Отцеубийство*
Емилия Дворянова
Нямам съвсем никакви подозрения че никой от Политическа партия не е чел " Братя Карамазови ". Че какъв им е на тях Достоевски? (От Демократична България със несъмнено са чели, сами да се оправят с интерпретациите.) Бих им го разказала като за тях.
В този разказ главната тематика е Отцеубийството. Има един татко - подъл, противен, сладострастник, непоносим - толкоз непоносим, че ти се желае да го няма, да бъде заличен от лицето на земята и просто да не съществува. Бащата има четирима сина, те всички не могат да го понасят, наясно са с мерзостта му. Въпросът на книгата е - имат ли право да убият бащата?
В хода на четенето прочее, читателят също се изправя пред тази алтернатива, напълно неумишлено, както се поставя да ни слага един талантлив публицист. Иска му се като че самичък той да изтрие " червея " от земята, в идващия момент потръпва от смут пред дълбината на този грях. Но в последна сметка бащата въпреки всичко е погубен.
Физически от противозаконния Смердяков, " идеологически " от прословутия богоборец Иван, в помислите е убиван десетки пъти от Дмитрий... Само един от братята е почтен, само че той самият не се счита за подобен, Альоша е човек от " различен свят ", за него няма да описвам. Интересно е какво се случва с братята, тъй като в тяхната орис се крие и оценката на създателя. Смердяков се самоубива, Иван полудява, Дмитрий, който единствено в помислите си е убивал, е умишлен за килъра, и бива изпратен на каторга в Сибир, по този начин да се каже - " на смирение ", той въпреки всичко има късмет.
И отново да подчертая - бащата е подъл, противен, низък, читателят самичък елементарно влиза в ролята на " отцеубиец "... може би с цел да го накара книгата и той да се покае, за какво всички в последна сметка сме всичко и всеки вероятен грях е в нас.
В нашата история също си имаме един " Смердяков ". Богомил Райнов, синът на великия си татко Николай Райнов. Младите от Политическа партия евентуално и това не знаят.
Човекът прави изключителна кариера по време на комунизма, страховит естет, написва доста книги, обичани по това време, най-много шпионски, самият той е разузнавач, разгласен за личност нон грата във Франция. Кариерата му извира от " елементарен " акт - отцеубийство. Богомил Райнов се отхвърля от татко си посредством " Държавен вестник ". Превръща се в един от мракобесниците на комунизма, само че това е друга история. (В книгата " Геният и неговия ментор " Цветан Стоянов прави доста ясни препратки към облика на Смердяков и Богомил Райнов).
Впрочем, Николай Райнов има и различен наследник, който беше напълно незнаен за нас в България - Боян - огромен френски ваятел, избягал най-почтено от Родината си, с цел да й остане в действителност правилен и с цел да не зачеркне рода. (За него още в студентските ми години ме " открехна " Стефан Попов.)
Защо ми се прииска да опиша тези истории? Тия дни около " онази " номинация за кмет не спирам да мисля. А бях спряла, политическото все по-малко ме вълнува, тъй като става все по-неприятно и безпомощно да дава значими, човешки отговори на какъвто и да било въпрос. Баста му. Призивите обаче на " демократичната общественост " към един очевидно комплициран и екзистенциално необразован човек непрекъснато и демонстративно, обществено да прави " отцеубийство " в действителност ме потрисат.
Във въздуха като да се носи ням шепот - " отречи се, с цел да бъдеш ", " отречи се, с цел да бъдеш "... " Плюй на костите, с цел да бъдеш "... да бъдеш какво? Не ви ли звучи познато? Коя " светла " концепция може да изиска това? Обичате Павлик Морозов, или е задоволително опрощение самозаблудата, че в този момент " вие " тотално и всецяло олицетворявате Доброто... както, прочее, си мислеха и " те "? Нима може да има нещо положително в отричането от рода? Това е първият ход на способността да се отречеш от Родината... тъй като и тя може да е " неприятна ".
И в случай че съзнаваш виновността на родители и жанр, няма различен човешки честен ход с изключение на безшумно и добродушно, смирено да работиш за богатството на другите. Без отказване, с респект и срам. А властта в този случай е просто " табу ". Човек би трябвало да умее да носи кръста си, произходът също е " кръст ".
А в случай че " Братя Карамазови " е доста " пълен " разказ, може заинтригуваните да прочетат " Антигона ". Тя най-малко от много време се учи в учебно заведение.
Прощавайте за дългия " книжовен " пост. Причината е, че не спирам да се учудвам и да се запитвам - за какво? Нямам отговор, с изключение на може би един напълно персонален: аз съм " остарял " човек. Вече не разбирам, а и не искам да разбирам. Както се показва един другар - аз съм консерватор.
Пожелавам триумф! Без моя глас, само че пък на кого му пука за един глас?> фейсбук> *заглавието е на редакцията
Нямам съвсем никакви подозрения че никой от Политическа партия не е чел " Братя Карамазови ". Че какъв им е на тях Достоевски? (От Демократична България със несъмнено са чели, сами да се оправят с интерпретациите.) Бих им го разказала като за тях.
В този разказ главната тематика е Отцеубийството. Има един татко - подъл, противен, сладострастник, непоносим - толкоз непоносим, че ти се желае да го няма, да бъде заличен от лицето на земята и просто да не съществува. Бащата има четирима сина, те всички не могат да го понасят, наясно са с мерзостта му. Въпросът на книгата е - имат ли право да убият бащата?
В хода на четенето прочее, читателят също се изправя пред тази алтернатива, напълно неумишлено, както се поставя да ни слага един талантлив публицист. Иска му се като че самичък той да изтрие " червея " от земята, в идващия момент потръпва от смут пред дълбината на този грях. Но в последна сметка бащата въпреки всичко е погубен.
Физически от противозаконния Смердяков, " идеологически " от прословутия богоборец Иван, в помислите е убиван десетки пъти от Дмитрий... Само един от братята е почтен, само че той самият не се счита за подобен, Альоша е човек от " различен свят ", за него няма да описвам. Интересно е какво се случва с братята, тъй като в тяхната орис се крие и оценката на създателя. Смердяков се самоубива, Иван полудява, Дмитрий, който единствено в помислите си е убивал, е умишлен за килъра, и бива изпратен на каторга в Сибир, по този начин да се каже - " на смирение ", той въпреки всичко има късмет.
И отново да подчертая - бащата е подъл, противен, низък, читателят самичък елементарно влиза в ролята на " отцеубиец "... може би с цел да го накара книгата и той да се покае, за какво всички в последна сметка сме всичко и всеки вероятен грях е в нас.
В нашата история също си имаме един " Смердяков ". Богомил Райнов, синът на великия си татко Николай Райнов. Младите от Политическа партия евентуално и това не знаят.
Човекът прави изключителна кариера по време на комунизма, страховит естет, написва доста книги, обичани по това време, най-много шпионски, самият той е разузнавач, разгласен за личност нон грата във Франция. Кариерата му извира от " елементарен " акт - отцеубийство. Богомил Райнов се отхвърля от татко си посредством " Държавен вестник ". Превръща се в един от мракобесниците на комунизма, само че това е друга история. (В книгата " Геният и неговия ментор " Цветан Стоянов прави доста ясни препратки към облика на Смердяков и Богомил Райнов).
Впрочем, Николай Райнов има и различен наследник, който беше напълно незнаен за нас в България - Боян - огромен френски ваятел, избягал най-почтено от Родината си, с цел да й остане в действителност правилен и с цел да не зачеркне рода. (За него още в студентските ми години ме " открехна " Стефан Попов.)
Защо ми се прииска да опиша тези истории? Тия дни около " онази " номинация за кмет не спирам да мисля. А бях спряла, политическото все по-малко ме вълнува, тъй като става все по-неприятно и безпомощно да дава значими, човешки отговори на какъвто и да било въпрос. Баста му. Призивите обаче на " демократичната общественост " към един очевидно комплициран и екзистенциално необразован човек непрекъснато и демонстративно, обществено да прави " отцеубийство " в действителност ме потрисат.
Във въздуха като да се носи ням шепот - " отречи се, с цел да бъдеш ", " отречи се, с цел да бъдеш "... " Плюй на костите, с цел да бъдеш "... да бъдеш какво? Не ви ли звучи познато? Коя " светла " концепция може да изиска това? Обичате Павлик Морозов, или е задоволително опрощение самозаблудата, че в този момент " вие " тотално и всецяло олицетворявате Доброто... както, прочее, си мислеха и " те "? Нима може да има нещо положително в отричането от рода? Това е първият ход на способността да се отречеш от Родината... тъй като и тя може да е " неприятна ".
И в случай че съзнаваш виновността на родители и жанр, няма различен човешки честен ход с изключение на безшумно и добродушно, смирено да работиш за богатството на другите. Без отказване, с респект и срам. А властта в този случай е просто " табу ". Човек би трябвало да умее да носи кръста си, произходът също е " кръст ".
А в случай че " Братя Карамазови " е доста " пълен " разказ, може заинтригуваните да прочетат " Антигона ". Тя най-малко от много време се учи в учебно заведение.
Прощавайте за дългия " книжовен " пост. Причината е, че не спирам да се учудвам и да се запитвам - за какво? Нямам отговор, с изключение на може би един напълно персонален: аз съм " остарял " човек. Вече не разбирам, а и не искам да разбирам. Както се показва един другар - аз съм консерватор.
Пожелавам триумф! Без моя глас, само че пък на кого му пука за един глас?> фейсбук> *заглавието е на редакцията
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ