Едва ли има човек, на когото не са искали пари

Едва ли има човек, на който не са желали пари на улицата. Стотинки или левчета, за които е ясно, че нуждаещият се няма по какъв начин да върне. И всеки е постъпвал съгласно джоба си, само че и съгласно способността си да съчувства. Така стартира историята си в персоналния си Facebook някогашният народен представител от Българска социалистическа партия Иво Атанасов, който бе измежду най-популярните лица в няколко Народни събрания и се славеше като човек с персонална позиция, който постоянно " кривваше " от партийните повели.

Ето какво описа още той:

В случая обаче ставаше въпрос не за два-три лв. или за пет-десет, а за повечко. Непознатият юноша, който се приближи до нас в кварталната градинка, нямаше тип на изпаднал. И до момента в който обясняваше защо са му нужни парите и по какъв начин на следващия ден ще ги върне, се пробвах да схвана дали е откровен, или за своите към тридесет години към този момент се е изпекъл в лъжите.

В предходното време не бих пристъпил към тази тематика. Пък и никой не би прочел написаното. Честността дотолкоз се беше трансформирала във ежедневие, че беше излишно и даже несвоевременно да се морализаторства. Станала беше полезност, казано на сегашен език.

Спомням си тези кътове на честността по време на ученическите лагери и бригади. Зареждаха се с вафли, бисквити, детски закуски, бонбони, лимонади, всеки взимаше, каквото избира, пресмяташе какъв брой коства и оставяше нужната сума на избраното място. Ако нямаше точни пари, даваше повече и самичък си взимаше рестото. Без продавач и без дежурен преподавател, който да следи някой да не открадне. Без охранители и без камери. И постоянно сметките излизаха точни.

Честността беше присъща освен за децата, само че и за възрастните. Още ми е пред очите касиерът в първата ми работа. При приемането на заплатите чак се разгневяваше, в случай че си позволиш да му оставиш лев-два - бързо ти ги пъхваше в ръцете или в джоба. А в случай че излезеш, зарязвайки стотинки на бюрото му, отваряше вратата и ги хвърляше след теб в коридора.

Сега е друго. Лъжата е на респект - освен в политиката, само че и в бита. Всеки ден по малките екрани и в обществените мрежи пострадали се оплакват по какъв начин са били излъгани от другари и даже от най-близки родственици. Някои пък обществено се заричат, че повече няма да оказват помощ на никого.

Да, всичко това ми е ясно. Аз самият съм бил отчаян не от един или двама, на които съм откликнал в сложен за тях миг. Но… дадох парите.

Ден по-късно момчето ми звънна, както се бяхме уговорили. Трябвало да остане до късно в работата и нямало по какъв начин да пристигна на уречената среща. Не, не желаех незабавно да си кажа, че стартират познатите увъртания, може би тъй като ми се щеше най-малко да отложа болката от следващата загуба на религия. Добре, че не прибързах. Момчето излезе честно и след още един ден ме зарадва същински. И не поради върнатите пари - част от тях му оставих като подучване за честността. А поради приятното възприятие, че към момента се срещат такива хора, и то млади. Заради вярата, че не всичко е изгубено.

Със брачната половинка ми бяхме толкоз окрилени, та чак почистихме до шушка кварталната градинка.