Едно време беше лукс да имаш такава писта. Малцина са

Едно време беше разкош да имаш такава писта. Малцина са си играли с нея. Сега може да се види безусловно достоверна и неповторимо съхранена в Музея на колите от социализма в Пещера. На фотосите се виждат тумбести автомобилчета, наподобяващи първите в историята волги и москвичи, и гърбаво автобусче – също като именития ПАЗ.
Колко ли благи детски мемоари е събудил този постинг във Facebook? Дааа… Така беше. Когато ние бяхме дребни, такава играчка получаваха единици. Не наложително най-послушните, може би най-примерните пионерчета, поради които Добрият дъртак пълнеше чувала непосредствено от конвейера на всяка фабрика и ТПК, профилирана в производството на детски играчки.

Момиченцата мечтаеха за ходеща кукла, момченцата – за „ Татра “
В тези времена не го наричахме Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Той не нахълтваше през комина скрито по нощите и не търсеше чаша мляко с джинджифилови бисквитки. Нито през входната врата на жилището с веселяшкото „ Хоу-хоу-хоу! “.
И не пристигаше на 25 декември, тъй като Коледа като набожен празник не беше на особена респект.
Традициите в този момент не са това, което бяха.

Децата, израсли на село, сигурно пазят надълбоко в себе си благия спомен от читалищните тържества – единственото развлечение за Нова година. Обикновено те се организираха на 28-29 декември, с цел да може самият огромен ден да бъде отпразнуван уместно в „ фамилията като съществена клетка на обществото “. За културномасовиците това означаваше най-малко месец непосилен труд.

Подготовка на сюжети по претекстове от именитото списание „ Естрада “. В него се отпечатваха главно подготвени за слагане на сцена стратегии, пиески, хуморески и ред други неповторими мъчно определими като род творения. Писани за самодейци и като че ли – от самодейци. Геройство беше с някои да успееш да разсмееш народа в залата. Но пък меракът на самоуките артисти нямаше граници…

Често смехът и оживлението по лицата на дребните идваха чак при появяването на Дядо Мраз и внучката му Снежанка. Той – наметнат в протъркван червен халат, скърпен небрежно от сръчните ръце на библиотекарката и налепен на места с памук. Тя – в някогашните сватбени одежди на някоя близка родственик на културномасовика. Без воала. Вместо него – картонена коронка, налепена с части от счупени стъклени играчки за елха.

Също като във възрожденския спектакъл нерядко се постановяваше функциите да не се преценяват с половете. Ако измежду по-големите ученички или групата самодейки не се намереше задоволително грациозна мома, в ролята на Снежанка влизаше някой младеж блед и с недомутирал гласец питаше хлапетата дали са изпълнили пионерските си поръчения през лятната почивка. Ако пък всред момчетата от седми-осми клас не се намереше нито едни задоволително възмъжал, че да възпроизведе Дядо Мраз, в неговата роля влизаше някоя по-нахакана самоука актриса.

В кулминационния миг всяко хлапе трябваше да се регистрира пред великодушните посетители на сцената със стихче или песничка, възпяващи хубостта на родината, с цел да получи своя подарък. Опакован в най-обикновена картонена кутия и доста постоянно завит в амбалажна хартия, нашарена на места с по някоя щампа на флорални или сюрреалистични претекстове. Това се намираше по магазините, това се ползваше за украса. При добър шанс някоя офръчна майка можеше да се снабди и с метър алена панделка за украса на подаръка, а след това цветната лентичка се накъдряше на розичка, с цел да краси плитката на дъщеричката.

Мечтата на момиченцата от зрелия соц беше да получат съветска кукла с височината на едногодишно бебе. Като я положиш да легне, да си затваря клепките. Като я разклатиш, да споделя „ Мама “. Като я поведеш за лявата ръчичка, да реди стъпки с крачета. Ако по това време някой си бе разрешил да пусне акащи и пикащи екземпляри, щеше да му бъде отдадена цяла страница заклеймяващ материал на страниците на „ Жената през днешния ден “ и още една в „ Работническо дело “. Матрьошките и неваляшките бяха по-недолюбвани – доста малко неща можеха да вършат. Сигурна съм, че на по-младите ще им би трябвало речник, с цел да научат какво значат тези думички…

За момченцата пък изключително мечтан подарък беше пластмасовата „ Татра “. Камионче за красота, в чиято каросерия по-малките можеше да седнат и да се возят. Ако се откри кой да ги тегли начело. Същински разкош бяха и конструкторите с същински болтчета и гайки от железна сплав – бяха скъпи и най-често си позволяваха да ги купуват единствено учебните заведения за групово прилагане в час по трудово образование. В някои къщи ключетата и отвертките от тези комплекти още се пазят – здрави и читави!, тъй като с тях може да се вършат някои дребни поправки.

Финалът на читалищните тържества наложително беше лотария – една от дребното разрешени в тези години форми на хазарт. Купуваш цялостен месец билетчета по 50 стотинки и помниш номерцата, написани на ръка от библиотекарката, без даже да са удостоверени с щемпел – никой не си помисляше да фалшифицира. Накрая някое преди малко ощастливено от Дядо Мраз хлапе вади от шапката със сгънати талончета печелившите и заваляват награди. Те също са съгласно наличността в магазините – точилки, лопати за боклук, щипки за вадене на буркани. По традиция двете най-големи облаги бяха торта и жив петел. Хванат крепко за вързаните крайници от самоотвержен мераклия, пернатият бонус повеждаше хорото на площада.
Инфо:  blitz.bg