Еволюция на науката за климатичните промени
Ефектите от човешката активност върху планетарния климат са горещата тематика на десетилетието, само че и обект на теоретичен интерес, датиращ на повече от два века. Да си напомним най-ранните опити в атмосферната просвета е опция за по-достъпно и образно схващане на комплицираните процеси зад смяната в климата. Назад във времето ни връща в специфичен разбор за Христо Панчев, лекар по осведомителни науки и семиотика на рекламата, магистър по обществена връзка на Софийския университет. Научните му ползи са в региона на обществения маркетинг, психическите аспекти и ролята на човешкото държание в антропогенната смяна в климата.
Преди две десетилетия понятието „ климатични промени “ звучеше екзотично. Малко хора бяха чували за него, а шанса персонално да го видят имаха единствено шепа учени, които в работното си време катерят глетчери или пътуват до Антарктида. Оттогава, несъмнено, понятието закупи необятна известност. Зазвуча съвременно – като ново софтуерно събитие, което бързо навлиза в всекидневието ни. У някои хора концепцията за климатичните промени просто провокира любознание – като новооткрита луна на Юпитер или различен забавен факт, за който не е неприятно да разберем, само че и без него ще си живеем добре.
Промяната в климата обаче напълно не е нещо ново и съвременно. Парниковият резултат в действителност е една от най-ясно откритите теории в науката за атмосферата. Що се отнася до световното стопляне като разследване от човешката активност – тази идея към този момент над два века е обект на проучване, научни диспути и непрекъснати, надграждащи се нови и нови открития. И евентуално връщането към тези първи стъпки и опити може да способства за по-достъпно и по-разбираемо показване на смяната в климата във време, в което научната истина все по-често се сблъсква със субективни чувства и песимизъм. Затова, да прескочим два века обратно:
ХIХ век- oще през 1827 година френски математик открива, че атмосферата има свойството да задържа топлота
Още през 1827 година френският математик Жан-Батист Жозеф Фурие стартира концепцията, че атмосферата има свойството да задържа топлота. Той открива, че топлината се резервира по-добре във въздуха, в сравнение с във вакуум. Фурие поставя основи на концепцията за парниковия резултат и е първият, който позволява хипотезата, че човешката активност може да повлияе на климата в бъдеще. Експериментални проучвания обаче са оповестени 30 години по-късно, а техен създател е Юнис Нютън Фут – първата жена в науките за климата и атмосферата. Тя изследва затоплящия резултат на слънчевото излъчване върху разнообразни газове. Установява, че стъкленицата със сбит въздух се загрява по-бързо от тази с разводнен, влажният въздух се загрява по-бързо от сухия, а стъкленицата с кондензиран с СО2 въздух се загрява по-бързо и изстива доста по-бавно от тази с елементарен въздух.
Юнис Нютън Фут изследва слънчевото излъчване, само че не то затопля атмосферата, а инфрачервеното лъчение от към този момент затоплената от Слънцето земна повърхнина. Като стъпва на това, както и на надалеч по-прецизни способи за премерване, през 1859 година ирландският физик Джон Тиндал потвърждава, че за разлика от преобладаващите в атмосферата азот и О2 – водната пара, въглеродният диоксид и метанът задържат топлината. Той заключава, че смяна в количеството на Н2О или СО2 може да е провокирало „ всички разновидности в климата, за които изследванията на геолозите говорят”, имайки поради ледниковите столетия в предишното.
Снимка: Експериментът на Джон Тиндал със спектрофотометър за премерване на абсорбирането на топлота от газове и водна пара.
Източник: Royal Society of Chemistry. Environmental Chemistry Group
През 1896 година Сванте Арениус – шведски физик, химик, както и притежател на Нобеловата премия за химия от 1903 година, за първи път показва количествено отношението сред концентрацията на СО2 в атмосферата и смяната в температурите на земната повърхнина. За този резултат Арениус вкарва термина “hot house”, който не след дълго стартира да се постанова като greenhouse effect – или така наречен парников резултат. В изчисленията си отбелязва и правопропорционалната взаимозависимост сред смяната в температурите и количеството водна пара, отделяно в атмосферата. Така в случай че атмосферата се затопли, в резултат от повишаване концентрацията на СО2, неизбежно ще се усили и количеството на водната пара в атмосферата – също парников газ. Резултатът от покачване в равнищата на тези, съгласно него „ най-важни парникови газове”, води до ускорение на световното стопляне. Това е така наречен feedback effect: когато един развой задейства дадени промени в различен развой. Именно feedback резултатите са едни от най-мощните и мъчно предвидими фактори, определящи земния климат.
В своя труд Сванте Арениус пресмята, че при понижаване наличието на СО2 в атмосферата на половина, световната температура ще падне с към 4 °C, а с всяко удвояване ще се покачва с 4 °C. Той обаче счита, че Световния океан ще всмуква по-голямата част от СО2, отделян от индустриалното произвеждане и единствено дребна част от остатъчните парникови газове могат да окажат някакво доловимо влияние върху климата, и то чак в хода на идващите няколко века. Арениус схваща, че вероятно стопляне ще задейства и различен feedback резултат – част от ледената завивка на планетата ще се стопи, а това ще понижи албедото на Земята. Така повърхността ще гълтам още повече топлота и температурата ще се увеличи още повече.
Предвид по-ниското издаване на СО2 в оня интервал, а и евентуално заради обстоятелството, че Сванте Арениус е живял в северна страна, той намира изгоди в вероятно повишаване на температурите. Според него по-високи температури ще окажат удобно влияние върху земеделието с по-богати реколти и повече територии за култивиране. Подобно на Джон Тиндал, и Арениус търси аргументите за ледниковите столетия в предишното. Той стига до заключението, че в случай че намаляването на СО2 е причина за рухването на температурите в далечната история, то генерирането на повече СО2 от промишлеността, би могло да бъде метод за попречване на нови ледникови столетия.
Научният принос на Сванте Арениус е незабравим. Той първи показва тезата, че в случай че изправяваме залежите от въглища във въздуха, ще последва световно стопляне. Много от неговите изчисленията обаче са оспорени, откриват се и редица грешки. Оказва се, че бърка за скоростта на попиване на СО2 от океана и растителността. В реалност СО2 понижава доста по-бавно. Не загатва и за свойството на облаците да гълтам инфрачервено излъчване. Но въпреки всичко – да не забравяме, че приказваме за науката през цялото време на предишния век.
ХХ век- науката за климата продължава да напредва
Науките за климата не престават да напредват и през 1938 година английският инженер Гай Стюарт Календар разгласява проучването си „ ”, където пресмята, че температурите през предходните 50 години са се нараснали. Установява, че за проучвания интервал в атмосферата са били изхвърлени 150 000 милиона тона СО2, като близо ¾ от това количество е останало в атмосферата. Той първи потвърждава, че спомагателното повишение на СО2 в атмосферата от Индустриалната гражданска война насам може да докара до усилване на парниковия резултат и световна смяна в климата.
Много от изчисленията на Календар, направени през 1938 година, се удостоверяват от най-съвременните проучвания, а това е извънреден факт, поради неналичието на компютри в тези времена. Освен за доста по-бавното усвояване на СО2 от океана, проучванията на Календар се оказват много точни и за градусите, с които ще се увеличи температурата при удвояването му в атмосферата. Това съгласно него са 2 °C. Съвременните калкулации предвиждат разновидност сред 1,5 и 4,5 °C покачване на междинната световна температура при удвояване на СО2.
Едно от значимите събития по пътя към разбирането на смяната в климата се случва през 1958 година. Професорът по океанография Чарлз Дейвид Кийлинг започва „ за премерване на резултатите от изгаряне на въглища, нефт и природен газ върху разпространяването на СО2 в атмосферата”, в обсерваторията Мауна Лоа на Хаваите. Първите точни данни за концентрациите на СО2 в атмосферата, с които през днешния ден разполагаме, са посредством точно на този план. След него измервания стартират да се вършат на доста места по земното кълбо, а данните се припокриват с кривата на Кийлинг. В своето проучване от 1976 година, Кийлинг отбелязва, че за интервал от 12 години – от 1959 до 1971 година, концентрацията се е повишила с 3,4%.
Фиг. 1 Данни за температурата преди 1958 година, добити посредством проучване на ледени ядра, и данните след 1958 (Кривата на Кийлинг), където се виждат сезонните флуктуации на СО2.
Източник: Scripps Institution of Oceanography
В края на 30-те години на ХХ век Календар планува стопляне на атмосферата, в резултат на отделяния СО2 в промишлеността и бита. Изследванията му сочат, че това ще се случи още в идващите 20 години. Това обаче не се случва. Точно противоположното – температурите в идващите 40 години даже спадат леко.
Докато научният интерес към въздействието на въглеродния диоксид се повишава дружно с неговата централизация в атмосферата, науката се среща и с различен противен факт – аерозолното замърсяване. Охлаждащият резултат на аерозолите (насищане на долните пластове на атмосферата с фини частици) изяснява закъснялото световно стопляне, планувано от Календар през 1938 година.
След 60-те години на ХХ век аерозолите и въглеродният диоксид към този момент са обект на по-сериозни проучвания. Изчислителната техника навлиза в науката, а нови данни и компютърните модели дават доста по-добро предугаждане на резултатите върху световния климат от замърсяването на атмосферата. В началото се счита, че праховите частици от непълното изгаряне на въглища ще доведат до изстудяване на климата, защото този тип аерозолно замърсяване тук-там може да увеличи албедото, а по този начин по-малко слънчева светлина ще доближава до земната повърхнина.
През 70-те години обаче към този момент е изцяло ясно, че „ аерозолното “ изстудяване не може да компенсира стоплянето от натрупващите се въглероден диоксид, метан и други парникови газове. Освен това, през 80-те години напъните за ограничение на аерозолното замърсяване последователно дават резултат. В развитите стопански системи въглищата отстъпват на петрола и природния газ, които изгарят надалеч по-чисто. Така охлаждащият резултат на аерозолите понижава. Енергийните потребности на човечеството обаче порастват, а с тях и натрупването на спомагателни количества СО2 в атмосферата. Повишението на концентрациите на парникови газове, а с това и на междинната световна температура, не е спирало и до през днешния ден.
Днес- всяко от последните четири десетилетия е по-топло от предходното
Всяко от последните четири десетилетия е по-топло от предходното и по-топло от всяко десетилетие от 1850 година насам, а трите години с най-висока световна междинна температура, откогато се вършат такива измервания, са в последните пет години: 2016, 2019 и 2020 година Междувременно, в случай че през ледниковите интервали наличието на CO2 в атмосферата е към 185 ppm (части на милион), а преди Индустриалната гражданска война към 278 ppm, то през 1970 година концентрацията е почти 326 ppm, през 1980: 339 ppm, през 1990: 354 ppm, през 2000: 369 ppm, през 2010: 390 ppm. В края на 2020 година към този момент е 413 ppm.
От изобретяването на термометъра и барометъра през ХVI-ХVII век, науката за атмосферата не е серпантина да търси отговори. Още през ХVIII век стартира да се водят метеорологични архиви, покриващи все по-широк набор от данни и територии. Станции, измерващи температура, налягане, мокрота, слънцегреене, речно и морско равнище, както и безчет други индикатори, бързо плъзват из целия свят, с цел да доближат и до най-отдалечените кътчета на планетата. В България, да вземем за пример, такава станция е конфигурирана през 1860 година, а постоянни наблюдения у нас стартират да се вършат през 1887 година. През 1932 година е открита най-високата метеорологична станция на Балканите – тази на връх Мусала.
През ХIХ изследвания на горните пластове атмосферата стартират да се вършат с метеорологични балони, а през 60-те години на ХХ век в орбита е изстрелян първият спътник за метеорологични проучвания – TIROS 1. Днес милиарди датчици от планински върхове, океански дълбини, под ледени шапки, от космоса и даже от други планети, изпращат непрекъснато данни, които ни разрешават да разберем по какъв начин се образува и по какъв начин се трансформира климата на нашата планета.
Върху тематиката „ смяна в климата “, с други думи, не трябва да се спекулира. Стряскаща или не, информацията за положението на световния климат стъпва върху прецизни измервания на повече от два века, а също и на опити, проучвания и разбори. Отричането на смяната в климата и на нейния антропогенен генезис, затова, е отказване на науката въобще. Отричането на науката обаче – тъкмо като самата смяна в климата, е настоящ и напълно действителен проблем. Не просто любопитен факт, а комплициран феномен със съществени последици и доста аргументи. Една от тези аргументи може да открием точно в напредъка на науката и технологиите. Днес те са надалеч по-сложни от стъкленица с парников газ, сложена на слънце. В образованието и в връзката за климатичните промени връщането към тези първи опити може да се окаже добър метод за онагледяване на науката за климата и даже за приобщаване на климатичните скептици, които сходно на доста от нас, се усещат комплицирани от надалеч по-сложните, високотехнологични и сложни за схващане способи и принадлежности на актуалната просвета.
Преди две десетилетия понятието „ климатични промени “ звучеше екзотично. Малко хора бяха чували за него, а шанса персонално да го видят имаха единствено шепа учени, които в работното си време катерят глетчери или пътуват до Антарктида. Оттогава, несъмнено, понятието закупи необятна известност. Зазвуча съвременно – като ново софтуерно събитие, което бързо навлиза в всекидневието ни. У някои хора концепцията за климатичните промени просто провокира любознание – като новооткрита луна на Юпитер или различен забавен факт, за който не е неприятно да разберем, само че и без него ще си живеем добре.
Промяната в климата обаче напълно не е нещо ново и съвременно. Парниковият резултат в действителност е една от най-ясно откритите теории в науката за атмосферата. Що се отнася до световното стопляне като разследване от човешката активност – тази идея към този момент над два века е обект на проучване, научни диспути и непрекъснати, надграждащи се нови и нови открития. И евентуално връщането към тези първи стъпки и опити може да способства за по-достъпно и по-разбираемо показване на смяната в климата във време, в което научната истина все по-често се сблъсква със субективни чувства и песимизъм. Затова, да прескочим два века обратно:
ХIХ век- oще през 1827 година френски математик открива, че атмосферата има свойството да задържа топлота
Още през 1827 година френският математик Жан-Батист Жозеф Фурие стартира концепцията, че атмосферата има свойството да задържа топлота. Той открива, че топлината се резервира по-добре във въздуха, в сравнение с във вакуум. Фурие поставя основи на концепцията за парниковия резултат и е първият, който позволява хипотезата, че човешката активност може да повлияе на климата в бъдеще. Експериментални проучвания обаче са оповестени 30 години по-късно, а техен създател е Юнис Нютън Фут – първата жена в науките за климата и атмосферата. Тя изследва затоплящия резултат на слънчевото излъчване върху разнообразни газове. Установява, че стъкленицата със сбит въздух се загрява по-бързо от тази с разводнен, влажният въздух се загрява по-бързо от сухия, а стъкленицата с кондензиран с СО2 въздух се загрява по-бързо и изстива доста по-бавно от тази с елементарен въздух.
Юнис Нютън Фут изследва слънчевото излъчване, само че не то затопля атмосферата, а инфрачервеното лъчение от към този момент затоплената от Слънцето земна повърхнина. Като стъпва на това, както и на надалеч по-прецизни способи за премерване, през 1859 година ирландският физик Джон Тиндал потвърждава, че за разлика от преобладаващите в атмосферата азот и О2 – водната пара, въглеродният диоксид и метанът задържат топлината. Той заключава, че смяна в количеството на Н2О или СО2 може да е провокирало „ всички разновидности в климата, за които изследванията на геолозите говорят”, имайки поради ледниковите столетия в предишното.
Снимка: Експериментът на Джон Тиндал със спектрофотометър за премерване на абсорбирането на топлота от газове и водна пара.
Източник: Royal Society of Chemistry. Environmental Chemistry Group
През 1896 година Сванте Арениус – шведски физик, химик, както и притежател на Нобеловата премия за химия от 1903 година, за първи път показва количествено отношението сред концентрацията на СО2 в атмосферата и смяната в температурите на земната повърхнина. За този резултат Арениус вкарва термина “hot house”, който не след дълго стартира да се постанова като greenhouse effect – или така наречен парников резултат. В изчисленията си отбелязва и правопропорционалната взаимозависимост сред смяната в температурите и количеството водна пара, отделяно в атмосферата. Така в случай че атмосферата се затопли, в резултат от повишаване концентрацията на СО2, неизбежно ще се усили и количеството на водната пара в атмосферата – също парников газ. Резултатът от покачване в равнищата на тези, съгласно него „ най-важни парникови газове”, води до ускорение на световното стопляне. Това е така наречен feedback effect: когато един развой задейства дадени промени в различен развой. Именно feedback резултатите са едни от най-мощните и мъчно предвидими фактори, определящи земния климат.
В своя труд Сванте Арениус пресмята, че при понижаване наличието на СО2 в атмосферата на половина, световната температура ще падне с към 4 °C, а с всяко удвояване ще се покачва с 4 °C. Той обаче счита, че Световния океан ще всмуква по-голямата част от СО2, отделян от индустриалното произвеждане и единствено дребна част от остатъчните парникови газове могат да окажат някакво доловимо влияние върху климата, и то чак в хода на идващите няколко века. Арениус схваща, че вероятно стопляне ще задейства и различен feedback резултат – част от ледената завивка на планетата ще се стопи, а това ще понижи албедото на Земята. Така повърхността ще гълтам още повече топлота и температурата ще се увеличи още повече.
Предвид по-ниското издаване на СО2 в оня интервал, а и евентуално заради обстоятелството, че Сванте Арениус е живял в северна страна, той намира изгоди в вероятно повишаване на температурите. Според него по-високи температури ще окажат удобно влияние върху земеделието с по-богати реколти и повече територии за култивиране. Подобно на Джон Тиндал, и Арениус търси аргументите за ледниковите столетия в предишното. Той стига до заключението, че в случай че намаляването на СО2 е причина за рухването на температурите в далечната история, то генерирането на повече СО2 от промишлеността, би могло да бъде метод за попречване на нови ледникови столетия.
Научният принос на Сванте Арениус е незабравим. Той първи показва тезата, че в случай че изправяваме залежите от въглища във въздуха, ще последва световно стопляне. Много от неговите изчисленията обаче са оспорени, откриват се и редица грешки. Оказва се, че бърка за скоростта на попиване на СО2 от океана и растителността. В реалност СО2 понижава доста по-бавно. Не загатва и за свойството на облаците да гълтам инфрачервено излъчване. Но въпреки всичко – да не забравяме, че приказваме за науката през цялото време на предишния век.
ХХ век- науката за климата продължава да напредва
Науките за климата не престават да напредват и през 1938 година английският инженер Гай Стюарт Календар разгласява проучването си „ ”, където пресмята, че температурите през предходните 50 години са се нараснали. Установява, че за проучвания интервал в атмосферата са били изхвърлени 150 000 милиона тона СО2, като близо ¾ от това количество е останало в атмосферата. Той първи потвърждава, че спомагателното повишение на СО2 в атмосферата от Индустриалната гражданска война насам може да докара до усилване на парниковия резултат и световна смяна в климата.
Много от изчисленията на Календар, направени през 1938 година, се удостоверяват от най-съвременните проучвания, а това е извънреден факт, поради неналичието на компютри в тези времена. Освен за доста по-бавното усвояване на СО2 от океана, проучванията на Календар се оказват много точни и за градусите, с които ще се увеличи температурата при удвояването му в атмосферата. Това съгласно него са 2 °C. Съвременните калкулации предвиждат разновидност сред 1,5 и 4,5 °C покачване на междинната световна температура при удвояване на СО2.
Едно от значимите събития по пътя към разбирането на смяната в климата се случва през 1958 година. Професорът по океанография Чарлз Дейвид Кийлинг започва „ за премерване на резултатите от изгаряне на въглища, нефт и природен газ върху разпространяването на СО2 в атмосферата”, в обсерваторията Мауна Лоа на Хаваите. Първите точни данни за концентрациите на СО2 в атмосферата, с които през днешния ден разполагаме, са посредством точно на този план. След него измервания стартират да се вършат на доста места по земното кълбо, а данните се припокриват с кривата на Кийлинг. В своето проучване от 1976 година, Кийлинг отбелязва, че за интервал от 12 години – от 1959 до 1971 година, концентрацията се е повишила с 3,4%.
Фиг. 1 Данни за температурата преди 1958 година, добити посредством проучване на ледени ядра, и данните след 1958 (Кривата на Кийлинг), където се виждат сезонните флуктуации на СО2.
Източник: Scripps Institution of Oceanography
В края на 30-те години на ХХ век Календар планува стопляне на атмосферата, в резултат на отделяния СО2 в промишлеността и бита. Изследванията му сочат, че това ще се случи още в идващите 20 години. Това обаче не се случва. Точно противоположното – температурите в идващите 40 години даже спадат леко.
Докато научният интерес към въздействието на въглеродния диоксид се повишава дружно с неговата централизация в атмосферата, науката се среща и с различен противен факт – аерозолното замърсяване. Охлаждащият резултат на аерозолите (насищане на долните пластове на атмосферата с фини частици) изяснява закъснялото световно стопляне, планувано от Календар през 1938 година.
След 60-те години на ХХ век аерозолите и въглеродният диоксид към този момент са обект на по-сериозни проучвания. Изчислителната техника навлиза в науката, а нови данни и компютърните модели дават доста по-добро предугаждане на резултатите върху световния климат от замърсяването на атмосферата. В началото се счита, че праховите частици от непълното изгаряне на въглища ще доведат до изстудяване на климата, защото този тип аерозолно замърсяване тук-там може да увеличи албедото, а по този начин по-малко слънчева светлина ще доближава до земната повърхнина.
През 70-те години обаче към този момент е изцяло ясно, че „ аерозолното “ изстудяване не може да компенсира стоплянето от натрупващите се въглероден диоксид, метан и други парникови газове. Освен това, през 80-те години напъните за ограничение на аерозолното замърсяване последователно дават резултат. В развитите стопански системи въглищата отстъпват на петрола и природния газ, които изгарят надалеч по-чисто. Така охлаждащият резултат на аерозолите понижава. Енергийните потребности на човечеството обаче порастват, а с тях и натрупването на спомагателни количества СО2 в атмосферата. Повишението на концентрациите на парникови газове, а с това и на междинната световна температура, не е спирало и до през днешния ден.
Днес- всяко от последните четири десетилетия е по-топло от предходното
Всяко от последните четири десетилетия е по-топло от предходното и по-топло от всяко десетилетие от 1850 година насам, а трите години с най-висока световна междинна температура, откогато се вършат такива измервания, са в последните пет години: 2016, 2019 и 2020 година Междувременно, в случай че през ледниковите интервали наличието на CO2 в атмосферата е към 185 ppm (части на милион), а преди Индустриалната гражданска война към 278 ppm, то през 1970 година концентрацията е почти 326 ppm, през 1980: 339 ppm, през 1990: 354 ppm, през 2000: 369 ppm, през 2010: 390 ppm. В края на 2020 година към този момент е 413 ppm.
От изобретяването на термометъра и барометъра през ХVI-ХVII век, науката за атмосферата не е серпантина да търси отговори. Още през ХVIII век стартира да се водят метеорологични архиви, покриващи все по-широк набор от данни и територии. Станции, измерващи температура, налягане, мокрота, слънцегреене, речно и морско равнище, както и безчет други индикатори, бързо плъзват из целия свят, с цел да доближат и до най-отдалечените кътчета на планетата. В България, да вземем за пример, такава станция е конфигурирана през 1860 година, а постоянни наблюдения у нас стартират да се вършат през 1887 година. През 1932 година е открита най-високата метеорологична станция на Балканите – тази на връх Мусала.
През ХIХ изследвания на горните пластове атмосферата стартират да се вършат с метеорологични балони, а през 60-те години на ХХ век в орбита е изстрелян първият спътник за метеорологични проучвания – TIROS 1. Днес милиарди датчици от планински върхове, океански дълбини, под ледени шапки, от космоса и даже от други планети, изпращат непрекъснато данни, които ни разрешават да разберем по какъв начин се образува и по какъв начин се трансформира климата на нашата планета.
Върху тематиката „ смяна в климата “, с други думи, не трябва да се спекулира. Стряскаща или не, информацията за положението на световния климат стъпва върху прецизни измервания на повече от два века, а също и на опити, проучвания и разбори. Отричането на смяната в климата и на нейния антропогенен генезис, затова, е отказване на науката въобще. Отричането на науката обаче – тъкмо като самата смяна в климата, е настоящ и напълно действителен проблем. Не просто любопитен факт, а комплициран феномен със съществени последици и доста аргументи. Една от тези аргументи може да открием точно в напредъка на науката и технологиите. Днес те са надалеч по-сложни от стъкленица с парников газ, сложена на слънце. В образованието и в връзката за климатичните промени връщането към тези първи опити може да се окаже добър метод за онагледяване на науката за климата и даже за приобщаване на климатичните скептици, които сходно на доста от нас, се усещат комплицирани от надалеч по-сложните, високотехнологични и сложни за схващане способи и принадлежности на актуалната просвета.
Източник: 3e-news.net
КОМЕНТАРИ