложимост на въглища, спрямо други Балкански страни – 2038 година На държавно институционално равнище Министерство на околната среда и водите организира цялостната държавна политика по ограничение изменението на климата, подпомагано от Национален експертен съвет по изменение на климата като съвещателен орган. За използването и осъществяването на уговорките на страната, произлизащи от интернационалното, европейско и национално законодателство в региона на изменението на климата, е структурирана дирекция „ Политика по изменение на климата “. А новото съдружно държавно управление почете настояването на няколко НПО-та за основаване на нова министерска позиция – по климатичните политики. Позицията се заема от Борислав Сандов, който е и министър на околната среда и водите. Тоест, двете длъжности няма да могат да бъдат изпълнявани без значение. Това може да бъде източник както на риск, по този начин и на опция. От водещо значение кое ще надделее евентуално ще бъдат политическото държание и воля на министър Сандов. В резюме, процесът по институционализация на климатичните промени в световната политика лишава време и води след себе си спомагателни провокации. Едно от главните такива е потреблението на откритите институционализирани пътища по ефикасен метод. Тоест – реализиране на единодушие сред другите интернационалните участници, както и осъществяване на поетите задължения. Последната конференция на страните СОР26 бе следващият образец за това какъв брой мъчно се оказва за страните да реализират припокриване сред заложени цели и действителни дейности. Именно постигането на синхрон сред цели и дейности във връзка с климатичните политики може да се преглежда като цел сама по себе си в световната политика.
Източник: 3e-news.net
КОМЕНТАРИ