Лай към Бах
Егати и играта на думи...
Всички знаем, че Лайбах се е наричала Любляна, до момента в който е била под нацистка окупация.
И все пак точно през днешния ден, ден след концерта на словенските индъстриъл икони в София към момента не преставам да си мисля за смисъла на оня лай против Бах.
Представям си следната картина.
Краен квартал в Перник...
Или още по – добре – изоставените жилищни здания в град Радомир – малко, след злощастния цех „ Червена могила ”.
От една единствена кооперация в този нереален квартал от панелки се носи тон от пиано. Дете свири прелюд и фуга до мажор от ‘Das Wohltemperierte Klavier’ на Йохан Себастиан Бах.
Глутница кучета седят на студа и лаят.
А пианото – марка „ Заря ” свири ли свири – до – ми – сол – до – ми – сол – до – ми...
Странни усеща след един превъзходен урок по авангардна музика, който нощес Лайбах ни изнесоха, до момента в който ние си мислехме, че сме на концерт.
Но да стартира изначало.
Слушам Лайбах от началото на 90–те години.
Вина за това носят двама от сътрудниците ми от Хиподил – Лъчо и Пацо (Пацо беше басистът, с който свирехме при започване на 90–те и който извсири басовата партия в първия ни албум).
По това време индъстриъл вълната беше на мода и дружно с Лайбах се възпламених по Министри, Малхавок. А по-късно и по Айндщюрценде Нойбаутен (тях си ги открих ненапълно самичък, с помощта на това, че съм почитател на Ник Кейв).
Спомням си, че притежавах странни касети с ксерокопирани обложки на Nova Akropola, Opus Dei, Kapital, Let it be, The Final Countdown. Слушах „ Die liebe ” по няколко пъти, а някои от творбите на словенците бяха наложителни за всяка моя компилация (правехме си едни такива касети с най-любимите песни вътре).
За страдание изпуснах и трите концерта на Лайбах в София последните години.
Тази година обаче нещата паснаха идеално и нощес, въоръжен с три билета, жена ми и синът ми се озовах на опашка, намираща се на улица " Ангел Кънчев ".
Опашката беше огромна. Направих фотография.
Вратите на Терминал 1 са затворени, а е студено, да му се не види – към нулата е, нищо, че е пролет и че тъкмо в довечера прекосяваме към лятното часово време.
На опашката срещам Топчо – мой правилен военен приятел. С него започваме диалог за последният албум на Лайбах, който аз, признавам си с ръка на сърцето, не познавам въобще.
„ Странна музика. Особена, съвсем няма пеене вътре ” – споделя Топчо.
Не съм почитател на Ницше. Нито на фундаменталната му творба „ Also Sprach Zaratustra ” (Тъй рече Заратустра).
Но знам, че Лайбах умеят да вършат изкуство от неща, които по никакъв начин не одобрявам.
Никога не съм харесвал Юръп да вземем за пример, освен това – намирам ги за метъл еквивалент на Веско Маринов, само че албумът на Лайбах с ремикси на The Final Countdown ми е обичан и до ден сегашен си го чувам.
Та висим си ние на опашката, а откъм гърба двама чужденци (май скандинавци) леко изнервено питат за какво не ни пускат в залата.
Минава някой от екипа и споделя, че концерта ще закъснее с час.
Забавянето, доколкото разбрах, се дължи на самата група, която обаче изрично не желае да прави чек, до момента в който в клуба има аудитория.
Лошо. Ще мръзнем още.
Шегуваме се по отношение на недалновидността на притежателите на стоящия против клуба магазин за алкохол, който е затворен.
„ Щяха да създадат оборот ” – споделя Топчо, а часът е към този момент 21 и малко и вратите отварят.
Влизаме и се нахвърляме към бара, където моята поръчка е красноречива – ром.
Заемаме места, аз се оказвам напълно до сцената.
Следва на стр. 2.
Страница на публикацията: 0102
Всички знаем, че Лайбах се е наричала Любляна, до момента в който е била под нацистка окупация.
И все пак точно през днешния ден, ден след концерта на словенските индъстриъл икони в София към момента не преставам да си мисля за смисъла на оня лай против Бах.
Представям си следната картина.
Краен квартал в Перник...
Или още по – добре – изоставените жилищни здания в град Радомир – малко, след злощастния цех „ Червена могила ”.
От една единствена кооперация в този нереален квартал от панелки се носи тон от пиано. Дете свири прелюд и фуга до мажор от ‘Das Wohltemperierte Klavier’ на Йохан Себастиан Бах.
Глутница кучета седят на студа и лаят.
А пианото – марка „ Заря ” свири ли свири – до – ми – сол – до – ми – сол – до – ми...
Странни усеща след един превъзходен урок по авангардна музика, който нощес Лайбах ни изнесоха, до момента в който ние си мислехме, че сме на концерт.
Но да стартира изначало.
Слушам Лайбах от началото на 90–те години.
Вина за това носят двама от сътрудниците ми от Хиподил – Лъчо и Пацо (Пацо беше басистът, с който свирехме при започване на 90–те и който извсири басовата партия в първия ни албум).
По това време индъстриъл вълната беше на мода и дружно с Лайбах се възпламених по Министри, Малхавок. А по-късно и по Айндщюрценде Нойбаутен (тях си ги открих ненапълно самичък, с помощта на това, че съм почитател на Ник Кейв).
Спомням си, че притежавах странни касети с ксерокопирани обложки на Nova Akropola, Opus Dei, Kapital, Let it be, The Final Countdown. Слушах „ Die liebe ” по няколко пъти, а някои от творбите на словенците бяха наложителни за всяка моя компилация (правехме си едни такива касети с най-любимите песни вътре).
За страдание изпуснах и трите концерта на Лайбах в София последните години.
Тази година обаче нещата паснаха идеално и нощес, въоръжен с три билета, жена ми и синът ми се озовах на опашка, намираща се на улица " Ангел Кънчев ".
Опашката беше огромна. Направих фотография.
Вратите на Терминал 1 са затворени, а е студено, да му се не види – към нулата е, нищо, че е пролет и че тъкмо в довечера прекосяваме към лятното часово време.
На опашката срещам Топчо – мой правилен военен приятел. С него започваме диалог за последният албум на Лайбах, който аз, признавам си с ръка на сърцето, не познавам въобще.
„ Странна музика. Особена, съвсем няма пеене вътре ” – споделя Топчо.
Не съм почитател на Ницше. Нито на фундаменталната му творба „ Also Sprach Zaratustra ” (Тъй рече Заратустра).
Но знам, че Лайбах умеят да вършат изкуство от неща, които по никакъв начин не одобрявам.
Никога не съм харесвал Юръп да вземем за пример, освен това – намирам ги за метъл еквивалент на Веско Маринов, само че албумът на Лайбах с ремикси на The Final Countdown ми е обичан и до ден сегашен си го чувам.
Та висим си ние на опашката, а откъм гърба двама чужденци (май скандинавци) леко изнервено питат за какво не ни пускат в залата.
Минава някой от екипа и споделя, че концерта ще закъснее с час.
Забавянето, доколкото разбрах, се дължи на самата група, която обаче изрично не желае да прави чек, до момента в който в клуба има аудитория.
Лошо. Ще мръзнем още.
Шегуваме се по отношение на недалновидността на притежателите на стоящия против клуба магазин за алкохол, който е затворен.
„ Щяха да създадат оборот ” – споделя Топчо, а часът е към този момент 21 и малко и вратите отварят.
Влизаме и се нахвърляме към бара, където моята поръчка е красноречива – ром.
Заемаме места, аз се оказвам напълно до сцената.
Следва на стр. 2.
Страница на публикацията: 0102
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ