Емоциите в Левски са във връхната си точка, след като

Емоциите в Левски са във връхната си точка, откакто тимът стана първенец на България за 27-и път и постави завършек на 17-годишното очакване. След триумфа над ЦСКА 1948 от клуба разгласиха извънредно прочувствено писмо, описващо страстите, които сигурно минават през доста левскари.

" Дядо, успяхме! Шампиони сме!

Току-що се прибрахме с баща от стадиона и незабавно сядам да ти напиша тези редове.

Още не мога да допускам, че това в действителност се случи. Прав беше! Не съм изпитвал сходна еуфория до момента. Видях всичко, за което ми разказваше, когато бях по-малък. Видях по какъв начин хиляди хора крещят, плачат, прегръщат се и не желаят да си тръгнат, като че ли се опасяват, че в случай че излязат от стадиона, магията ще свърши. Видях по какъв начин наподобява щастието на цялостен един народ.

Знам какъв брой доста искаше да дочакаш тъкмо този ден. И какъв брой доста искаше да го изживеем дружно.

Само че мина прекалено много време.

Толкова доста, че след няколко дни ще съм зрелостник. Можеш ли да си представиш? Цялото ми детство мина в очакване, в слушане на истории, в вяра, в разочарования и това постоянно „ следващата година “. Все ми споделяше да очаквам. Че един ден ще пристигна и моят ред. Че „ Левски “ може да те кара да страдаш дълго, само че когато ти даде нещо, го помниш цялостен живот.

Е, през днешния ден разбрах какво си имал поради.

Но знаеш ли кое е най-странното? Едва навих баща да пристигна с мен.

Беше се заинатил от поверие. Вика ми: " Не. Няма да си го причиня това повторно. Бях с дядо ти на оня мач и знаеш какво стана. Ще го виждам у дома. "

Не знаех какво да му кажа. Все едно не говореше татко ми, а едно цяло потомство левскари, което прекомерно дълго се е страхувало да повярва същински, с цел да не го боли отново.

Дойде най-после, де. И в този момент, до момента в който ти пиша, се е скрил в банята и си мисли, че не го чуваме по какъв начин плаче.

Днес видях доста мъже да плачат. Видях хора, които несъмнено са чакали този миг по-дълго, в сравнение с аз съм живял. Видях хора, които евентуално също са изгубили близки по пътя дотук. Видях лица, в които имаше по едно и също време благополучие и болежка. Все едно всеки празнуваше и за себе си, и за някой, който е трябвало да бъде до него.

Аз също чествах и за теб.

Онзи ден прочетох статус за дядо с бастун, който е оставил последните си пари в магазина, единствено и единствено да го има „ Левски “. Веднага разбрах, че приказват за теб. Помня какъв брой сърдит беше баща тогава, че не си му споделил, а е трябвало да научи от интернет. Помня, че тогава не те разбирах. Струваше ми се неразумно. Даже малко бясно.

Мисля, че към този момент разбирам.

Да си левскар не е да си до тима единствено когато печели. Да си левскар е да се появиш, когато е най-трудно. Да боли и отново да останеш. Да поставиш общото над персоналното, тъй като знаеш, че в случай че всеки мисли единствено за себе си, най-после няма да остане нищо за бранене. И разбрах за какво „ Левски “ ще е безконечен. Заради хората, които постоянно ще са там. Да го пазят.

И да ти кажа нещо друго - беше прав и за господин Сираков. Той в действителност не се съобщи. И се оправи. А преди седмица показаха и нов човек, който ще помогне на клуба да построим нов стадион. Чуваш ли по какъв начин звучи това? Нов стадион. Чак не е за поверие.Както ти обичаше да казваш: И на нашата улица ще изгрее слънце!

Обаче за треньора не позна. Испанец ни изведе до купата. Казва се Хулио Веласкес и е съвсем колкото баща - на 44 години. В началото ни се струваше чудноват. Ако би трябвало да съм почтен, у дома отнесе много хули. Но с времето нещо се промени. Може би в него, може би в нас. А може би и в това, че когато човек е почтен в работата си, най-после хората го усещат. Днес целият стадион му скандираше името. Дори и баща.

Така че, дядо, бъди спокоен.„ Левски “ е жив и дори се е размечтал. Но по-важното е, че има доста младежи, които да го обичат по този начин, както вие сте го обичали.

И е наш ред да го пазим!

Само „ Левски ",написаха от клуба.