Енчо Господинов е един от знаковите български журналисти, бил е

Енчо Господинов е един от знаковите български публицисти, бил е и филантропичен посланик. Работил е дълги години в тогавашния в. ”Поглед ” - от кореспондент, сътрудник и началник на Международния отдел до зам.-главен редактор. В началото на 90-те години минава на работа в Международния Червен кръст, работи и пътува по доста горещи точки на света. От 1999 година е два мандата  посланик на организацията в Организация на обединените нации, след това зам.-генерален секретар  на Международния Червен кръст. Завършва кариерата си като специфичен консултант на Кристалина Георгиева Кристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си обучение, когато тя беше еврокомисар. Неговата книга " Сянката на петнистия кон " провокира огромен читателски интерес.

 

- Г-н Господинов, преди дни изразихте отвращение от " медийното принуждение " поради преобладаващото отразяване на престъпни случаи. Според вас за какво се случва това?

-  Защото още веднъж - за кой ли път - отново нямаме мярка. А мярката във всяка човешка реакция, деяние или пропагандна акция е необикновен тип  белег за цивилизованост. Но малко на брой от нашата колегия се замислят върху тази деликатна тематика.



С тогавашния Главен редактор на " Поглед " Любев Генов/вдясно/

Когато стане някакво събитие, изключително престъпно, случката се разтяга до пристъп на аудиторията. До изтощаването и замъгляване на съзнанието й. Ясно е, че неприятните вести продават вестника, уеб страницата или програмата. Ясно е, че на редакторите в доста случаи се предлага, заповяда или заплаща за това кое да се разгласява и излъчи и кой да бъде поканен в студиото. 

За страдание това не е единствено в “нашия двор ”. Днес на публицистиката е натрапен “глобален намордник ” и който заплаща той поръчва музиката.

Няма медия - от София до Сиатъл и от Москва до Лондон, където на редакторите, издателите и на създателите да не се “препоръчва ” какво да бъде оповестено и в какъв подтекст. Който не има вяра да прочете публикацията на Проф. Джефри Сакс от Колумбийския университет в Ню Йорк: какъв брой пъти е молил редакцията на “Ню Йорк Таймс ” да му даде място за 900 думи да напише публикация за войната в Украйна. Било му е  безцеремонно отказано. На Джефри Сакс!

Всяка публицистика наподобява на епохата си. Нашата специалност е огледало (понякога криво), което отразява картината в света и кой дирижира процесите в тази световна картина.

В днешния разграничен и озверял свят шепа политици, олигарси и пропагандисти дефинират посоката напразно, който духа в платната на медийните кораби от всевъзможен тонаж. В Глобалното село на Маклуън през днешния ден върлува гневна Глобална агитация и единствено човек от калибъра на Оруел може да опише последствията от тази вакханалия на Тоталния медиен надзор.

А пристрастеността към насилието, героизирането на войната, сатанизирането на избрани нации или страни в тази безпардонна и аморална ера идва да отвлече вниманието на “тълпите ” от крещящи обществени или значими за човечеството проблеми. Да дирижира държанието на милиони хора със замъглено или промито от пропагандата схващане, като допира без спиране, 24 часа в денонощието, оголените нерви на обществото и постоянно неговите най-примитивни инстинкти. 

Кръвта, насилието, правото на Силата над силата на Правото дефинират разпоредбите на тази кошмарна игра, чийто край не се вижда.

Преди 1989 пропагандата отиваше в една прекаленост, диктувана значително от Студената война, която отразяваше двуполюсния свят тогава. През последните 35 години еднополюсният модел диктува кой е добър и кой неприятен в този притеснен свят. Сега сме в друга прекаленост и войната в Украйна задоволително добре илюстрира горната наклонност: Истината е първата жертва на всяка война, както е и в този момент. Русия, ловко залъгвана от стратегическите си “партньори ” от десетилетия, че НАТО нямало да се уголемява на Изток, беше брилянтно вкарана в “геополитически капан ” и в пропагандна бездна, за които явно не беше подготвена.



Дали този агитационен валяк  - през днешния ден и на двете страни (Русия и груповия Запад) -  ще продължи да гази всичко и всички по пътя си зависи от бъдещата “конструкция на света ”, от очертаващия се завършек на еднополюсния модел и зараждането на евентуално триполюсен свят с американски, китайски и съветски зони на въздействие. 80 години след срещата на “Тримата огромни ” в Ялта светът е пред ново световно преразпределение на функции, граници и въздействие. И по тази причина пропагандата посредством медиите  налага нова система от “10 Божи заповеди ”, в които моралът отсъства. Води се битка на живот и гибел - кой - кого. Тъжно, само че разумно. Светът е същата джунгла, какъвто е бил и по времето на Чарлз Дарвин.

- А има ли лек против тази зараза, в която като че ли съобщаването на обстоятелства отстъпва място на тяхното интерпретиране?

- Лек има: в търсенето на здрав разум; на онази мярка за баланс сред интереса на обществото и “търговския инстинкт на медиите и изключително на техните притежатели. Както е вярвал Бенджамин Франклин, един от бащите на американската страна, умел публицист, посланик и общественик, с изключение на да осведоми,

публицистиката би трябвало и да образова, да възпитава положителни жители.

Днес за тази роля на нашия поминък не се приказва. Говори се за “Трактора ”, за калибъра на пушката или автомата, дискретно се героизират всевъзможен тип нарушители, мошеници или избран цвят политици без да се търси онази мярка за здрав разсъдък и честен компас в обществото. “Кажи ми какво четеш и аз ще ти кажа какъв си ”, както споделяше един присмехулник.
 

- От дистанцията на времето по какъв начин се трансформират нравите и етичните правила в нашия поминък, който преди беше респектиращ и почитан, а през днешния ден като че ли девалвира и убива доверието в публицистиката?

- Много от дълго време Дядо Вазов сподели, въпреки и по различен мотив, че   “Времето се нуждаеше от титани, а роди пигмеи… ”. И нашата ера, изключително през последните 35 години, роди както доста “титани ” на алчността, свирепия прагматизъм и аморалните политически схеми, по този начин и доста партийни пигмеи от всевъзможен вид, цвят и географски ширини. Достатъчно е да погледнем кои бяха международните водачи преди 50 години и кои през последните 25 години. Ние през днешния ден нямаме водачи от интелектуалния сан и моралния искра на Махатма Ганди, на Нелсън Мандела Нелсън Ролихлахла Мандела е южноафрикански политик от народността кхоса, лидер на Африканския, на Мартин Лутър Кинг. Нямаме визионери като блестящия американски посланик Джордж Кенън, който знаеше по какъв начин да се води разговор с руснаците в един комплициран свят; нямаме водачи като Вили Брандт, Хелмут Шмидт или Кол; нямаме Шарл  де Гол или Франсоа Митеран. Нямаме и Кофи Анан, Серджо Виейра ди Мело и Ян Егеланд, хора с правилен честен компас, които придаваха смисъл за съществуването на Организация на обединените нации.



С Кофи Анан, ген.секретар на Организация на обединените нации през 1999г.

Но имаме богат избор от “шушумиги ” на кормилото, както би споделил Захарий Стоянов, политици с опит в корупцията, полу-мафиоти отпред на “асорти ” страни, генерали, сънуващи военни победи по всички азимути, маскирани като “общественици ” олигарси, инцидентно попаднали в политиката шарлатани с или без дипломи на влиятелни университети и дълга пъстра палитра от всевъзможен жанр, пол, джендър и цвят амбициозни водачи и лидерчета. Ето това е “елитът ”, който ръководи през днешния ден света. И няма по какъв начин положението на медиите да не отразява тази тъжна действителност.

Затова през днешния ден нямаме издатели от ранга на популярната Катрин Греъм, издателката на “Уошингтън поуст ” преди да го купи на безценица; нямаме основни редактори като Бен Брадли, който застана като стена зад младите тогава кореспонденти Боб Уудуърд и Карл Бърнстейн, които разкриха “Уотъргейт ” и политическата корупция на Никсън; нямаме кореспонденти като Питър Арнет от CNN или Ориана Фалачи от “Еуропео ”. Дори гласът на един колос на международната проверяваща публицистика като  Сиймор Хърш е под напън от “заглушаване ”, тъй като споделя неща, които политиците не желаят да чуят. 

Така в нашия “кораб ” последователно на “върха на пропагандната пирамида ” изплуват  послушковците, интелектуалните васали и комфортните журналистически барони. И  както се майтапеше фамозният ни полски сътрудник

Станислав Йежи- Лец, “Прозорецът към света може да се запуши и с вестник ”.

А мълчанието на агнетата в медиите се трансформира в всеобщо стадно държание. В доста издания и електронни мрежи тоягата на “чобанина ” към този момент се върти на бързи обороти. Маккартизмът, който в миналото искаше да  задуши персони като Лилиън Хелман, Дашиъл Хамит, Далтън Тръмбо, Чарли Чаплин и доста други интелектуалци наподобява  никога не си е отивал. Просто се е притаил и чака в засада. И както през тези години надареният режисьор Елиа Казан е играл от вътрешната страна ролята на “идентификатор на грешниците ” в Холивуд, по този начин и през днешния ден в медиите по цялото Глобално село  има хора, изкушени да играят ролята на Казан и да ни споделят кое е вярното мнение и кое не. Така от многогласен, полифоничен инструмент за информиране и образование на мислещи жители, медиите се трансформират непреклонно в едногласни “кавалджии ” и други свирки… Появи се оня “уж ” украински лист, само че той наподобява има надалеч по-голям географски обсег. По-черногледи от мен сътрудници предсказват нови сходства на “Архипелага Гулаг ”, само че към този момент освен в Сибир. Дано да грешат…



- За какво съветвахте Кристалина Георгиева Кристалина Иванова Георгиева е родена на 13 август 1953 година в София. Средното си обучение, която е на висок евробюрократичен пост, само че е малко известна у нас за огромна част от българите?

- С Кристалина се срещнах инцидентно, когато бях 8 години Постоянен представител на Международната Федерация на Червения кръст и Червения полумесец в Организация на обединените нации в Ню Йорк. Част от отговорностите ми бяха да подкрепям връзките на моята организация със Световната банка, чиято централа е във Вашингтон. Те финансираха филантропични планове в Афганистан и Сомалия, ние ги осъществявахме на място. Когато се пенсионирах от МЧК и се върнах от Женева в София, тя отиде в Брюксел като Комисар по Хуманитарните рецесии и интернационалното съдействие. Покани ме да работя с нея поради дългия ми опит като филантропичен посланик в доста горещи точки на планетата. Приех без да се замисля. Работихме дружно при всички огромни катаклизми в това време: бежански рецесии, нещастието във Фукушима, Япония; драмата на Хаити след земетресението, гладът и войните в Африка, климатичните промени, доброволчеството, устойчивото развиване на стопанските системи, общественото неравноправие. Беше наслаждение да се работи с нея. Тя е забележителна жена. Боец и визионер. Именно тя съумя да промени от вътрешната страна както Световната банка, по този начин и Европейската комисия и Международния валутен фонд. Земен човек, който мислеше по какъв начин да промени същността на тези големи институции и да ги насочи поблизо до потребностите на елементарните хора. Мисля, че към този момент милиони хора я познават и я ценят. Но както добре знаем от живота, “никой не е оракул в личното си село… ”.