Емил Кошлуков е роден на 23 октомври 1965 г. в

Емил Кошлуков е роден на 23 октомври 1965 година в Пазарджик. Познаваме потенциала му на благоприятни условия и като ефирен водещ, и като медиен специалист, и като народен представител. Той чудесно познава усета на свободата, знае какво тъкмо значи същинската народна власт и какъв брой коства правото да изразиш позиция, колкото и неуместна за времето си да е тя. В един от най-емоционалните си диалози Емил Кошлуков споделя пред националното издание за мъчително тежки интервали освен от своя живот, само че и от ориста на цяла България. И го прави със същата непреклонност, поради която преди 35 години е вкаран в пандиза единствено тъй като намерено е подлагал на критика властта. - За ухилен старт на диалога първо желая да попитам по какъв начин ви кара да се чувствате фактът, че сте включен в ранглиста на най-желаните мъже през последните няколко години? - Тези ранглисти в България са доста условни – първо, тъй като страната е дребна и не може да има чак подобен хайлайф и такива ранглисти и второ – като виждам женските разновидности, стартирам да се чудя въобще за какво се загатват (усмихва се). Популярните персони постоянно са забавни за медиите, изключително във връзка с персоналния им свят. И защото аз не съм женен, по дифолт попадам в класацията. Но напълно не считам, че това е достижението на живота ми. - Често сте споделяли, че преди сте били по-нервен, по-избухлив, в едни луди, луди години от живота си… В какво тъкмо се показваше тази ваша полуда? Може би някакъв по-буен юношески характер, жадност за флирт с живота… - Разликата в този момент е, че съм с 30 години по-голям, с 20 кг по-тежък и със доста по-малко коса (усмихва се). И това е несъмнено. Разбира се, като младеж, бях мечтател, оптимист, желаех всичко да става незабавно, на момента, тъкмо през днешния ден. За страдание младостта е едно от дребното преходни качества. С годините се научаваш да преценяваш, да отсяваш, да гледаш по-нюансирано – не всичко е черно и бяло, не всичко е „ да” и „ не”, да реагираш по-умерено. По-бурни бяха изключително годините след 89-та – 90-та, времето на огромните промени. Всичко ставаше през днешния ден, а всеки ден България се преобръщаше. Тогава беше обикновено да сме динамични, дейни и дейни. Замислих се в този момент дали можем да го назовем тъкмо флирт с живота… То по-скоро беше революционна смяна за всички в България. Една система, която 45 години управляваше живота на генерации, изчезна и пристигна народна власт, която към момента милиони хора не познаваха, като изключим най-възрастните, които помнеха времето преди 9 септември. В този смисъл смяната не беше флирт, а същинска борба всеки ден и за всичко. От премахването на Българска комунистическа партия като съществена партия, през смяната на Конституцията, на институциите в България до смяната на целия живот. Това изискваше доста старания и сила, беше борба. Комунистите, някогашният строй, не отстъпват елементарно! Имаше хора, които загинаха; такива, които пострадаха. В персонален проект хиляди се изпокараха. Имаше татковци, които не говореха със синовете си поради промяната; хора, които се разведоха поради демокрацията. Времето беше бурно и динамично, а ние съчетахме няколко промени, които България бе пропуснала през всичките тези години. - Вие неслучайно сте едно от знаковите лица на смяната, на първите стъпки на демокрацията у нас. С какво помните тези глътки въздух? - Аз съм един от многото дейни и дейни от тези години в България. Тъй като бях водач на студентското придвижване, на федерацията на самостоятелните студентски сдружения, която основахме дружно с сътрудници от университети от цяла България, името ми стана по-известно. Но лицата на смяната бяха стотици. Първите глътки въздух от тази смяна бяха необикновено еуфорично чувство на независимост – да имаш правото да приказваш, да се движиш, да живееш свободно, да общуваш, да се събираш с хора – всички тези неща, които бяха отнети преди този момент. Днес тези демократични свободи одобряваме за даденост, само че преди 25 години те бяха немислими. Свободата на словото беше наказуема – можеше да попаднеш в пандиза. Самият аз съм съден и съм изтърпял години в пандиза поради това. Един от текстовете, по който съм упрекнат, е член 108 от глава първа на Наказателния кодекс – за антидържавна агитация. Днес свободно можеш да плюеш президента, премиера да критикуваш Путин, Тръмп, който си пожелаеш – само че тогава за това можеха да те осъдят. Правото и свободата да се сдружаваш, беше безусловно неразрешена. Нямаше партии, с изключение на една Българска комунистическа партия и нейната присъдружна организация „ Земеделски съюз”. Заради прословутото поданство хората не можеха да се местят – там, където си роден, там би трябвало да работиш, там би трябвало да умреш! Не можеше да се излиза и в чужбина. За да пътуваш на открито, преди се искаше открит лист, особено позволение от тогавашната милиция, даже и за региони наоколо до границата. Например не можеше да посетиш прословутите Рупи, където е храмът на вуйна Ванга. Тази смяна прекатурна всичко, по тази причина тези свободи, когато ги почувстваш, са и бяха нещо неповторимо. Свободата на словото – когато видяхме за първи път други вестници, с изключение на „ Работническо дело” и следените идеологически издания. Говори на протест Свободата на съвестта и вероизповеданието – да можеш да отидеш умерено на черква, без да те наблюдават, без да те изключват от работа без да ти понижават държанието, в случай че си възпитаник. Да не приказваме за българските турци, които безусловно бяха репресирани поради вярата, езика и имената си. Цялата система на тоталитарната страна се основаваше на цялостен шпионаж! На цялостен надзор във всяка форма на живот! Имаше квартален отговорник и доносници на всеки ъгъл, които сътрудничеха на Държавна сигурност – хора, които следят всяка една твоя крачка. И в случай че се опиташ да поставиш под въпрос системата, или да изразиш друго мнение, можеше да пострадаш. Изведнъж този терор изчезна и хората въздъхнаха с облекчение. Почувстваха се персони! Преди това бяха просто единици в колектив. Това е неповторимо преживяване и аз съм благополучен, че бях тогава в центъра на тези събития. - За този интервал след ’89-та година постоянно се приказва с една необуздана еуфория. А какво е през днешния ден? Дали тогавашната отвоювана независимост през днешния ден не наподобява повече на разпасаност? - Винаги е по този начин, да, във всяка страна. Има правила и правила, наложителни за всички. Както сте го учили още от Жан-Жак Русо и още общественици на 18 век. Обществото подписва контракт между тях, в който единствено се лишава от избрани свободи, с цел да може да живее по-добре. Например, ние сме се лишили от правото да убиваме свободно, както е в джунглата – по тази причина те санкционират, вкарват те в пандиза – с цел да можем да имаме сигурност на живота. Държавата е тази, която вкарва правила за отговорност. И в случай че има прекомерна разпасаност, това е неточност на страната, не на хората. Днес имаме всички демократични права и свободи, за които сме се борили и желали, а допускам, че тази еуфория е въпрос на време. Обществото се контролира. Все повече хора схващат, че са нужни общи правила, които да съблюдаваме, с цел да е елементарно за всички. - Тогава ви вкарват в пандиза поради по-бурни страсти, а през днешния ден всеки може да каже всичко. Сам казвате – „ тъй като бях доста отворен”. Какво толкоз направихте или казахте в тези години? - По времето на комунизма, изключително по-предните години, когато бях в пандиза, е било надалеч по-страшно. Имало е хора, които са били убивани, които непосредствено са хвърляни на прасетата по концлагерите като тези в Белене. Хора, които са били размазвани с чукове. Хора, които са били бити и унижавани всеки ден, единствено тъй като не са били част от комунистическата партия. Основата на един подобен мракобесен режим като комунизма се основава на цялостен надзор – в случай че някой може да извиси глас и да се опълчи, режимът е заплашен, тъй като от ден на ден хора ще последват този образец. Затова репресивните органи на сигурност – милиция, войска, отрядници, са изключително бдителни. Стремят се в зародиш да потушат, да смачкат всеки опит за друго мислене, за протест, за опълчване, с цел да не може никой да оспорва властта на партията. Иначе тя не може да овладее събитията и ще се разпадне. Дори когато аз бях наказан и лежах в пандиза – сред 1985 и 1989 година, Горбачов към този момент беше на власт и в действителност изискванията бяха много по-добри от тези, които знам от разказите на другите политически пандизчии. Тогава е било извънредно. Буквално е можело да те изведат през нощта и да те гръмнат Тогава имаше най-малко 100-150 политически пандизчии, като не приказваме за изселените, за изключените, за уволнените, за осъдените с други ограничения хора, които също са страдали. Държавният наказателен уред постоянно прави това във всяка тирания. Аз не се смятам за воин или репресиран герой, тъй като разпоредбите на този режим бяха доста ясни за всички – в случай че слушаш, мълчиш си и се подчиняваш на комунистическата партия, ще имаш някакъв живот, панелен апартамент, трабант, ще получаваш заплата, нещо ще крадеш от работата, с връзки ще ти уредят колбас или луканка и някак си ще живуркаш. Ако искаш обаче да бъдеш почтен, би трябвало да си подготвен да платиш цената. Комунистическата страна в никакъв случай не се е колебала по тази тематика – тя е била пределно ясна в своята свирепост. Тя споделя: “Вижте, ще ви смажем, единствено да гъкнете! Ако мълчите - живеете!” В този смисъл аз не се усещам сюрпризиран от пандиза си. След като доста знаеш и плюеш по властта и по държавното управление, и се опитваш да разсъждаваш обикновено, очакваш, че ще получиш плесници. Няма да ти дадат похвална грамота. Но както споделя Солженицин – „ не може да се живее в лъжа”. Има един остарял виц, който споделя, че човек може да бъде две от трите: болшевик, почтен и интелигентен, само че не и трите по едно и също време. Може да си болшевик и почтен, само че си тъп; може да си болшевик и интелигентен, само че не си почтен, а си шарлатанин. А може да си почтен и интелигентен, само че не си болшевик. Няма по какъв начин един кардинален и почтен човек да одобри лъжата. Не може да четеш във вестника, че проектът е надвишаващ, а като отидеш в магазина – да няма нищо?! Очевидно е неистина! Не може да виждаш по какъв начин по малкия екран всички пляскат на манифестация, хвалят Тодор Живков и Политбюро, а на всяка маса у дома се описват вицове за него и се плюе властта. Не може да твърдиш, че социализмът е великолепен строй, а капитализмът загнива и се унищожава, като гледаш, че ония карат „ Мерцедеси”, а ти – „ Москвич”. Тези безумия на подправената агитация, на опита да се манипулират хората, ежедневно да се промиват мозъците, са явни. Ние живеем по-зле, нямаме стоките, които имат хората в Западна Европа и Америка, не можем да пътуваме, с цел да ги забележим, не караме колите им, нямаме нищо от това, за което настояват, че превъзхождаме оня свят. Когато се сблъскаш с тази голяма неистина, наречена комунизъм, в случай че си почтен, би трябвало да я назовеш, другото е премълчаване. 99% от хората в Източния блок са предпочели да спасят фамилиите си, да си изкарат живота си, който е единствено в един тираж, второ издание няма, помирявали са се с лъжата. Аз не ги съдя, тъй като в живота има и значими стойности като дете, семейство, наслада от рождения ден на детето. Заедно с Андрей Слабаков и Тодор Славков Понякога по-голямо мъжество е да преглътнеш диктатурата в името на децата си. Но тук желая да внеса едно разяснение за политическите пандизчии и дисидентите в оня режим, тъй като виждам, че в този момент този въпрос се слага непрестанно. Че не било нищо изключително, България нямала герои, че ние сме прогнил народ... Хората, които са мълчали и са гузни, през днешния ден се пробват да вкарат всички в кюпа. Имаше герои. Имаше хора, които се опълчиха. Имаше хора, които заплатиха с живота си. Но протестът на дисидента в границите на диктатурата, е протест на воин от древногръцка покруса – ти знаеш, че най-после ще бъдеш смачкан. Трябва да си простак, с цел да вярваш, че единствено можеш да победиш Държавна сигурност, националната милиция и армията, Политбюро с танковете. Абсурд! Ние не сме простаци. Знаем, че протестът е жертван и ще свърши в пандиза. Но той не се прави, с цел да свалиш системата, а с цел да останеш почтен вътре в нея! - През последните години ние сме все в положение на публичен протест по отношение на властта, към политиците в нея, които са необикновен дразнител за елементарния човек… - И това е обикновено положение в целия свят. Затова се вършат избори на всеки четири години. За да може тези, които не са удовлетворени, да трансформират това, от което не са удовлетворени, да поправят минусите в страната. България към този момент има от много години политическа класа. Има хора в Народното събрание, които са трети, четвърти, пети мандат, такива, които са през цялото време депутати. И това са хора – политици. Може да не ни харесват, само че не можем да отречем това. Те това работят. Натрупали са умения и познания, нужни за политиката. Разбира се, измежду тях има и некачествени, само че надалеч не всички. Този политически безсрамен, байганьовски метод, в който твърдим, че всички са маскари, е изключително нездравословен. Когато приказваме за депутатите е все едно да кажем, че лекарите са некадърници – не, измежду тях ги има и положителните експерти. Нужна е конкретика, не празни приказки. Защото да отхвърляме демокрацията като система, която се основава на Народно заседание, президент и министър председател, определени директно от хората, това значи отвод от народна власт – да поканим още веднъж диктатурата да пристигна! Всички тези сякаш смели и почтени интелектуалци, които по през целия ден плюят, не са нищо повече от свадливи копривщенски бабички на седянка. Те седят пред блока и която мине, е или курва, или наркоманка – това е методът. И това е същото бабешко мрънкане. - Преди четири месеца бяха президентските избори, които не вършат изключение от общия декор на словесно неодобрение и на моменти отказване поради самото отричане… - Да, точно за това приказвам. Явиха се над 20 партии и обединения, а в България съществуват над 150 регистрирани, само че хората дефинираха кой желаят да ръководи. А тези, които не са определени, виждам по какъв начин от заран до вечер изясняват по какъв начин нищо не става?! Момчета, преди три месеца имаше избори… Ако вие ставахте, щяха да ви изберат! Трябва да се научим да одобряваме освен разпоредбите на демокрацията, само че и решенията на жителите. На мен може да не ми харесва това, че се разхождат по гащи тук, през НДК, само че не съм аз индивидът, който ще каже по какъв начин да се обличат хората. Мина това време. Имаше интервал, в който ви пребиваха от Министерство на вътрешните работи, в случай че сте с къса пола. Днес неуспелите отхвърлят цялата система. Няма го на никое място по света. - Какво мислите за концепцията и у нас, по образеца на редица европейски страни, да има университет за политици? - Интересен въпрос… Не съм сигурен, тъй като това е теза, която съдържа ужасно доста рискове. Да, има няколко такива елитни учебни заведения във Франция. Обикновено такава роля играят и положителните университети и гимназии в Англия, от които излизат по-голяма част от политиците. Но неслучайно в Софийския университет няма компетентност „ депутат” и „ министър”, нито в Американския. Презумпцията на демокрацията е, че всеки може да избира и да бъде избиран. Политиката е предопределение, преди да стане специалност. И никой не би трябвало да бъде абониран за властта, нито властта да му се поставя по право. - Чух ви неотдавна да говорите за трима политически водачи – Андрей Луканов, Желю Желев и Бойко Борисов. Това ли са имената, които асоциирате с положителни управнически подходи? - Това са мощни фигури, само че не са ми примери, Луканов никога. Той дори е един от доста нездравословните политици в България, само че несъмнено огромен, ловък и мощен политик, не можем да го отречем. Аз не одобрявам и Първанов като президент, само че несъмнено е моят президент! Спечели два мандата, съумя два пъти да победи в много сложни избори и да трансформира президентската институция в извънредно мощна, да разположи фрагменти, да овладее позициите, да употребява всички принадлежности на президентството, колкото и да е лимитирано то по нашата Конституция. Показа, че един президент може да е доста авторитетен. Желю Желев пък е първият либерален президент, който съумя да сътвори демократичната съпротива в България и да я трансформира в действие. А Бойко Борисов към този момент 10 години печели избори и потвърждава, че може да го прави. Станишев е също доста добър образец – към него гледат много отрицателно, само че това е човек, който съумя да направи неповторима кариера, да стане ръководител на европейската социалистическа партия, което е достижение и сан за цяла България. Очевидно не го виждаме постоянно. Когато даваш оценъчно мнение, то може да е със знак плюс и минус, да харесваш или да не харесваш, само че когато оценяваш въздействието, не можеш да си затваряш очите за обстоятелствата! - Въпреки че сте отличен политически анализатор, през последните години се занимавате главно с медии, по-конкретно с телевизионни. Има ли отчаяние от малкия екран или в противен случай? - Да, това работя последните 10 години. Първото ми ежедневно предаване, което започнах, беше през 2005 г, а в този момент сме 2017-та. 4-5 години водих предаването по „ Евроком”, по-късно още 5 години в ТВ7, продуцент съм на излъчвания по безусловно всички малките екрани – bTV, Нова телевизия, Българска национална телевизия, ТВ7. Разочарование нямам. Телевизията е неповторимо преживяване. Всеки, който се е докоснал, се пали от тази краста. Но аз съм бил (допреди 2005-та) от другата страна на камерата. Давал съм хиляди изявленията, взел участие съм в хиляди излъчвания. И сега, в който взех решение да мина зад кадър – не аз да приказвам по микрофона, а аз да го държа, ми стана доста забавно, тъй като разбрах цялата комплицирана технология, цялата голяма машина, която работи, с цел да станат тези три минути, да вземем за пример, които виждаме на екран. А през днешния ден високите технологии, достиженията на всички други промишлености, са директно използвани към телевизионната. Безкрайно ми е забавно и интензивно се занимавам с това. Бил съм в това число и шеф на телевизия. За мен това е доста любопитно и забавно занятие. Интервю на Анелия ПОПОВА