Едва ли някои се съмнява, че Откриването на Америка завинаги

Едва ли някои се съмнява, че Откриването на Америка вечно прекатурва историята на Европа –  политическата , защото колониалните страни стават най-великите сили в света, икономическата –  тъй като в пъти се усилват добива на благородни метали и приходите от търговия, културната и обществената –  в разследване на миграцията на милиони европейци, които напущат поотеснелия остарял континент в търсене на шанса си.

Ако обаче се замислим, кои последици от Великите географски открития са оказали най-голямо върху живота на поробените по това време българи, то няма да бъдат нито политическите, нито икономическите или обществените, а кулинарните . Оказва се, че не друго, а земеделските култури донесени от далечна Америка стават причина за същинска гражданска война в битието на нашия народ.

Трудно ми е да си показва, с какво са се хранели нашите предци, когато още не са предполагали за съществуването на боба, доматите, картофите, пиперът, царевицата, слънчогледът и тиквата – с една дума всички тези култури, които през днешния ден считаме за обичайни в нашата кухня. Те стартират да се появяват на нашата софра едвам през 16-17 век, а някои даже по-късно.

Този по този начин обичан през днешния ден зарзават произлиза от земите на Чили и Перу, само че не бил изключително известен в кухнята на локалните индианци. Поради това, когато попада на Стария континент (ср. на XVI век), европейците се отнасят съмнително към него и даже не помислят да употребяват ярките му, зрели плодове за храна. Дори в противен случай – считало се, че алените домати, които били отглеждани само с декоративна цел, са мощно отровни.

По този мотив съществува една любопитна история, която по подигравка на ориста се случила в родината на домата – Америка. Тя споделя по какъв начин корумпиран готвач, се опитал да токсини Джордж Вашингтон, като поставил в ястието му домати. Първият президент на Съединените щати хапнал на драго сърце от поднесеното му ястие и както несъмнено се досещате, даже не схванал за покушението.

Всъщност убеждението, че доматите са отровни не е напълно лишено от съображение. Зелените плодове съдържат огромно количество соланин – мощно токсично вещество, което понижава по време на зреенето или след кулинарна обработка. Дори и с алените домати не трябва да се прекалява, тъй като въпреки и в по-малка доза, те също съдържат този гликоалкалоид. Не е ясно обаче за какво европейците са считали за по-отровни зрелите, а не зелените домати. Вероятната логичност е, че в природата нормално отровните растения са обагрени в ярки цветове.

Първи стартират да употребяват за храна доматите италианците и португалците. След това зеленчукът се настанява в чиниите и на останалите европейци, а по-късно се завръща триумфално и в родната си Америка. В България зеленчукът стартира да се отглежда в края на XIX век, само че най-любопитното е, че до 1930 година за ястие се употребяват единствено зелените плодове под формата на туршия. Най-вероятно и това се дължи на „ отровната ” популярност на алените домати, която въпреки от дълго време да била разсеяна в Европа, към момента властвала по нашите земи. Едва по-късно българите стартират да подготвят доматени сосове със зеленчука и фамозната Шопска салата.

Картофи

Неговата татковина е Америка и по-точно Южна Америка – където е днешната страна Перу. Впрочем, земеделските култури, като: домати, царевица, тютюн, боб и други, също са американски и идват в Европа и останалия свят след 1492 година, когато Колумб открива Америка. Нека забележим, по какъв начин картофите са пристигнали в Европа, България и в Родопа планина?

Картофът потегля към нашите земи от Андите  (наричани още Кордилери) . Там той бил от дълго време прочут на туземното население обитаващо високите плата на днешно Перу. От археологическите изследвания проличава, че картофите били едно от главните ястия на хората в региона и те почнали да търгуват със земеделската просвета преди към 2000 години пр.н.е. Така Картофът се популяризирал в доста елементи на днешна Америка.

Прочее, в ранната петъчна заран на 12 октомври 1492 година Колумб открива „ Новия свят ” за Испания. В кралството стартират да идват новини за благосъстоянията на откритата земя * и разнообразни биологични „ образци ” (в това число и хора от локалното население – така наречен индианци) , както и злато, поради което, отново в петък, ** на 3 август същата година, от град Севиля стартира и самата експедиция. Минават 78 години. През 1570 година Картофът е пренесен в Испания, а след три години той към този момент се отглежда в градините на болничното заведение „ Сантре ” край Севиля. Така картофите последователно почнали да навлизат в Европа.

След Испания Англия е една от първите страни, където се появява новата земеделска просвета. Там, през 1580 година, картофите са пренесени напряко от Америка, като по-късно проникват в Белгия. След 150 години (през 1730 г.) се появяват и по Немските кралства. Трябва да отбележим, драги читатели, че в Прусия с картофите стават такива забавни неща, които звучат съвсем именито: В началото немските селяни не желали да отглеждат „ това мизерно и кисело семе… ” и с цел да ги принуди – пруския крал Фридрих Вилхелм (1688-1740) въвел строги санкции за тези, които не изпълнявали заповедтта за засаждане и даже сложил стражи да пазят нивите. През лятото на 1733 година обаче един селяндур, макар опасността от наказания, решил да възпламени картофената си равнища и се отърве от „ бремето ” – пък и пепелта е добра тор. Речено – сторено. Ала когато равнищата изгоряла, селякът изровил един печен картоф, който му се видял вкусен, опитал го и неговият усет доста му допаднал. Така европейците разкрили, че „ американското семе ” не е за подценяване, изключително когато се подложи на топлинна обработка. Благодарение на тези „ случайности ” картофите в Прусия бързо се популяризирали, и когато 13 години по-късно там настъпил апетит, грудките избавили живота на доста хора.

Интересно, че и във Франция, най-културната европейска страна в тези времена, проникналите в края на ХVIII век картофи били също по този начин отричани и „ недолюбени ”. Военният фармацевт и химик Антоан Огюст Пармантие на вятъра рекламирал чудесния усет на картофите и даже ги нарекъл „ пом дьо тер ” (земна ябълка) , само че уви – французите не проявявали никакъв интерес. Най-сетне той се обърнал за подпомагане към кралското семейство и нещата се развили удобно за Картофа. Една заран френската кралица Мария-Антоанета сложила букетче от картофени цветове върху своята фризура и на другия ден всички придворни дами последвали образеца й. Така за по-малко от месец картофите станали най-търсения продукт във Франция, а когато през 1793 година те избавили страната от апетит, били оценени и по достолепие.

И в Русия Картофът също по този начин бил нелюбезно посрещнат. От Холандия съветският цар Петър I Велики (1682-1725) изпратил в Петербург първите чували, като се надявал „ мужиците ” да проумеят качествата на перспективната земеделска просвета. Останала обаче единствено Надеждата. Картофите основали на Петра прекомерно огромни грижи – даже по-големи и от войната му с шведите. Руските селяни по този начин се опълчили против сеитбата на картофи, че когато излезнала царска заповед за наложително им развъждане в доста елементи на Русия избухнали така наречен „ картофени протести ” . Те били потушавани с изключителна свирепост и трябвало да мине към век и половина, до момента в който руснакът разбере и оцени достолепията на Картофа.

Само на едно място в Европа картофите били признати с наслада. Това била бедната и гладна Ирландия. Още през XVI век там стартира всеобщото им развъждане и на никое място с такава експедитивност картофите не са се разпространявали, както в Ирландия. В разследване на обезпечената издръжка, популацията почнало да се усилва и се получил един тип демографски „ взрив ”. Ала пристигнала мрачната за ирландците 1845 година. Картофите болни от някаква незнайна болест, която унищожила цялата годишна продукция. В Ирландия настъпил ужасяващ апетит, който лишил живота на близо 1 000 000 (милион) души. Други милион и половина били принудени да изоставят земята си, и да се изселят (най-вече в Америка) от своята родина…

Да забележим обаче, по какъв начин картофите пристигнали по българските земи и в Родопите?

Името „ картофи ” е италианско, като в Италия испанските „ патати ” получили названието „ тартофули ” , което станало „ картофули ” , а по-късно – „ картофи ”. Това название се приело по Балканите и най-много в България. Впрочем, в родопския акцент съществува една доста любопитна детайлност – думата патета, патато – т.е. „ картофи, картоф ”. Тя е от индиански генезис (патат, патет) и самата дума със същото наречие „ патейтос ”, се е наложила в някои европейски езици. Интересното в тази ситуация е: по какъв начин думата „ патета ” е пристигнала, и се разпространявала в Родопите? Но по тази причина, по-късно!

    Проникването на картофите в Родопите, има сходни с Ирландия моменти, които заслужават да бъдат маркирани: В Родопите, както и в Ирландия, гладът бил един от непрекъснатите спътници на популацията. Наистина в планината има пригодна за култивиране земя, само че на нея не могат да виреят доста полски култури и най към този момент жито. Не че почвата не е плодородна, само че тя не е типичния и „ затлъстял ” чернозем – присъщ за равннините области на България, като – Тракия и Добружа. Освен това, при най-малкото засушаване реколтата върху стръмните и плитки нивици загивала и трябвало да се набира жито от полето (ако е имало с какво да се закупи) . Отгоре на това, Родопите са необятна и мъчително проходима планина – изключително през зимата, когато пътищата и пътеките стават за няколко месеца непристъпни от снежни преспи и стихии. Така родопчани от време на време се озовавали в една „ обсада ” и трябвало да чакат свършека на зимните дни. Много от хората и животните обаче, не дочаквали пролетта: „ На лету господне 1875-то стана зимата последна с многу снегове, затува измреха животните и фанаха и человеци да умират ъ ут ъ апетит ъ . Защото на месец ъ март ъ 15 ден ъ станала една ледунка примерена от ъ поп ъ Паскал ъ девет ъ педи на пиргуту, дету седи камбаната. Затова изписах ъ аз ъ поп ъ Паскал ъ с ъ моята десница тува писмо за последните хора, с цел да знаят ъ каква гуляма зима е станала ”.

Тази кореспонденция открита в село Момчиловци от духовник Константин Канев, приказва красноречиво за тежкото състояние, в което родопчанина постоянно изпадал…

Прочее, най-старото документално уведомление, което оповестява за появяването на картофите по българските земи се счита това на отец Зотик от Преображенския манастир (близо до Търново) . То е датирано от 1825 година и съгласно написаното в него излиза наяве, че още тогава – градинари от Лясковец донесли в светата обител картофи, наречени „ влашки фасул ” („ Влашко ” – дн. Румъния) . Друг прочут извор е и дневника на търговеца от Самоков Димитър Смрикаров, в който той записал: „ През ъ 1835 година, месец ъ апр и л ий , за пръв ъ път ъ в ъ българско засадих ъ картофи – червени и жълти, в ъ градината си над ъ града. Същите донесох ъ от ъ сръбско и гръцко, дето ми ги хвалиха и аз е ядох ъ от ъ т я х ъ ” . Има и други догатки за проникването на Картофа в България даже още през 1750 година, от Унгария, само че това е по-скоро сензация и съответни писмени документи и доказателства няма и не са открити.

За страдание не са открити и писмени сведения, по кое време и по какъв начин картофите са донесени в Родопите. Според многочислените устни предания обаче, това ще да е станало сред 1815 година – когато избухва Сръбското въстание, управлявано от Милош Обренович и 1829 година – годината на Гръцкото въстание. Родопските мохамедани на бимбашията (хилядник) Агуш ага от с. Могилица (Смолянско) , които взели участие в потушаването на Гръцкото въстание, на връщане донесли със себе си първите картофи в планината. По-достоверно обаче звучи едно друго поверие. Според него: Среднородопски мохамедани, под командата на билюкбашията Сюрчо от с. Райково, след потушаването на по-раншното Сръбско въстание достигнали чак до Босна и от там, наред с другата плячка, донесли и малко картофи за зоб на конете си. Родопчани почнали да сеят картофите, само че първоначално не били удовлетворени от техния усет, тъй като ги консумирали сурови. По-късно обаче, когато Сюрчовите доближени им разкрили, че би трябвало да ги варят и пекат – станало ясно, че „ франсъзкия кочен ъ ” („ френски кочан ”) , наименуван по-късно с истинското индиано-испанското наименование „ патато ” , е нещо доста вкусно и апетитно.

Има и други догатки за появяването на картофи в Родопите – по този начин да вземем за пример: отец Константи Канев от с. Момчиловци (Смолянско) в едно свое проучване твърди, че тази земеделска просвета е пристигнала даже и по-рано от гореспоменатите събития т.е. –  още в самото начало на ръководството на известния Салих Ага Пашмаклийски (от 1808 до 1838 г.) .

Николай Хайтов, от своя страна, написа, че появяването на картофите в Смолянско датира към 1830 година и като доказателство сочи, че църквата в с. Павелско е била издигната през 1834 година, а тогава тук картофите към този момент били известни и застъпени като земеделска просвета.

Според проучванията на доктор Ташев картофите са пренесени в България и по-специално в Средните родопи от Александрия към 1834-35-а година Тези твърдения  не са лишени от логичност и в случай че се открият съответни доказателства ще се види, че пътя на Картофа в България евентуално е проправен от Средноропието…

Днес родопските картофи са известни по България и Европа със своя превъзходен усет, а една друга „ американка земеделска просвета ” смилянският боб е известна по целия свят.

** Според моряшкото вярване (или по-скоро – суеверие), в петъчен ден в никакъв случай не би трябвало да се подхваща пътешестване по море.   Странно е за какво експедицията на Колумб стартира точно в петък?

Царевица

Когато за първи път стъпил на Бахамските острови Колумб бил изумен, че не открива растенията и животните, разказани от Марко Поло след завръщането му от Изтока. При повторното стъпване на Колумб на Бахамския бряг питателните му ресурси били изцяло развалени, а сухарите, които носел, бързо се овлажнили и станали на каша от локалния мокър въздух. След като я пренесъл в Европа, царевицата била отглеждана изначало в царската градина като необичайност, само че скоро се популяризирала из цяла Испания, Франция, на Балканите, в Турция и стигнала чак до Индия.

Царевицата води началото си от Централна Америка, като се твърди, че е била отглеждана 7000 години прочие н. е. Тя била освен главен занаят за месните поданици, само че и значима част от тяхната просвета. Една легенда на ацтеките споделя, че боговете изпращат златна градушка (царевица), с цел да нахранят хората.

Колумб придвижва царевицата в Европа дружно с други неща от Новия свят. През XVI век стартират да я отглеждат французите и италианците. По-късно тя прониква и в Африка с помощта на испанците и португалците. Масовото развъждане на царевица стартира през XIX в.

В началото хората употребявали единствено брашното от царевица. В днешни дни тя има необятно приложение в кулинарията. Освен за самун и сладкиши, тя се употребява за приготвянето на мексиканската тортиля, италианската полента. Царевицата може да се употребява под формата на пуканки и корнфлейкс или да се прибавя към салати или като гарнитура. Използва се и за производството на бърбън.

Испанците пробвали и тънки палачинки, приготвени от смлени грудкови растения – маниока и батат (сладък картоф), които порастват при тропически климат. Колумб пренесъл тези растения в Европа, които не съумели да се приспособят към локалните условия, само че се популяризирали отлично в Африка и станали съществени артикули в тамошната кухня. Картофът, отдалечен родственик на батата, е донесен в Испания чак през ХVІ век. Един историограф го описал като „ плод с кръгла форма и с величина на пестник, извлечен от земните глъбини и напомнящ трюфел “ . Българската дума идва от италианското название на грудковото растение „ tartufoli “ , обещано му точно поради приликата с трюфелите.
 

Фасул

Фасулът е бил обработен в Южна Америка още от предшествениците на инките. Растението попада в Европа след една от експедициите на Колумб. Поради лесното му развъждане и високия рандеман от едно растение до края на ХVІ век се популяризира в цяла Европа и в европейските колонии в Африка.

Ананас

Ананасът е обработен от локалното население още през І в. от н. е. През 1493 година моряците на Колумб били безпределно учудени, когато в Гваделупа разкрили този другоземен плод. Европейците бързо се привързали към усета му. Португалците първи се амбицирали да култивират растението отвън Америка и го пренесли в Индия и на остров Ява.

Лютото чили също е донесено в Европа от мореплавателя. Откриването му се дължи на корабния доктор Шанса. Един испански хроникьор разказва използването на растението измежду индианците:. Чилито се популяризира в Европа и Азия, а от него, посредством кръстоски, били култивирани сладките чушки.

Какаовата напитка се считала за божествено пиво от  ацтеките, които обитавали брега на Мексиканския залив. През 1528 година различен странник – Ернан Кортес, оценил цената на какаото. Той го подсладил с тръстикова захар и още веднъж го предложил в Европа. Пиенето на топъл шоколад станало фешън първо в Испания, а по-късно и по целия континент.

Ванилията също е родом от Мексико. Испанците дали и името й – от думата „ vainilla ” , която значи „ дребна шушулка “ . В Европа е пренесена от  конквистадорите на Кортес и бързо станала известна на Стария континент.

Според една от легендите на Карибските острови Колумб следил по какъв начин локалното племе опушва и пече месо и риба върху дървена решетка, сложена над огъня.. Испанците въвели новия способ дружно с името му и той бързо се популяризирал из Европа.

В подмяна на стоките, които донесъл от Новия свят, Колумб обогатил земеделието на двете Америки с някои нови растения. Между тях са лукът, оризът, маслините, пшеницата, ечемикът, гроздето и кафето, без които е немислима актуалната американска кухня. Европейците довели със себе си и добитък, коне, магарета, прасета, кози, овце и кокошки, които до тогава не били познати на локалните поданици. Колумб оказал помощ захарната тръстика да доближи до Карибските острови, където от нея почнали да извличат сок и посредством загряване да го сгъстяват до меласа. От тази меласа произвели нова напитка, която скоро станала международно известна. Нарекли я „ ром “ .