Еманюел Макрон и Киър Стармър отдавна са сред удобните мишени

Еманюел Макрон и Киър Стармър от дълго време са измежду комфортните цели в обществената изразителност на Доналд Тръмп. Американският президент не пропуща случай да нападна европейските водачи, изключително когато те отхвърлят да се подчинят на логиката на прибързаната военна мощ. Но зад шумната политическа борба последователно се обрисува по-същественият въпрос: кой в действителност работи за ограничение на рецесията и кой я уголемява.Именно тук Франция и Англия стартират да получават по-голяма тежест. Двете страни, които в предишното нееднократно са били част от силовия инстикт на Запада в Близкия изток, в този момент се пробват да наложат противоположна линия. Основната им цел не е завземане, не е показна атака и не е надзор върху петролните потоци посредством директна насила. Целта е възобновяване на корабоплаването през Ормузкия пролив посредством дипломатически напън, интернационална съгласуваност и основаване на задоволително необятна група страни, способни да беседват с Техеран.Значението на протока мъчно може да бъде пресилено. През него минава почти една четвърт от морския експорт на нефт в света. Всяко дълготрайно спиране там се трансформира освен в районна опасност, а в световен стопански потрес. Това към този момент се вижда в цените на силата, в напрежението по финансовите пазари и в паниката на европейските общества, които усещат рецесията не като нереална геополитика, а като по-скъпо гориво, по-несигурни доставки и възходящ риск за вътрешната сигурност.На този декор Еманюел Макрон избра да отхвърли апелите за неотложно изпращане на военноморска мощ с ясния мотив, че сходен ход е нереалистичен. Това не е пацифистки жест, а трезва оценка на действителността. Дори Съединените щати не са тествали директна атака в Ормуз при сегашните условия, а всяко преждевременно нахлуване там би могло да отвори нов фронт с мъчно предвидими последствия. Вместо това френският президент търси координиране с страни, които имат непосреден интерес от деескалация. Срещата му с японския министър-председател Санае Такаичи не беше протоколен епизод, а сигнал, че към концепцията за преустановяване на огъня и следваща стабилизация може да се построи по-широка ос от заинтригувани страни.Япония има директна причина да бъде част от този диалог. Почти целият ѝ импорт на необработен нефт идва от района. Затова за Токио въпросът не е научен, а стратегически. Същото важи и за Европа, въпреки и по друг метод. Европейците не участваха в избора на войната, само че са принудени да заплащат за нейните последици. Тъкмо това изяснява и засилената дипломатическа интензивност на Лондон.Британският външен министър Ивет Купър събра в диалог представители на към четиридесет страни, без присъединяване на Съединените щати и Иран. Самият формат приказва задоволително. Замисълът не е да се възпроизведе следващият беззъб интернационален конгрес, а да се оформи кръг от страни, които по едно и също време имат интерес от отварянето на протока и имат информационни канали към Техеран. В най-хубавия случай такава група би могла да съчетае стопански напън, дипломатически гаранции и единствено в краен случай разискване на военни разновидности.Това е незабравим поврат, в случай че се огледа исторически. Преди седем десетилетия, по време на Суецката рецесия, точно Франция и Англия дружно с Израел избраха силов сюжет, който се оказа стратегическа неточност. Тогава Съединените щати бяха силата, която се опитваше да спре разгарянето на пожара. Днес функциите наподобяват съвсем разменени. Америка, или по-точно политическият подтик на Белия дом, основава чувство за безпорядък и напън, до момента в който европейците се пробват да лимитират вредите и да възстановят обикновена предвидимост.Тази смяна не е плод на неочаквана европейска убеденост, а на нужда. Колкото по-дълго Ормуз остава блокиран, толкоз по-тежки стават рисковете за европейските стопански системи. Индустриални страни като Германия са изключително уязвими при скок на енергийните цени и нарушени доставки. В същото време страни от Персийския залив, които са сътрудници на Европа, се оказват под ракетна опасност от Иран. Към това се прибавя и различен геополитически резултат - Русия печели от по-високите цени на петрола, от отслабването на енергийните ограничавания и от вероятността част от западните военни запаси да бъдат пренасочени надалеч от Украйна.Не по-малко обезпокоително е отражението върху вътрешната сигурност. При сходни спорове заплахата от ответни офанзиви, радикализация и терористични заприказва на европейска територия нараства. Това е още една причина европейските държавни управления да упорстват за политически излаз, а не за нова серпантина на военни дейности. В такава среда всяка изразителност за „ взимане на петрола със мощ “ може да наподобява решителна пред телевизионната аудитория, само че на процедура значи разширение на риска за милиони хора надалеч оттатък бойното поле.И тук се появява може би най-важният въпрос: може ли една по-широка коалиция от страни фактически да реализира резултат. Отговорът към този момент е неразбираем. Ако тя се трансформира в следващата европейска машина за заявления, цената ѝ ще бъде лимитирана. Но в случай че успее да съчетае напън и излаз, тогава може да се окаже потребна освен за отварянето на протока, а и за възобновяване на известно западно въздействие в район, където то очевидно ерозира.Това допуска и нещо друго — да бъде открит допустим път за оттегляне на Вашингтон, който да не наподобява като намерено проваляне, само че и да не изисква нова ескалация. Именно тук европейците могат да се окажат нужни, даже на американска администрация, която постоянно ги третира повече като досадно обграждане, в сравнение с като съдружници. Парадоксът е явен: откакто Белият дом отслаби доверието към Съединените щати, същите тези европейци може да бъдат принудени да предложат дипломатическия мост, по който Америка да се изтегли от задънената улица.Остава и факторът Китай. Пекин също има сериозен интерес от успокоение в Персийския залив, защото е мощно подвластен от енергийните потоци през района. Теоретично Китай би могъл да насърчи Иран към деескалация, в случай че предложи задоволително безапелационни тласъци. Но това би изисквало вдишване на политически риск и евентуално по-дълбоко ангажиране със сигурността — нещо, което Пекин обичайно заобикаля, когато цената може да включва директна борба със Съединените щати.При цялата неустановеност едно наподобява ясно. Всяка опция, която стопира разширението на войната, заслужава да бъде тествана. Не тъй като дипломацията е по природа благородна, а тъй като алтернативата е скъпа, рискова и все по-слабо контролируема. За Лондон и Брюксел тази рецесия може даже да има непредвиден второстепенен резултат - в допълнение доближаване сред Англия и Европейския съюз в миг, когато общата опасност още веднъж постанова общи решения.Историята рядко се повтаря механично, само че от време на време предлага иронични огледала. Седемдесет години след Суец и десетилетие след Brexit Европа още веднъж е изправена пред тестване в район, който не може да пренебрегва. Разликата е, че този път най-разумният ход не минава през проява на мощ, а през дисциплинираност, въздържаност и хладна политическа сметка. Ако Париж и Лондон съумеят да наложат точно този метод, те няма да решат всички проблеми на Близкия изток. Но могат да предотвратят идната огромна неточност на Запада.*Материалът е с изчерпателен темперамент и не е съвет за покупка или продажба на финансовите пазари.