Ерик Кантона: Моята история - за войната, бежанците, смисъла на живота и... за футбола
Ерик Кантона е от дребното митове на футбола, които разкриват сензитивната си страна. Бившият състезател на Манчестър Юнайтед постоянно е създавал усещане на доста мощен човек, който мъчно може да бъде разтърсен и ето за какво неговата персонална изповед в онлайн платформата " Players Tribune " много изненада почитателите на играта.
Кантона не е от хората, чиято персонална история е общоизвестна на целия свят, само че откакто прочетете написаното по-долу, ще откриете една напълно друга страна от характера на коравия Ерик. Историята на предците му е цялостна с доста премеждия и компликации, които до някаква степен са построили и формирали Кантона като индивида, който е през днешния ден.
Това е историята на един друг Ерик Кантона. Насладете ѝ се.
Източник:
Футболът дава същински смисъл на всичко. Наистина имам вяра в това. Но животът ти, историята, произхода - те също придават смисъл на футбола.
Ще ви опиша неща, които съвсем в никакъв случай не съм обсъждал. Трябва да ви споделя историята, която ме направи подобен, какъвто съм. Която ме построи като човек. Всичко се е случило доста преди аз да се родя.
Ще би трябвало да се върнем обратно през 1939 година по време на гражданската война в Испания. Моят дядо, по майчина линия, е роден в Барселона и се е борил против диктатора Франсис Франко до самия завършек на войната. А когато самият край най-сетне настава, дядо ми е бил търсен, поради което е разполагал с броени минути, през които да успее да се измъкне от националистите, които завладяват града. Наложило му се е да върви пеш през Пиринеите, с цел да стигне до Франция. Не е получил шанса да се сбогува с хората, на които държи. Това е бил краят. Изборът сред живота и гибелта.
Затова малко преди да тръгне, отишъл до дома на приятелката си и я попитал: " Готова ли си да ме последваш? " . По това време бил на 28 години, а тя на 18. Нейният избор бил не по-лесен. Трябвало да изостави фамилията си, приятелите, всичко. Но все пак се обърнала към него и отвърнала на въпроса му: " Да, несъмнено " . Това момиче е моята баба.
Източник:
Отправили се към бежански лагери в Аржелес-Сюр-Мер, което се намира на крайбрежието във Франция. Там имало повече от 100 хиляди испански бежанци , които към този момент били настанени. Представяте ли си в случай че французите ги бяха спрели? Ако ги бяха върнали назад? Но не го създали. Те посочили своята състрадателност и човещина към тези, които страдат. Моите баба и дядо пристигнали с празни ръце. Нямали нищо. Трябвало да стартират живота си изначало. След известно време обаче, на бежанците била дадена опцията да работят, строейки ограждения за езеро в Сент Етиен. Такъв е животът на имигрантите. Трябва да бъдеш там, където се постанова. Трябва да правиш това, което ти се споделя. Затова и те отишли. Започнали построяването на своя нов живот.
Майка ми се родила няколко години по-късно, поради което фамилията се преместило в Марсилия малко по-късно.
Тази история ме е построила като човек , това е кръвта ми. За страдание обаче, до неотдавна съществуваше само в съзнанието ми като някакъв сън. Нямаше никакви фотоси от всички компликации, които баба ми и дядо ми са претърпели, единствено разказът им. Нямаше нищо от това време, което да докоснеш с ръцете си, нито да видиш с очите си. Нямаше доказателства. Всичко обаче се промени през 2007 година. Тогава имаше галерия в Ню Йорк - " Куфарът на Робърт Капа ". Той бил доста прочут фотограф по това време и негови фотоси бяха открити в Мексико. 4500 негативи бяха открити в остарели кутии и всичките бяха от гражданската война в Испания. Никой не ги беше намерил цели 60 години! Как бяха стигнали до Мексико, никой не можеше да каже. Бях доста любопитен, когато разбрах за изложбата, по тази причина със брачната половинка ми отидохме до Ню Йорк, с цел да разгледаме.
Повечето фотоси бяха на доста дребни негативи. Хиляди. Можеше да ги забележим единствено в случай че ги гледаме през увеличително огледало. Но някои от фотосите бяха изложени в центъра на залата и бяха в действителност големи. Почти три метра високи. Хората на тях бяха с човешки размери. Имах възприятието, че мога да ги докосна.
И тъкмо в този миг видях моя дядо. Какви са шансове, нали?
Но беше той, като млад. Бях убеден, че е той, само че нямаше по какъв начин да знам на 100%, защото в никакъв случай не го бях виждал толкоз млад. Затова, когато реалокираха изложбата във Франция няколко месеца по-късно, заведох майка ми също да я види.
И ето, че той още веднъж беше там.
Попитах майка ти: " Това в действителност ли е той? ", а тя ми отвърна: " Да, това е той. Това е от момента, в които са бягали към планините ".
Беше необикновено.
Представете си, в случай че дядо ми не беше съумял да се измъкне или пък баба ми не го беше последвала. Може би, тогава майка ми нямаше да съществува. Може би, аз също. Но това е единствено едната част от нашата история. Има още една фотография, която е доста значима част от живота ми.
Футболът дава същински смисъл на всичко. Наистина имам вяра в това. Но животът ти, историята, произхода - те също придават смисъл на футбола.
Прабаба ми и прародител ми също са имигранти. Дошли във Франция от Сардия, с цел да избягат от мизерията и беднотията през 1911 година. Три години откакто пристигнали, прародител ми бил извикан да служи в армията, с цел да се бие в Първата международна война, където бил обгазен толкоз тежко, че до последния си мирис трябвало да пуши евкалиптово масло, с цел да може да диша.
Неговият наследник, моят дядо, се е борил за французите във Втората международна война, а когато тя завършила, станал строител. В даден миг най-сетне съумял да събере задоволително пари, с цел да купи своя лична земя край Марсилия, когато татко ми бил младеж. Там имало дребна пещера в скалите. Имали потребност от място, на което да живеят, до момента в който дядо ми успеел да построи новия им дом, по тази причина какво мислите, че са създали? Просто е. Живели в пещерата в продължение на две години. Единственото нещо, с което можели да я затоплят била готварска печка. Знам, че звучи като мит и като част от историите, които роднините ви описват за " старите времена ", само че в нашия случай има фотография от зимата на 1956 година, на която се вижда по какъв начин дядо ми, баба ми и татко ми са покрити с одеяла, с цел да могат да се стоплят вътре в пещерата.
Дядо ми строил дома ни с години. Първо направил беседка, по-късно дребна тераса, а зад тях построил къщата за родителите ми. Тя е същата, в която израснах и аз. Това е моето завещание. Моята кръв. Един от първите ми мемоари като дете е по какъв начин оказвам помощ за преместването на 10 чувала с пясък, които трябваше да бъдат качени горе на хълма, където беше къщата, която към момента строяха. Само откакто завършек това, ми беше разрешено да играя футбол. През деня, татко ми работеше по къщата, а през нощта - в психиатрична клиника, където беше част от медицинския личен състав. Но даже тази част от историята ми има особено значение.
Имаше избрана причина татко ми да реши да дава смени в тази избрана болница - неговият кръстник беше пациент там. Той беше брат на моя дядо и е бил пандизчия в продължение на пет години по време на Втората международна война. Заради контузията от претърпяното в последна сметка бе признат в тази клиника. Баща ми беше извънредно непосредствен с него и точно това го въодушеви да стартира работа там - с цел да може да се грижи за кръстника си всяка нощ.
Източник:
Това е моето семейство. Моята история. Душата ми. Живял съм на всички места по света. Даже предходната година купих парцел в Сардиния, с цел да мога да усещам връзката с предците ми и с тяхната история. Независимо от всичко обаче, постоянно ще обичам Марсилия с цялото си сърце поради всички тези мемоари, които са ме построили като човек. Винаги ще бъде моят град.
Когато хората ме питат за какво играех по метода, по който го правех, това е отговорът. Футболът дава смисъл на всичко, по този начин е. Но животът също дава смисъл на футбола. Почти в никакъв случай не разисквам толкоз персонални истории, изключително като тази за татко ми и неговият кръстник. Трудно е, нали разбирате... Въпреки това, имам една доста значима причина да го върша сега.
Живеем във време на всеобща беднотия и бедност, на война, на имиграция. Има прекомерно доста хора по света, които не могат да си разрешат футболна топка, а в това време има такива, за които не е проблем да платят 200 евро, с цел да посетят мач от Висшата лига или 400 евро, с цел да могат да гледат всяка среща по малкия екран. Футболът е един от най-хубавите учители в живота. Едно от най-великите музи. Но сегашният модел на този спорт пренебрегва огромна част от действителния свят.
Бедните квартали се нуждаят от футбол толкоз, колкото и футболът има потребност от тях. Бих направил всичко, с цел да оказа помощ за приобщаването на такива дребни общества към спорта. Именно поради това към този момент съм част от придвижването " Common Goal ", което бе стартирано от Хуан Мата. Аз също ще подарявам 1% от приходите си. Хубавото в тази ситуация е, че всички сме обединени от обща цел - без значение дали си състезател от огромен клуб или от по-малък, дали си мъж или жена, къде по света се намираш.
Футболът би трябвало да е за хората! Няма причина огромните футболни фигури в днешно време да не поддържат и " другата страна на този спорт ". Всички ние, без значение дали сме богати или небогати, имигранти или живеещи на едно място от десетилетия, намираме една и съща приятност на терена. Говорим еднакъв език. Усещаме една и съща страст. Чувстваме се свободни.
Цял живот ми задават едни и същи въпроси за футболната ми кариера.
" Какво беше възприятието да играеш за Манчестър Юнайтед? Как по този начин нещата ти се получаваха толкоз добре? "
Хората очевидно желаят някакъв много изчерпателен отговор. Може би, да им издам някаква загадка, най-малко по този начин мисля. Но отговорът е доста по-прост . Сър Алекс Фъргюсън беше повелителят на едно нещо - всякога щом стъпехме на терена за даден мач, след доста часове работа, ни беше разрешено да бъдем свободни. Чувствахме цялостната независимост да се движим, както желаеме и да бъдем, където желаеме. Да играем, както желаеме.
Не бих могъл да търпя различен метод да се играе футбол.
Какво е футболът, в случай че не цялостна независимост?
Източник:
Затова, апелирам ви, позволете ми да задам един доста елементарен въпрос, ориентиран към всички, които " управляват " тази игра - футболисти, сътрудници, спонсори, комисии...
Какво е футболът, в случай че не цялостна независимост?
Какъв би бил животът, в случай че нямаш цялостна независимост?
Какъв е смисълът на живота?
Мисля, че всички бихме се съгласили за едно - че можем да създадем доста повече за човечеството.
Сега към този момент знаете моята история. Произхождам от семейство на имигранти, бунтовници, бойци и служащи. Нямахме доста пари , когато бях дете, само че за мен, истината за живота се намира в тези дребни моменти ... Може би, пикник с най-близките . Три чифта чорапи, навити на топка и завързани с връзка за обувки. Как играем футбол под слънчевите лъчи. След това лягаме на тревата. Това е чудото да имаш всичко и нищо, по едно и също време.
Когато се отдръпнах от футбола на 30 години, знаете ли кое беше първото нещо, което направих? Беше нещо доста особено за мен. Отидох да пребивавам в града, от който баба ми и дядо ми е трябвало да избягат през 1939 година.
Отидох да пребивавам в Барселона.
Източник:
Кантона не е от хората, чиято персонална история е общоизвестна на целия свят, само че откакто прочетете написаното по-долу, ще откриете една напълно друга страна от характера на коравия Ерик. Историята на предците му е цялостна с доста премеждия и компликации, които до някаква степен са построили и формирали Кантона като индивида, който е през днешния ден.
Това е историята на един друг Ерик Кантона. Насладете ѝ се.
Източник:
Футболът дава същински смисъл на всичко. Наистина имам вяра в това. Но животът ти, историята, произхода - те също придават смисъл на футбола.
Ще ви опиша неща, които съвсем в никакъв случай не съм обсъждал. Трябва да ви споделя историята, която ме направи подобен, какъвто съм. Която ме построи като човек. Всичко се е случило доста преди аз да се родя.
Ще би трябвало да се върнем обратно през 1939 година по време на гражданската война в Испания. Моят дядо, по майчина линия, е роден в Барселона и се е борил против диктатора Франсис Франко до самия завършек на войната. А когато самият край най-сетне настава, дядо ми е бил търсен, поради което е разполагал с броени минути, през които да успее да се измъкне от националистите, които завладяват града. Наложило му се е да върви пеш през Пиринеите, с цел да стигне до Франция. Не е получил шанса да се сбогува с хората, на които държи. Това е бил краят. Изборът сред живота и гибелта.
Затова малко преди да тръгне, отишъл до дома на приятелката си и я попитал: " Готова ли си да ме последваш? " . По това време бил на 28 години, а тя на 18. Нейният избор бил не по-лесен. Трябвало да изостави фамилията си, приятелите, всичко. Но все пак се обърнала към него и отвърнала на въпроса му: " Да, несъмнено " . Това момиче е моята баба.
Източник:
Отправили се към бежански лагери в Аржелес-Сюр-Мер, което се намира на крайбрежието във Франция. Там имало повече от 100 хиляди испански бежанци , които към този момент били настанени. Представяте ли си в случай че французите ги бяха спрели? Ако ги бяха върнали назад? Но не го създали. Те посочили своята състрадателност и човещина към тези, които страдат. Моите баба и дядо пристигнали с празни ръце. Нямали нищо. Трябвало да стартират живота си изначало. След известно време обаче, на бежанците била дадена опцията да работят, строейки ограждения за езеро в Сент Етиен. Такъв е животът на имигрантите. Трябва да бъдеш там, където се постанова. Трябва да правиш това, което ти се споделя. Затова и те отишли. Започнали построяването на своя нов живот.
Майка ми се родила няколко години по-късно, поради което фамилията се преместило в Марсилия малко по-късно.
Тази история ме е построила като човек , това е кръвта ми. За страдание обаче, до неотдавна съществуваше само в съзнанието ми като някакъв сън. Нямаше никакви фотоси от всички компликации, които баба ми и дядо ми са претърпели, единствено разказът им. Нямаше нищо от това време, което да докоснеш с ръцете си, нито да видиш с очите си. Нямаше доказателства. Всичко обаче се промени през 2007 година. Тогава имаше галерия в Ню Йорк - " Куфарът на Робърт Капа ". Той бил доста прочут фотограф по това време и негови фотоси бяха открити в Мексико. 4500 негативи бяха открити в остарели кутии и всичките бяха от гражданската война в Испания. Никой не ги беше намерил цели 60 години! Как бяха стигнали до Мексико, никой не можеше да каже. Бях доста любопитен, когато разбрах за изложбата, по тази причина със брачната половинка ми отидохме до Ню Йорк, с цел да разгледаме.
Повечето фотоси бяха на доста дребни негативи. Хиляди. Можеше да ги забележим единствено в случай че ги гледаме през увеличително огледало. Но някои от фотосите бяха изложени в центъра на залата и бяха в действителност големи. Почти три метра високи. Хората на тях бяха с човешки размери. Имах възприятието, че мога да ги докосна.
И тъкмо в този миг видях моя дядо. Какви са шансове, нали?
Но беше той, като млад. Бях убеден, че е той, само че нямаше по какъв начин да знам на 100%, защото в никакъв случай не го бях виждал толкоз млад. Затова, когато реалокираха изложбата във Франция няколко месеца по-късно, заведох майка ми също да я види.
И ето, че той още веднъж беше там.
Попитах майка ти: " Това в действителност ли е той? ", а тя ми отвърна: " Да, това е той. Това е от момента, в които са бягали към планините ".
Беше необикновено.
Представете си, в случай че дядо ми не беше съумял да се измъкне или пък баба ми не го беше последвала. Може би, тогава майка ми нямаше да съществува. Може би, аз също. Но това е единствено едната част от нашата история. Има още една фотография, която е доста значима част от живота ми.
Футболът дава същински смисъл на всичко. Наистина имам вяра в това. Но животът ти, историята, произхода - те също придават смисъл на футбола.
Прабаба ми и прародител ми също са имигранти. Дошли във Франция от Сардия, с цел да избягат от мизерията и беднотията през 1911 година. Три години откакто пристигнали, прародител ми бил извикан да служи в армията, с цел да се бие в Първата международна война, където бил обгазен толкоз тежко, че до последния си мирис трябвало да пуши евкалиптово масло, с цел да може да диша.
Неговият наследник, моят дядо, се е борил за французите във Втората международна война, а когато тя завършила, станал строител. В даден миг най-сетне съумял да събере задоволително пари, с цел да купи своя лична земя край Марсилия, когато татко ми бил младеж. Там имало дребна пещера в скалите. Имали потребност от място, на което да живеят, до момента в който дядо ми успеел да построи новия им дом, по тази причина какво мислите, че са създали? Просто е. Живели в пещерата в продължение на две години. Единственото нещо, с което можели да я затоплят била готварска печка. Знам, че звучи като мит и като част от историите, които роднините ви описват за " старите времена ", само че в нашия случай има фотография от зимата на 1956 година, на която се вижда по какъв начин дядо ми, баба ми и татко ми са покрити с одеяла, с цел да могат да се стоплят вътре в пещерата.
Дядо ми строил дома ни с години. Първо направил беседка, по-късно дребна тераса, а зад тях построил къщата за родителите ми. Тя е същата, в която израснах и аз. Това е моето завещание. Моята кръв. Един от първите ми мемоари като дете е по какъв начин оказвам помощ за преместването на 10 чувала с пясък, които трябваше да бъдат качени горе на хълма, където беше къщата, която към момента строяха. Само откакто завършек това, ми беше разрешено да играя футбол. През деня, татко ми работеше по къщата, а през нощта - в психиатрична клиника, където беше част от медицинския личен състав. Но даже тази част от историята ми има особено значение.
Имаше избрана причина татко ми да реши да дава смени в тази избрана болница - неговият кръстник беше пациент там. Той беше брат на моя дядо и е бил пандизчия в продължение на пет години по време на Втората международна война. Заради контузията от претърпяното в последна сметка бе признат в тази клиника. Баща ми беше извънредно непосредствен с него и точно това го въодушеви да стартира работа там - с цел да може да се грижи за кръстника си всяка нощ.
Източник:
Това е моето семейство. Моята история. Душата ми. Живял съм на всички места по света. Даже предходната година купих парцел в Сардиния, с цел да мога да усещам връзката с предците ми и с тяхната история. Независимо от всичко обаче, постоянно ще обичам Марсилия с цялото си сърце поради всички тези мемоари, които са ме построили като човек. Винаги ще бъде моят град.
Когато хората ме питат за какво играех по метода, по който го правех, това е отговорът. Футболът дава смисъл на всичко, по този начин е. Но животът също дава смисъл на футбола. Почти в никакъв случай не разисквам толкоз персонални истории, изключително като тази за татко ми и неговият кръстник. Трудно е, нали разбирате... Въпреки това, имам една доста значима причина да го върша сега.
Живеем във време на всеобща беднотия и бедност, на война, на имиграция. Има прекомерно доста хора по света, които не могат да си разрешат футболна топка, а в това време има такива, за които не е проблем да платят 200 евро, с цел да посетят мач от Висшата лига или 400 евро, с цел да могат да гледат всяка среща по малкия екран. Футболът е един от най-хубавите учители в живота. Едно от най-великите музи. Но сегашният модел на този спорт пренебрегва огромна част от действителния свят.
Бедните квартали се нуждаят от футбол толкоз, колкото и футболът има потребност от тях. Бих направил всичко, с цел да оказа помощ за приобщаването на такива дребни общества към спорта. Именно поради това към този момент съм част от придвижването " Common Goal ", което бе стартирано от Хуан Мата. Аз също ще подарявам 1% от приходите си. Хубавото в тази ситуация е, че всички сме обединени от обща цел - без значение дали си състезател от огромен клуб или от по-малък, дали си мъж или жена, къде по света се намираш.
Футболът би трябвало да е за хората! Няма причина огромните футболни фигури в днешно време да не поддържат и " другата страна на този спорт ". Всички ние, без значение дали сме богати или небогати, имигранти или живеещи на едно място от десетилетия, намираме една и съща приятност на терена. Говорим еднакъв език. Усещаме една и съща страст. Чувстваме се свободни.
Цял живот ми задават едни и същи въпроси за футболната ми кариера.
" Какво беше възприятието да играеш за Манчестър Юнайтед? Как по този начин нещата ти се получаваха толкоз добре? "
Хората очевидно желаят някакъв много изчерпателен отговор. Може би, да им издам някаква загадка, най-малко по този начин мисля. Но отговорът е доста по-прост . Сър Алекс Фъргюсън беше повелителят на едно нещо - всякога щом стъпехме на терена за даден мач, след доста часове работа, ни беше разрешено да бъдем свободни. Чувствахме цялостната независимост да се движим, както желаеме и да бъдем, където желаеме. Да играем, както желаеме.
Не бих могъл да търпя различен метод да се играе футбол.
Какво е футболът, в случай че не цялостна независимост?
Източник:
Затова, апелирам ви, позволете ми да задам един доста елементарен въпрос, ориентиран към всички, които " управляват " тази игра - футболисти, сътрудници, спонсори, комисии...
Какво е футболът, в случай че не цялостна независимост?
Какъв би бил животът, в случай че нямаш цялостна независимост?
Какъв е смисълът на живота?
Мисля, че всички бихме се съгласили за едно - че можем да създадем доста повече за човечеството.
Сега към този момент знаете моята история. Произхождам от семейство на имигранти, бунтовници, бойци и служащи. Нямахме доста пари , когато бях дете, само че за мен, истината за живота се намира в тези дребни моменти ... Може би, пикник с най-близките . Три чифта чорапи, навити на топка и завързани с връзка за обувки. Как играем футбол под слънчевите лъчи. След това лягаме на тревата. Това е чудото да имаш всичко и нищо, по едно и също време.
Когато се отдръпнах от футбола на 30 години, знаете ли кое беше първото нещо, което направих? Беше нещо доста особено за мен. Отидох да пребивавам в града, от който баба ми и дядо ми е трябвало да избягат през 1939 година.
Отидох да пребивавам в Барселона.
Източник:
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ