Иван Яхнаджиев: Радвам се, че егоизмът ме споходи
- Егоизмът идва в по-късните години, освен при художниците. Мисля, че го има при доста възрастни хора. Неслучайно съществува понятието “старчески егоизъм”. Но аз моя нарцисизъм го виждам по различен метод - той е към творчеството, към това, което върша. И се веселя, че ме споходи. Идва време, когато по-дълбоко гледаш на работата си, вярваш, че направеното ще остане след теб и че е някакво достижение в изкуството.
С годините повече вярваш в себе си Отделно че към този момент ти е и по-лесно - хората те познават и това ти дава самочувствие. Даже мога да кажа, че егоизмът идва може би таман от него. Когато самоувереността ти се затвърди вследствие на опита, тогава започваш да цениш и характера си, започваш да си вярваш. Ако на млади години го правиш, ще е смешно и неползотворно, само че на тези години аз съм със самочувствието, че един създател по има какво да каже. Егоизмът оказва помощ и по някакъв метод да се отдалечиш от хората, което е добре за работата ти. Ето в този момент пандемията ни дистанцира един от различен. Макар че не за всички е по този начин, само че на мен ми е добре. Това доста ми подхожда, тъй като намирам опрощение да бъда повече самичък. И освен пред статива.
- А самотата в никакъв случай ли не те потиска?
- Професията ми е такава, че самотата е нещо, от което нуждая се. Тя не ми пречи. Обикновено създател като мен я търси. Понякога за възрастните хора се споделя - той се усамотява, единствено за себе си мисли, живее един затворен живот, не може да се поддържа връзка с него... Не знам, коства ми се, че с годините аз ставам по-малко разговорлив. И знаеш ли, хубаво е, че това изявление го давам таман за вашите читатели. Ако бяха по-млади хора, не биха разбрали един човек на 73 години като мен.
- Да ти кажа почтено, доколкото те познавам, не си представям Иван Яхнаджиев лакомец...
- Да, само че е по този начин. Усещам по какъв начин това, което желая да кажа на платната, не желая да го споделям с различен. Не картината, нея ще я подаря, само че това вътрешното, процесът желая да си остане единствено мой. В младостта обяснявах за какво съм поставил алено, а не зелено и какъв брой хубаво е това леке или тази форма. Сега не бих приказвал по този въпрос. Както обичаше да споделя Дечко Узунов: “Абе, да не приказваме за тези неща... Ще пристигна време, ще ги научиш. То е като любовта - ще я научиш, когато й пристигна времето...”
Често споделят за мен - той се раздава
Това, че правя подарък картини, не значи, че се разпределям. Не би трябвало да се свързват нещата. Аз правя подарък едно мое отношение, върша един разговор с тези, които харесват картините ми. Ти се радваш на това, което си видял, купуваш това, което ти е харесало, само че това, което аз съм желал да направя като опит, то си е нещо персонално.
- В началото сме на една нова година, какво остави в остарялата, което в никакъв случай няма да ти се върне?
- По линия на сантимента може да се каже, че претърпях загуба. Освен това имам неразбирателство със сина ми, което не е малко като проблем. Но... знаеш ли, има и нещо положително - недоразуменията със самия мен съвсем изчезнаха
Аз върша това, което желая, това, което съм като същина и го утвърждавам. Мисля, че е едно доста положително положение. Даже към този момент имам увереността, че това, което върша, ме лекува - лекува моите усеща, моите загуби, моите проблеми. Когато седна пред статива нощно време (тогава се усещам доста добре) и рисувам, аз оставам самичък със себе си и поставям мислите си в ред.
- Излиза, че миналата година те е трансформирала с нещо?
- Така е, сега избирам да обърна силата, която към момента имам, насъбрания опит към себе си. Пак споделям, евентуално във всяко едно отношение възрастният човек става лакомец, изключително хора, които вършат изкуство. Не знам по какъв начин е в театъра, тъй като той е групово изкуство, само че в живописта е по този начин - в рисуването си ти и платното...
Другото, което мисля, че реализирах на тези години, е да няма в мен професионална злоба. Ако някой сътрудник ми каже, че през вчерашния ден е продал картини и е взел доста пари, не ми работи неприятно. Не ме кара да изпитвам завист. Това съумях да реализира. И още - като видя нещо, че е хубаво, да кажа - отлично, по-добър си от мен! Това също доста мъчно се реализира. Не да лицемерничиш.
Лицемерие е да кажеш за нещо, което не е хубаво - абе, доста е положително
Радвам се и на друго - в случай че знам, че едно чекмедже не би трябвало да го разтварям, в никакъв случай няма да го отворя. Не изпитвам нужда и любознание да видя какво има вътре. Радвам си се на това свое качество.
- А приказваш ли си, до момента в който рисуваш? Нали по този начин вършат старите хора, пък и освен те?
- Често си приказвам, тъй като денем са ми минали през мозъка едни несправедливи неща. Не знам за какво в късните часове на човек му идват тъкмо тези несправедливи неща, които са се случили с него. Било с дами, било в персоналния живот, било с деца... И това доста ми тежи, тъй като някак ме разстройва.
- Казваш, че си станал лакомец с възрастта, че си помъдрял. А физическата смяна по какъв начин приемаш?
- Ами, има биологична смяна, естествено. Започваш да се дистанцираш от секса да вземем за пример. Преди това беше част от живота ми. Сега тази страст и сила ги трансферирам в изкуството.
- И за край дано те попитам - ти си създател, само че какво да вършат елементарните хора, къде да търсят този вътрешен мир?
- Знаеш ли, като живеех в Рим при сина си, имах един другар, който беше приключил инженерство и споделяше - о, какъв брой добре се усещам тук при порасналото си дете. Сутрин ставам, пия кафе, разтъпквам се... Бих живял до края на живота си тук! В същото време аз страдах, тъй като не можех да рисувам по този начин, както рисувам в София. Тоест липсваше ми моята атмосфера, моето място и не се усещах добре. Искам да кажа, че всеки е самостоятелна персона. Ако кафето заран е задоволително на един възрастен човек, отлично. На мен не ми стига и в случай че единствено това върша, аз пострадвам.
- Тоест съгласно теб човек би трябвало да прави нещо свястно?
- Човек по някакъв метод би трябвало да откри смисъл във времето, което му остава. Първо да е наясно, че то не е доста, това са последните години, които са му дадени. И да живее не в свада, а в другарство с времето, което към момента му остава. Защото на млади години ние спорим, караме се с него, отхвърляме го, тъй като мислим, че имаме доста години пред нас... Днес по-добре разбирам моя преподавател Дечко Узунов, който, когато ми преподаваше, беше на 70. Едва в този момент, а когато бях млад, бях податлив да го отхвърлям, да си мисля, че надали не ние ще създадем освен това... Е, не стана по този начин.
Валентина ИВАНОВА
С годините повече вярваш в себе си Отделно че към този момент ти е и по-лесно - хората те познават и това ти дава самочувствие. Даже мога да кажа, че егоизмът идва може би таман от него. Когато самоувереността ти се затвърди вследствие на опита, тогава започваш да цениш и характера си, започваш да си вярваш. Ако на млади години го правиш, ще е смешно и неползотворно, само че на тези години аз съм със самочувствието, че един създател по има какво да каже. Егоизмът оказва помощ и по някакъв метод да се отдалечиш от хората, което е добре за работата ти. Ето в този момент пандемията ни дистанцира един от различен. Макар че не за всички е по този начин, само че на мен ми е добре. Това доста ми подхожда, тъй като намирам опрощение да бъда повече самичък. И освен пред статива.
- А самотата в никакъв случай ли не те потиска?
- Професията ми е такава, че самотата е нещо, от което нуждая се. Тя не ми пречи. Обикновено създател като мен я търси. Понякога за възрастните хора се споделя - той се усамотява, единствено за себе си мисли, живее един затворен живот, не може да се поддържа връзка с него... Не знам, коства ми се, че с годините аз ставам по-малко разговорлив. И знаеш ли, хубаво е, че това изявление го давам таман за вашите читатели. Ако бяха по-млади хора, не биха разбрали един човек на 73 години като мен.
- Да ти кажа почтено, доколкото те познавам, не си представям Иван Яхнаджиев лакомец...
- Да, само че е по този начин. Усещам по какъв начин това, което желая да кажа на платната, не желая да го споделям с различен. Не картината, нея ще я подаря, само че това вътрешното, процесът желая да си остане единствено мой. В младостта обяснявах за какво съм поставил алено, а не зелено и какъв брой хубаво е това леке или тази форма. Сега не бих приказвал по този въпрос. Както обичаше да споделя Дечко Узунов: “Абе, да не приказваме за тези неща... Ще пристигна време, ще ги научиш. То е като любовта - ще я научиш, когато й пристигна времето...”
Често споделят за мен - той се раздава
Това, че правя подарък картини, не значи, че се разпределям. Не би трябвало да се свързват нещата. Аз правя подарък едно мое отношение, върша един разговор с тези, които харесват картините ми. Ти се радваш на това, което си видял, купуваш това, което ти е харесало, само че това, което аз съм желал да направя като опит, то си е нещо персонално.
- В началото сме на една нова година, какво остави в остарялата, което в никакъв случай няма да ти се върне?
- По линия на сантимента може да се каже, че претърпях загуба. Освен това имам неразбирателство със сина ми, което не е малко като проблем. Но... знаеш ли, има и нещо положително - недоразуменията със самия мен съвсем изчезнаха
Аз върша това, което желая, това, което съм като същина и го утвърждавам. Мисля, че е едно доста положително положение. Даже към този момент имам увереността, че това, което върша, ме лекува - лекува моите усеща, моите загуби, моите проблеми. Когато седна пред статива нощно време (тогава се усещам доста добре) и рисувам, аз оставам самичък със себе си и поставям мислите си в ред.
- Излиза, че миналата година те е трансформирала с нещо?
- Така е, сега избирам да обърна силата, която към момента имам, насъбрания опит към себе си. Пак споделям, евентуално във всяко едно отношение възрастният човек става лакомец, изключително хора, които вършат изкуство. Не знам по какъв начин е в театъра, тъй като той е групово изкуство, само че в живописта е по този начин - в рисуването си ти и платното...
Другото, което мисля, че реализирах на тези години, е да няма в мен професионална злоба. Ако някой сътрудник ми каже, че през вчерашния ден е продал картини и е взел доста пари, не ми работи неприятно. Не ме кара да изпитвам завист. Това съумях да реализира. И още - като видя нещо, че е хубаво, да кажа - отлично, по-добър си от мен! Това също доста мъчно се реализира. Не да лицемерничиш.
Лицемерие е да кажеш за нещо, което не е хубаво - абе, доста е положително
Радвам се и на друго - в случай че знам, че едно чекмедже не би трябвало да го разтварям, в никакъв случай няма да го отворя. Не изпитвам нужда и любознание да видя какво има вътре. Радвам си се на това свое качество.
- А приказваш ли си, до момента в който рисуваш? Нали по този начин вършат старите хора, пък и освен те?
- Често си приказвам, тъй като денем са ми минали през мозъка едни несправедливи неща. Не знам за какво в късните часове на човек му идват тъкмо тези несправедливи неща, които са се случили с него. Било с дами, било в персоналния живот, било с деца... И това доста ми тежи, тъй като някак ме разстройва.
- Казваш, че си станал лакомец с възрастта, че си помъдрял. А физическата смяна по какъв начин приемаш?
- Ами, има биологична смяна, естествено. Започваш да се дистанцираш от секса да вземем за пример. Преди това беше част от живота ми. Сега тази страст и сила ги трансферирам в изкуството.
- И за край дано те попитам - ти си създател, само че какво да вършат елементарните хора, къде да търсят този вътрешен мир?
- Знаеш ли, като живеех в Рим при сина си, имах един другар, който беше приключил инженерство и споделяше - о, какъв брой добре се усещам тук при порасналото си дете. Сутрин ставам, пия кафе, разтъпквам се... Бих живял до края на живота си тук! В същото време аз страдах, тъй като не можех да рисувам по този начин, както рисувам в София. Тоест липсваше ми моята атмосфера, моето място и не се усещах добре. Искам да кажа, че всеки е самостоятелна персона. Ако кафето заран е задоволително на един възрастен човек, отлично. На мен не ми стига и в случай че единствено това върша, аз пострадвам.
- Тоест съгласно теб човек би трябвало да прави нещо свястно?
- Човек по някакъв метод би трябвало да откри смисъл във времето, което му остава. Първо да е наясно, че то не е доста, това са последните години, които са му дадени. И да живее не в свада, а в другарство с времето, което към момента му остава. Защото на млади години ние спорим, караме се с него, отхвърляме го, тъй като мислим, че имаме доста години пред нас... Днес по-добре разбирам моя преподавател Дечко Узунов, който, когато ми преподаваше, беше на 70. Едва в този момент, а когато бях млад, бях податлив да го отхвърлям, да си мисля, че надали не ние ще създадем освен това... Е, не стана по този начин.
Валентина ИВАНОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ