Легендарната петричанка Надка Голчева: Върнах се 40 години назад
Емоцията от спечелването на КЕШ си остава същата
Коя е тя?
Надка Голчева е именита българска баскетболистка. Израства и живее в Петрич, където като ученичка прави първите стъпки в баскетбола при треньора Димитър Сенгелиев. Тренира в баскетболния тим на " Левски " и взе участие в националния отбор.
С него печели бронзов орден на Олимпиадата в Монреал (1976) и сребърен орден на Олимпиадата в Москва (1980). Голчева е капитан на тима на " сините ", който на 8 март 1984 година става европейски първенец в Будапеща. Специално за " България Днес " Надка Голчева се връща обратно в спомените си, като приказва и за настоящите проблеми на баскетбола ни.
- Г-жо Голчева, минаха 40 години от спечелването на КЕШ в Будапеща. Как усещате цялото това време?
- Аз персонално се пренесох във времето преди 40 години. Много вълнуващо е както тогава, по този начин и в този момент. Емоцията ни е същата и се веселя, че с девойките се събрахме дружно в националния състезателен музей, с цел да отбележим годишнината. Дори в случай че не броим шампионската купа, тимът си въвреше във възходяща линия след идването на треньора ни Станислав Бояджиев, Бог да го елементарни. Пожелавам си със съотборничките ми да сме живи и здрави и да доживеем до 50-годишния празник от спечелването на трофея.
- Кое е най-ценното качество за един водач?
- Навремето доста експерти ме определяха като капитана, който всява почитание и убеденост в дейностите на тима. Бащата на Георги Младенов - Младен, постоянно ни посрещаше на входа, когато ни предстояха огромни мачове. Той ми споделяше " Професоре, подготвена ли си с гросмайсторските ходове в играта? ". Имаше едно доверие от младите девойки, които израснаха около мен, и Петкана Макеева. Бояджиев съумя да ни съчетае и по този начин стигнахме върха. Еуфорията, откакто спечелихме европейската купа, е нещо неописуемо.
- Сблъсъците сред " Левски " и " Миньор " (Перник) са били доста динамични по това време. Какво помните от тях?
- Двубоите сред двата тима освен в Перник, само че и в София бяха доста напечени. Градовете са близо и постоянно залите бяха цялостни. Няма да не помни един случай по какъв начин един път, като им гостувахме, колкото да ни измъкнаха с полицейска кола и си тръгнахме с рейса. Тогава ги победихме и публиката подивя. Не беше елементарно да излезем от града. Тогава женският баскетбол беше на друго равнище. Бях си доста близка в националния тим с Пенка Методиева от Перник. С нея доста се допълвахме по време на мачове. Аз бях малко по-висока от нея, а тя играеше по-твърдо и самоуверено. Винаги сме се уважавали и сме поддържали връзка. Израснали сме дружно като състезателки.
- Кое е най-ценното нещо, което сте научили от Станислав Бояджиев?
- Най-ценното, което съм научила от него, е да съм толерантна към всички в тима и да прослушвам всяка една моя съотборничка. Независимо какъв е характерът и страстите, които изпитва. Славчо умееше постоянно да овладява ситуацията, когато има срив или проблем. Успяваше постоянно да ги тушира и да ги владее. Също по този начин да бъда по-снизходителна към страсти, когато някой е нервозен и би трябвало да влезеш в неговото състояние.
Да прецениш обстановката и да проведеш диалог, в който да се откри вярното решение. Той знаеше по какъв начин да прави колектив и смяташе, че разсъдъкът би трябвало да е над страстите. Треньорът на националния тим по това време - Иван Гълъбов, също подхождаше по сходен метод. Без значение коя играе в " Левски ", " Марица " или " Миньор ", правеше по този начин, че да работим като едно цяло. Вярвахме, че можем всичко, и настройката ни беше, че би трябвало да го демонстрираме.
- Като че ли този нрав липсва в актуалния баскетбол...
- Да, това се вижда. По времето на социализма имаше доста ограничавания. Ние посредством баскетбола виждахме света и го обикаляхме, като сме били на международни шампионати и олимпийски игри.
Преди да бъдеш в националния тим, беше най-големият авторитет и мотивацията на всеки един играч. Сега младите имат право да излизат на открито и да играят в по-добри тимове, само че ползите на множеството от тях са ориентирани към други неща с новите технологии. Малко се отслабва ползата към българския баскетбол. Като цяло не е толкоз атрактивен, колкото да вземем за пример е даже в другите балкански страни. Женският баскетбол в България се срина.
От 30 години не сме се класирали и на едно европейско състезание. Не се търси максимумът и системата към този момент е напълно друга. Преди доста се държеше на качеството. Със сигурност от баскетболната федерация и от клубовете могат да положат повече старания и имат виновност за това. При други спортове проблемите не са по-различни. Надявам се обстановката да се промени, само че ми се вижда мъчно на този стадий.
- Какъв е съветът ви към младите баскетболистки?
- Трябва доста да желаят и да обичат баскетбола и да дадат всичко от себе си, с цел да реализират огромни триумфи. Половинчати работи не се получават. Трябва или напълно да се отдадат на спорта, или нищо няма да се получи. За да стигнеш до нещо, би трябвало и да мечтаеш.
Слушайте цялото изявление в подкаста на " България Днес " със Стилиян Воруков. Само там ще чуете по-дълги и подробни версии на историите на Надка Голчева.
Стилиян ВОРУКОВ, България през днешния ден
