)
Коледно сърце: История за приятелството, добротата и магията, които ни правят истински хора По женски
Едрите снежинки танцуваха над дребния град като хиляди бели пера, а прозорците блещукаха в топла светлина. Беше навечерието на Коледа, а дребният Марин подскачаше по улицата, като че ли самият вятър го носеше.
В ръцете си стискаше най-ценните дарове, които бе получил от Дядо Коледа – чифт нови обувки с червени подметки, които светваха леко, когато стъпва, и дребен сребърен часовник с гравирана фигура на водно конче.
– Ще умрат от злоба приятелите ми! – мислеше си той, съзерцавайки блестящите си стъпки в снега. Искерно вярваше, че няма по-щастливо момче от него довечера.
На площада, сред смърча с разноцветни лампички и сергията с домашна лимонада, Марин видя момче на неговата възраст. То стоеше неподвижно, слушаше коледните камбанки и се усмихваше едвам видимо. Виждаше го за първи път. Марин се стрелна към него, припрян да се похвали с новите си придобивки. – Виж! Виж обувките ми! Свeтят! – извика той и ги опря съвсем в краката на момчето. Никаква реакция. Марин присви очи и разкопча китката на ръкавицата си.
– А това? Часовникът! Сребро е! И виж морското конче. Като същинско е с тези пъстри цветове!
Момчето не погледна часовника. Наведе единствено леко глава, като че ли слушаше деликатно гласа му. Марин се намръщи. За момент се почувства... подценен.
– Хей, ти изобщо гледаш ли? – попита нервиран.
Непознатото момче обърна лице към него. И тогава Марин видя, че очите му излъчваха необичайно успокоение, само че не концентрираха нищо. В този миг към него се приближи момиче с буйни медени къдрици, които проблясваха игриво отдолу под зелената ѝ шапка като златни струи светлина, хвана ръката на момчето, погледна Марин право в очите и му прошепна:
– Той не вижда..., не може да види обувките ти. Нито часовника. Но те чува.
– И звездите слушам, когато падат. – добави непознатото момче. Вятърът като че ли спря. Коледните лампички внезапно заблестяха още по-силно. А в сърцето на Марин нещо се разтопи. Той се почувства дребен. Много дребен. Всички хвалби, трепетът от подаръците, гордостта му, всичко му се стори внезапно безсмислено. Защото какво значи да имаш най-хубавите обувки, в случай че някой до теб в никакъв случай няма да ги види? Какво значи сребърен часовник, в случай че различен даже няма визия какво значи това.
После непознатото хлапе добави:
– Но слушам по какъв начин обувките ти се смеят в снега. И това е красиво. Разкажи ми… по какъв начин наподобяват?
Този въпрос промени всичко. Тримата потеглиха дружно около коледните сергии, изпълнени с цветове и мирис на печени дюли и канела. Марин се усмихна с тиха, непозната за него топлота и стартира да споделя – за светещите подметки, за часовника, наподобяващ на дребен замръзнал прозорец, за фигурката на морско конче. Разказваше постепенно, деликатно, като че ли рисуваше с думи. Момчето слушаше и от време на време кимаше, от време на време се усмихваше по този начин, че лицето му светваше повече от всички лампички в близост.
– Благодаря ти – сподели той най-после. – Ти виждаш за нас двамата.
Марин замълча. Никога преди не беше мислил, че да виждаш е подарък. Истински подарък. Той смъкна часовника си и го сложи в ръцете на момчето.
– Но ти можеш да чуваш по-добре. Опитай да чуеш по какъв начин тиктака. Това е нашият коледен часовник. Ако искаш…, може да сме другари.
Незрящият хлапак му се усмихна. Момичето с медените плитки до него погледна Марин право в очите. Прегръдката на топлия ѝ взор го накара да се изчерви, извърши ги с топлота, каквато даже уютът на камината вкъщи в никакъв случай не бе го изпълвала.
– Благодара ти! Не бях виждала брат ми от доста време да се усмихва по този начин. Някой най-сетне го видя със сърцето си, освен с очите си.
И в оня момент, под грейналата над... коледна звезда, Марин почувства най-голямото знамение. Че сърцето му е станало по-голямо.
Коледа не беше към този момент единствено дарове. Беше светлина, която се ражда сред две деца, даже когато едното не вижда с очите, а единствено със сърцето си.
–––––––
Приказката е въодушевена от една от историите в романа " Сърце " на Едмондо де Амичис. Снимки: Freepik
В ръцете си стискаше най-ценните дарове, които бе получил от Дядо Коледа – чифт нови обувки с червени подметки, които светваха леко, когато стъпва, и дребен сребърен часовник с гравирана фигура на водно конче.
– Ще умрат от злоба приятелите ми! – мислеше си той, съзерцавайки блестящите си стъпки в снега. Искерно вярваше, че няма по-щастливо момче от него довечера.
На площада, сред смърча с разноцветни лампички и сергията с домашна лимонада, Марин видя момче на неговата възраст. То стоеше неподвижно, слушаше коледните камбанки и се усмихваше едвам видимо. Виждаше го за първи път. Марин се стрелна към него, припрян да се похвали с новите си придобивки. – Виж! Виж обувките ми! Свeтят! – извика той и ги опря съвсем в краката на момчето. Никаква реакция. Марин присви очи и разкопча китката на ръкавицата си.
– А това? Часовникът! Сребро е! И виж морското конче. Като същинско е с тези пъстри цветове!
Момчето не погледна часовника. Наведе единствено леко глава, като че ли слушаше деликатно гласа му. Марин се намръщи. За момент се почувства... подценен.
– Хей, ти изобщо гледаш ли? – попита нервиран.
Непознатото момче обърна лице към него. И тогава Марин видя, че очите му излъчваха необичайно успокоение, само че не концентрираха нищо. В този миг към него се приближи момиче с буйни медени къдрици, които проблясваха игриво отдолу под зелената ѝ шапка като златни струи светлина, хвана ръката на момчето, погледна Марин право в очите и му прошепна:
– Той не вижда..., не може да види обувките ти. Нито часовника. Но те чува.
– И звездите слушам, когато падат. – добави непознатото момче. Вятърът като че ли спря. Коледните лампички внезапно заблестяха още по-силно. А в сърцето на Марин нещо се разтопи. Той се почувства дребен. Много дребен. Всички хвалби, трепетът от подаръците, гордостта му, всичко му се стори внезапно безсмислено. Защото какво значи да имаш най-хубавите обувки, в случай че някой до теб в никакъв случай няма да ги види? Какво значи сребърен часовник, в случай че различен даже няма визия какво значи това.
После непознатото хлапе добави:
– Но слушам по какъв начин обувките ти се смеят в снега. И това е красиво. Разкажи ми… по какъв начин наподобяват?
Този въпрос промени всичко. Тримата потеглиха дружно около коледните сергии, изпълнени с цветове и мирис на печени дюли и канела. Марин се усмихна с тиха, непозната за него топлота и стартира да споделя – за светещите подметки, за часовника, наподобяващ на дребен замръзнал прозорец, за фигурката на морско конче. Разказваше постепенно, деликатно, като че ли рисуваше с думи. Момчето слушаше и от време на време кимаше, от време на време се усмихваше по този начин, че лицето му светваше повече от всички лампички в близост.
– Благодаря ти – сподели той най-после. – Ти виждаш за нас двамата.
Марин замълча. Никога преди не беше мислил, че да виждаш е подарък. Истински подарък. Той смъкна часовника си и го сложи в ръцете на момчето.
– Но ти можеш да чуваш по-добре. Опитай да чуеш по какъв начин тиктака. Това е нашият коледен часовник. Ако искаш…, може да сме другари.
Незрящият хлапак му се усмихна. Момичето с медените плитки до него погледна Марин право в очите. Прегръдката на топлия ѝ взор го накара да се изчерви, извърши ги с топлота, каквато даже уютът на камината вкъщи в никакъв случай не бе го изпълвала.
– Благодара ти! Не бях виждала брат ми от доста време да се усмихва по този начин. Някой най-сетне го видя със сърцето си, освен с очите си.
И в оня момент, под грейналата над... коледна звезда, Марин почувства най-голямото знамение. Че сърцето му е станало по-голямо.
Коледа не беше към този момент единствено дарове. Беше светлина, която се ражда сред две деца, даже когато едното не вижда с очите, а единствено със сърцето си.
–––––––
Приказката е въодушевена от една от историите в романа " Сърце " на Едмондо де Амичис. Снимки: Freepik
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ