Когато срещнеш алчен човек – не му се сърди. Спомни си тази история
Едно време имало царство. Земята в него била плодородна, давала доста на народа, имало задоволително злато и хората живеели щастливо. Кралят бил великодушен и обективен човек. Когато се е родил първият му наследник, престолонаследникът, той за следващ път потвърдил, че обича народа си и се пробва по всевъзможен метод да му угоди. Царят бил толкоз благополучен, че на бял свят се е появил синът му и решил да направи дарове на хората, които ще се помнят години наред. Сложил една везна в центъра на градския площад и споделил на правилните си жители да разгласят из царството, че в този щастлив ден всеки ще получи подарък от владетеля.
Имало и едно изискване – всеки да донесе нещо, каквото изиска, да го постави от едната страна на везната. Колкото тежи, толкоз злато ще получи индивидът. Всички останали очаровани от концепцията на царя и с най-голяма наслада тичали към везната и да носят каквото решат, без значение какъв брой им е скъпо и дали изобщо значи нещо за тях. Носили какво ли не, щастливият цар ги поставял във везната, а от другата страна слагал злато, до момента в който кофичките не се изравнят.
По едно време пристигнала бедна бабичка, облечена в окаяни облекла. Видно нищо не носила със себе си, застанала пред везната, отворила шепа и пуснала дребна костица.
– Добра жено, доста си скромна, рекъл царят. Нямаше ли нещо по-голямо да донесеш, с цел да вземеш повече злато? За тази костица няма да получи съвсем нищо, добавил владетелят.
Старицата го погледнала в очите и дала отговор:
– Това имах, това донесох, господарю. Нека забележим какъв брой тежи.
Поставили костицата във везната с една монета, не помръднала. Пробвали с две монети, същото, с три, 10, торби със злато и така нататък Всички останали учудени, изнесли купища със злато и везната траяла да не мърда и сантиметър. Царят и хората му гледали невярващо, това била магия. Попитали дамата какво е това знамение.
– Цялото ми благосъстояние няма да стигне, споделил още той.
– Това е костица от човешко око, което е ненаситно и постоянно ще желае повече, господарю. Чак, когато почине, изчезва алчността. Една шепа пръст му би трябвало.
Като споделила това, бабата се навела, взела шепа пръст и я хвърлила върху костицата. И чак тогава везната се наклонила.
