Емилия Радева: Театърът спасява душата ми, дава ми стимул за живот!
Емилия Радева е измежду паметните имена на българския спектакъл и кино. Скоро ще стане на 86, на улицата се придвижва с бастун, само че продължава да играе на сцената с дръзновението на младо момиче. Родена е на 23 май 1932 година в Радомир. Завършва с отличие актьорско майсторство в Театралното учебно заведение (сега НАТФИЗ) при именития проф. Боян Дановски. Разпределена е в Пловдивския спектакъл, а по-късно играе 33 сезона в Театъра на Българската войска и на сцените на Народния спектакъл, Сатиричния, “199 ”, “Възраждане ” и спектакъл “Сфумато ”.
Тя сътвори най-запомнящите се екранни и театрални облици на майка в българското изкуство. Помним я като Султана в “Иконостасът " (по романа “Железният светилник " на Д. Талев), Юрталанката в “Снаха " от Георги Караславов, Зюлкяр от “Ребро Адамово ", Марьола в “Татул ", Екатерина Каравелова в “Дело 205/1913 П. К. Яворов ", Албена Алданова в “Дом за нашите деца "...
Днес в навечерието на своята 86-годишнина продължава да играе. “По самодейност на Съюза на артистите се сътвори клуб “Посребрени коси” и сътрудници направихме един събирателен театър, който играхме 5-6 пъти на сцената на Народния спектакъл. Режисьорът Никола Петков предложения поименно към 15 артисти. Самият театър се споделя “А помните ли”, построен е от монолози на всеки един от участниците и най-после имаме общо едно деяние от “Женитба” на Гогол. Но самото излизане на сцената е ужасно. Когато преди три години започнах да играя в “А помните ли "
след 10-годишно мъртвило, първоначално ми прилошаваше, пресъхваше ми устата, качваше ми се кръвното
Играх ужасена в продължение на 5-6 представления. Постепенно се отпуснах и стигнах до такава степен, че след късия монолог получавах жадуваните овации. Понякога си мисля, че ние, актьорите, сме като спортисти пред старт: имаме си нашите секрети ритуали против крах, тъй като резилът е огромен, в случай че не успееш да направиш ролята.
Възпитана съм в религиозно семейство и всяка заран благодаря на Бог, че се разсънвам жива. Моля се денят да е прекрасен за околните ми. Ходя на гроба на Дънов - този табиет ми остана от татко ми, като млад вдовец намираше разтуха в лекциите му. Нямам съществени несъгласия със себе си. Но има моменти, в които доста ме натоварват всякакви неправди”. Емилия Радева справедливо получи премията за повсеместен принос на юбилейното 25-о издание на интернационалния кинофестивал “Любовта е полуда " във Варна през 2017 година
С Апостол Карамитев
Голямата българска актриса описа за персоналните и професионалните си триумфи и разочарования, за огромната си обич, за другите си лица на сцената и в живота - влюбена, майка, героиня, звезда!
От споделените й мисли се схваща, че е живяла с възприятието на човек второ качество
Емилия била едвам 5-годишна, когато останала без майка. А това, съгласно нея, към този момент я правело друга от другите деца. Малкото момиченце страдало от определението “дете без майка, жив сирак”. Като пето дете, дребната Еми износвала облеклата на двете си по-големи сестри. Купували й обувки, когато предходните й умалявали по този начин, че петите й изскачали. Красивата актриса приключва гимназия в родния Радомир. Девойката рисува добре от дребна, само че й се удават и литературата, съчиненията и преразказите. Пред нея е алтернативата къде да продължи: в Художествената академия или в Театралното учебно заведение. Съученичката й Елка Константинова (бъдещият министър на културата) я поучава да избере Театралното учебно заведение и даже урежда среща с Николай Лилиев, брат на баба й по майчина линия.
Емилия стартира актьорското си образование при Кръстьо Мирски, само че във втори курс класа поема проф. Боян Дановски. Мирски е млад, хубав и ерудиран, специализирал във Франция. Почти всички студентки са влюбени в него.
Проф. Дановски е прочут с това, че е придружавал баба Парашкева до Лайпциг, където през 1934 година съдят сина й Георги Димитров по обвиняване в подпалване на Райхстага
Той имал навика да дава по 10 стотинки като награда на всеки студент, изиграл добре етюда си. Когато Емилия и Гинка Станчева са “млади, непорочни момиченца” в първи курс, ги смъкват красавците второкурсници Любомир Димитров и Пейчо Пейчев. Стават другари, след това гаджета и най-после съпрузи и дори кумове.
Любо беше страховит, погледите ни се срещнаха. Неговият беше мрачен, пламенен, топлината му облъхна сърцето ми. Коленете ми омекнаха, светът се завъртя като празнична въртележка и аз се понесох в небесата на любовта. Но към този момент омъжена, бях поела ангажимент да се фотографирам в един филм. Оказа се, че съм бременна. Терзаеше ме мисълта дали да направя аборт, или да продължа да фотографирам. Беше първата ми бременност и съзнавах риска, в случай че се реша на аборт. А бях млада, снимаше ми се, ролята си заслужаваше.
Дете можех да имам и по-късно, само че тази роля - не! Реших да се отърва от бременността
Една жена, знаеща по какъв начин се реализира това, ми сподели какво да направя. Няколко пъти пих на гладно греяно алено вино, смесено със счукан черен пипер, държах върху корема си нагорещена ютия - никакъв резултат. Достраша ме и прибегнах до лекарска интервенция. С неописуема болежка се отървах от плода. Известно време лежах, до момента в който се съвзема, по-късно започнах фотоси. Дъщеря ми, която родих по-късно, двегодишна се попари с вряла вода, едвам оживя.
А филмът, поради който убих първата си рожба, не излезе на екран по политически аргументи
Станали родители, щерка им Катето внесла в всекидневието им освен наслада, само че и грижи. Не ги отминали и нещастните случки. Взаимната ревнивост ги съпътствала. На два пъти подавали молба за бракоразвод, след това отново се събирали и продължавали... Емилия мъчно приемала мъжките му пристрастености: бохемски компании, въодушевление по алкохола, неутолимата пристрастеност за изява освен на сцената, само че и в живота. Ревнувала го от всичко това. А и ревността от негова страна била отвратително бурна. Преследвал я по време на фотоси, “вардел” я от сътрудници и сътрудници, от фенове и ухажори.
От накърнено себелюбие, уязвимост, малко дебелоглав и полуда изживях няколко увлечения, само че не позволих да се трансфорат в невярност
С Любо бяхме луди един за различен, признава Емилия. Актрисата е уверена, че най-хубавите функции е изиграла със своя брачен партньор. На сцената двамата били влюбени, любовници, съпрузи, врагове... Ревнувахме се доста, и то без мотив. Ама аз мисля, че ревността е естествена демонстрация при хора, които изпитват дълбока, същинска любов и обич. Как другояче?! Ревността е като вятър, която разпалва тая пристрастеност! Тази година стават 17 години от гибелта му - умря през 2001 година Аз бях на турне във Виена с Юри Дачев и Бина Харалампиева, Стояна, Калата, Васил Попов, целия състав на “Вчерашни целувки”... Тръгнах с огромни съмнения, тъй като го оставих доста тежко болен. Оставих го във Военна болница и с уверението на двама племенници лекари, че мога да не присъствам 5-6 дни, да съм спокойна. Той обаче си отиде...
Не бях на себе си. Колегите взеха да ме успокояват, да мислят какво да вършат с пиесата без мое присъединяване, някой да ме замести, само че аз споделих: “Не! Ще се оправя!...” Исках да остана уединено със себе си и потеглих ей по този начин, да повървя из града. Познавам Виена доста добре, а се изгубих!... Така се изгубих, че нямах въобще визия къде съм. Взех едно такси да ме закара до българското посолство. Психиката ми бе в някакво изключително положение, в което като че ли не бях на тази земя!
Лекуваха ме експерти, доста ми оказа помощ психологът Мадлен Алгафари. Тя ме посъветва да върша нещо с ръцете си. Аз съм огромна чистница и стопанка. В фамилията ми рано останахме без майка и всичките четири деца умеехме да вършим всичко - готвене, почистване, гладене, пране. Но тогава, по време на онази огромна рецесия, нищо не пипах, ей по този начин, седях и гледах в една точка. Ходех при Мадлен на сеанси, тя ме пращаше в някакви женски сдружения, само че това някак не ми идваше на душата. Тогава започнах да пиша и издадох първата книга - стихосбирката “Здравей, самота”, през 2007-а, взаимно с щерка ми Катерина Димитрова. Озаглавих книгата “Здравей, самота”, тъй като разбрах какъв брой хубава може да бъде самотата, какъв брой е плодотворно човек понякога да работи. Последваха и други книги, а в този момент ме крепят сцената и приятелите...
Паулина БОЯНОВА
Тя сътвори най-запомнящите се екранни и театрални облици на майка в българското изкуство. Помним я като Султана в “Иконостасът " (по романа “Железният светилник " на Д. Талев), Юрталанката в “Снаха " от Георги Караславов, Зюлкяр от “Ребро Адамово ", Марьола в “Татул ", Екатерина Каравелова в “Дело 205/1913 П. К. Яворов ", Албена Алданова в “Дом за нашите деца "...
Днес в навечерието на своята 86-годишнина продължава да играе. “По самодейност на Съюза на артистите се сътвори клуб “Посребрени коси” и сътрудници направихме един събирателен театър, който играхме 5-6 пъти на сцената на Народния спектакъл. Режисьорът Никола Петков предложения поименно към 15 артисти. Самият театър се споделя “А помните ли”, построен е от монолози на всеки един от участниците и най-после имаме общо едно деяние от “Женитба” на Гогол. Но самото излизане на сцената е ужасно. Когато преди три години започнах да играя в “А помните ли "
след 10-годишно мъртвило, първоначално ми прилошаваше, пресъхваше ми устата, качваше ми се кръвното
Играх ужасена в продължение на 5-6 представления. Постепенно се отпуснах и стигнах до такава степен, че след късия монолог получавах жадуваните овации. Понякога си мисля, че ние, актьорите, сме като спортисти пред старт: имаме си нашите секрети ритуали против крах, тъй като резилът е огромен, в случай че не успееш да направиш ролята.
Възпитана съм в религиозно семейство и всяка заран благодаря на Бог, че се разсънвам жива. Моля се денят да е прекрасен за околните ми. Ходя на гроба на Дънов - този табиет ми остана от татко ми, като млад вдовец намираше разтуха в лекциите му. Нямам съществени несъгласия със себе си. Но има моменти, в които доста ме натоварват всякакви неправди”. Емилия Радева справедливо получи премията за повсеместен принос на юбилейното 25-о издание на интернационалния кинофестивал “Любовта е полуда " във Варна през 2017 година
С Апостол Карамитев
Голямата българска актриса описа за персоналните и професионалните си триумфи и разочарования, за огромната си обич, за другите си лица на сцената и в живота - влюбена, майка, героиня, звезда!
От споделените й мисли се схваща, че е живяла с възприятието на човек второ качество
Емилия била едвам 5-годишна, когато останала без майка. А това, съгласно нея, към този момент я правело друга от другите деца. Малкото момиченце страдало от определението “дете без майка, жив сирак”. Като пето дете, дребната Еми износвала облеклата на двете си по-големи сестри. Купували й обувки, когато предходните й умалявали по този начин, че петите й изскачали. Красивата актриса приключва гимназия в родния Радомир. Девойката рисува добре от дребна, само че й се удават и литературата, съчиненията и преразказите. Пред нея е алтернативата къде да продължи: в Художествената академия или в Театралното учебно заведение. Съученичката й Елка Константинова (бъдещият министър на културата) я поучава да избере Театралното учебно заведение и даже урежда среща с Николай Лилиев, брат на баба й по майчина линия.
Емилия стартира актьорското си образование при Кръстьо Мирски, само че във втори курс класа поема проф. Боян Дановски. Мирски е млад, хубав и ерудиран, специализирал във Франция. Почти всички студентки са влюбени в него.
Проф. Дановски е прочут с това, че е придружавал баба Парашкева до Лайпциг, където през 1934 година съдят сина й Георги Димитров по обвиняване в подпалване на Райхстага
Той имал навика да дава по 10 стотинки като награда на всеки студент, изиграл добре етюда си. Когато Емилия и Гинка Станчева са “млади, непорочни момиченца” в първи курс, ги смъкват красавците второкурсници Любомир Димитров и Пейчо Пейчев. Стават другари, след това гаджета и най-после съпрузи и дори кумове.
Любо беше страховит, погледите ни се срещнаха. Неговият беше мрачен, пламенен, топлината му облъхна сърцето ми. Коленете ми омекнаха, светът се завъртя като празнична въртележка и аз се понесох в небесата на любовта. Но към този момент омъжена, бях поела ангажимент да се фотографирам в един филм. Оказа се, че съм бременна. Терзаеше ме мисълта дали да направя аборт, или да продължа да фотографирам. Беше първата ми бременност и съзнавах риска, в случай че се реша на аборт. А бях млада, снимаше ми се, ролята си заслужаваше.
Дете можех да имам и по-късно, само че тази роля - не! Реших да се отърва от бременността
Една жена, знаеща по какъв начин се реализира това, ми сподели какво да направя. Няколко пъти пих на гладно греяно алено вино, смесено със счукан черен пипер, държах върху корема си нагорещена ютия - никакъв резултат. Достраша ме и прибегнах до лекарска интервенция. С неописуема болежка се отървах от плода. Известно време лежах, до момента в който се съвзема, по-късно започнах фотоси. Дъщеря ми, която родих по-късно, двегодишна се попари с вряла вода, едвам оживя.
А филмът, поради който убих първата си рожба, не излезе на екран по политически аргументи
Станали родители, щерка им Катето внесла в всекидневието им освен наслада, само че и грижи. Не ги отминали и нещастните случки. Взаимната ревнивост ги съпътствала. На два пъти подавали молба за бракоразвод, след това отново се събирали и продължавали... Емилия мъчно приемала мъжките му пристрастености: бохемски компании, въодушевление по алкохола, неутолимата пристрастеност за изява освен на сцената, само че и в живота. Ревнувала го от всичко това. А и ревността от негова страна била отвратително бурна. Преследвал я по време на фотоси, “вардел” я от сътрудници и сътрудници, от фенове и ухажори.
От накърнено себелюбие, уязвимост, малко дебелоглав и полуда изживях няколко увлечения, само че не позволих да се трансфорат в невярност
С Любо бяхме луди един за различен, признава Емилия. Актрисата е уверена, че най-хубавите функции е изиграла със своя брачен партньор. На сцената двамата били влюбени, любовници, съпрузи, врагове... Ревнувахме се доста, и то без мотив. Ама аз мисля, че ревността е естествена демонстрация при хора, които изпитват дълбока, същинска любов и обич. Как другояче?! Ревността е като вятър, която разпалва тая пристрастеност! Тази година стават 17 години от гибелта му - умря през 2001 година Аз бях на турне във Виена с Юри Дачев и Бина Харалампиева, Стояна, Калата, Васил Попов, целия състав на “Вчерашни целувки”... Тръгнах с огромни съмнения, тъй като го оставих доста тежко болен. Оставих го във Военна болница и с уверението на двама племенници лекари, че мога да не присъствам 5-6 дни, да съм спокойна. Той обаче си отиде...
Не бях на себе си. Колегите взеха да ме успокояват, да мислят какво да вършат с пиесата без мое присъединяване, някой да ме замести, само че аз споделих: “Не! Ще се оправя!...” Исках да остана уединено със себе си и потеглих ей по този начин, да повървя из града. Познавам Виена доста добре, а се изгубих!... Така се изгубих, че нямах въобще визия къде съм. Взех едно такси да ме закара до българското посолство. Психиката ми бе в някакво изключително положение, в което като че ли не бях на тази земя!
Лекуваха ме експерти, доста ми оказа помощ психологът Мадлен Алгафари. Тя ме посъветва да върша нещо с ръцете си. Аз съм огромна чистница и стопанка. В фамилията ми рано останахме без майка и всичките четири деца умеехме да вършим всичко - готвене, почистване, гладене, пране. Но тогава, по време на онази огромна рецесия, нищо не пипах, ей по този начин, седях и гледах в една точка. Ходех при Мадлен на сеанси, тя ме пращаше в някакви женски сдружения, само че това някак не ми идваше на душата. Тогава започнах да пиша и издадох първата книга - стихосбирката “Здравей, самота”, през 2007-а, взаимно с щерка ми Катерина Димитрова. Озаглавих книгата “Здравей, самота”, тъй като разбрах какъв брой хубава може да бъде самотата, какъв брой е плодотворно човек понякога да работи. Последваха и други книги, а в този момент ме крепят сцената и приятелите...
Паулина БОЯНОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ