„Венера в кожа“: За мазохизма с любов
Едно пътешестване, едно хубаво море и Париж, е единствено първичното чувство от аромата, който издава „ Венера в кожа “. Подобно очакване се оказва прекомерно лъжливо и даже рисково, а историята – от доста пластове, напоени с съвсем перверзно и примамливо наличие.
Най-голямата „ вест “ идва от създателя на текста – Леополд декор Захер-Мазох (1836-1895), австрийски публицист и публицист, по чиито разказ американският драматург, сценарист и романист Дейвид Айвс (р. 1950) основава едноименната пиеса. И сякаш не би трябвало да има нищо необичайно в това, че произходът на думата мазохизъм е обвързван по някакъв метод с... театъра.
Научно, мазохизмът се дефинира като полово или несексуално наслаждение от приемането на болежка или оскърбление. Ненаучно, фантазиите могат да стигнат доста надалеч, изключително когато са пренесени в литературна творба, отдадена на „ другата “ страна от живота на актьора. „ Венера в кожа “ е по едно и също време спектакъл в театъра, и живот в живота, огледало на огледалото – действителност, която няма по какъв начин да схванеш, в случай че не си „ вързан “ по нейните закони, преди да поемеш властта и съпътстващите я изкушения.
Българската театрална версия на „ Венера в кожа “ е продуцирана от двама млади артисти, отдадени на театъра, без това да е на живот и гибел. Така ни е учил нашият професор Атанас Атанасов, споделя Румен Михайлов. Той е уверен, че колкото и да е мъчно за хората на изкуството у нас, в случай че човек има предпочитание, може да прави това, което желае. Точно поради това той и Анета Иванова се пробват сами да вършат представления.
„ Когато си на 20-25 и не ти дават опция, би трябвало самичък да действаш и да видиш дали можеш, в случай че можеш – можеш, в случай че не можеш – това е “, е философията на Румен. Той е доказателство, че положителният спектакъл може да се прави, паралелно със свиренето на укулеле и скимборда. Може би единствено по този начин се усеща разликата във въздуха, който дишаш – с цел да не се вършат ненужно празни ходове – нито в специалността, нито отвън нея.
Работата по „ Венера в кожа “ стартира преди близо две години с подготовки в домашни условия, по-късно Анета и Румен се реалокират в „ Червената къща “. Два пъти аплайват за финансиране по стратегии, само че не ги утвърждават. Първоначалната концепция за пространство обаче е спектакъл „ Възраждане “. И не щеш ли няколко десетки месеца по-късно, представлението към този момент е измежду най-успешните акценти в афиша на тъкмо този спектакъл. Режисьорът е Антон Угринов.
Анета Иванова и Румен Михайлов описват за началото на плана „ Венера в кожа “ и вдъхновението да работиш, за припознаването в героите от сцената, за преимуществата на дребната сцена и на близостта с публиката, за персоналните и общите им фантазии в театъра.
- С какво ви хвана този текст, непоставян у нас досега?
Анета: Това стана доста от дълго време. Още бяхме в НАТФИЗ и към този момент бяхме изкарали „ Колекционерът “ на „ Малък сезон “ („ Колекционерът “ е пиеса от 2018 година по романа на Джон Фаулз; „ Малък сезон “ е фестивал на театралната работилница „ Сфумато “, който показва нови хрумвания на млади създатели – бел. а.) и търсехме нова пиеса, която да е подобаваща за нас двамата.
Тук се включи моята майка – Христина Иванова, която се сети за „ Венера в кожа “ около кино лентата на Полански (филм от 2013 година с присъединяване на Еманюел Сене и Матю Амалрик – бел. а.) и ми даде да го прочета. Съответно, аз го дадох на Румен, той също го хареса. А майка ми го преведе...
Румен: Този текст изкарва едни доста крайни персонажи, крайни характери, а е и сценичен. Много хубаво се пречупва през това по какъв начин сега играеш едно, а по-късно незабавно влизаш в друго, което е доста мъчно. И въпреки всичко, става въпрос за доминация, за власт, за един мъж, който има някакви странни стремежи и една жена, която се появява и в действителност не е такава за каквато се показва. И всичко става доста оплетено.
На първо четене, аз не можах да схвана кой от чие име приказва – от името на режисьора или от името на артиста, или от името на създателя... Колкото повече задълбавахме, толкоз по-ясно ни ставаше какви са желанията на режисьора като режисьор, на режисьора като човек... Затова толкоз дълго продължихме да се борим за този текст.
Анета: И това актьорски е доста забавно.
- А за какво избрахте Антон Угринов за режисьор? Имаше ли кастинг за режисьор, тъй като нормално е противоположното – режисьорът прави кастинги за артисти?
Анета: (Смее се – бел. а.) Когато взехме решение, че желаеме да вършим този текст, много бързо стигнахме тъкмо до Антон Угринов. Докато учехме в НАТФИЗ, работата ни с него беше извънредно задълбочена и постоянно доста ни е тласкал актьорски да търсим и да вадим неща, които не знаем, че са там. А това го има и в текста. Беше естествено решение да помолим тъкмо него и доста се радваме, че се съгласи.
Румен: От работата с него в първи втори и трети курс знаем, че той стартира през текста. Минава се през един разбор, преди да стигнеш до самия текст и едно задълбочаване – четем други романи на Мазох и други пиеси на Дейвид Айвс, гледаме други филми на Полански, обгръщаме цялата галактика на тази драматургия. Знаехме, че Антон е индивидът, който държи на това, и то ще се отплати в последна сметка.
- Преди да започнете с него, имахте ли ваша визия за това по какъв начин „ Венера в кожа “ би трябвало да наподобява на сцената, или ви трябваше човек, който да ви води през цялото време до самия завършек на работния развой?
Анета: Имахме голяма потребност от човек, който да води цялото нещо. Огромна! Това, което публиката вижда, е половината текст, наша версия – на трима ни. Ние акцентираме на съответни линии, които ни вълнуват повече. Чисто актьорски, сами, ей по този начин, на ентусиазъм, няма по какъв начин да се получат нещата. Неслучайно, има режисьори и това е извънредно значима специалност в нашата сфера.
Румен: Щяхме да се изгубим без режисьор. Защото, първоначално, в случай че ти е ясно, какво играеш, в края на пиесата линиите толкоз са се размили, че ти не знаеш тъкмо какво се случва... Така че режисьорът беше необходим!
Анета: Да, и без режисьор би станало много плоско съгласно мен...
- Може ли да направиш една роля добре, без да се припознаваш най-малко малко в нея?
Румен: Би трябвало да можеш. (Двамата с Анета се смеят с глас – бел. а.). Това въпреки всичко е в нашите длъжностни характерности на артисти (Смее се – бел. а.). Ние, хората, сме доста дълбоки и се оказва, че притежаваме доста неща, за които не подозираме. Освен това, артистът е задължен да следи хората и да краде от тях това, което му прави работа в специалността.
Анета: Невъзможно е да нямаш най-малко дребна допирна точка даже с най-ужасяващия човек, който ти се постанова да изиграеш...
- Защо харесвате героите си?
Румен: Защото той стартира като един режисьор, който има силата, опцията и властта да управлява и да подчинява. В същото време се оказва, че това е един доста раним човек и е мъчно да си представиш, че тъкмо той, който се показва за интелектуалец, има такива скрити стремежи, каквито хората виждат в представлението.
Анета: Аз играя най-малко пет персонажа. Има радикално разнообразни лица на дамата като цяло, на женската мощност в другите ѝ вариации, което за мен е доста забавно - и като актриса, и като жена. Лека, красива, интелигентна, ужасяваща, нежна – постаравам се да разкрия всички лица, въпреки че е мъчно. Дори единствено едно е мъчно да изиграеш...
- Тези герои отключиха ли във вас нещо, отвориха ли път към разбирането на проблем, за който не сте се замисляли преди този момент?
Румен: Всяка пиеса би трябвало да има за цел да отвори кулоар, който до този миг не си виждал. Нашата задача е да пазиме тези персонажи –
позитивни или негативни. В този смисъл, в случай че намеря отбрана за своя персонаж или за нейното поведение, значи аз по някакъв метод ставам все по-широко скроен.
Готов съм да приема тези хора с техните минуси, тъй като съм видял по какъв начин се държат, от кое място произлизат, анализирал съм ги. „ Венера в кожа “ ни кара да имаме вяра, че колкото и негативни да наподобяват хората, в действителност, имат някаква необятна психика. Или има причина, която е доста по-дълбока, в сравнение с можем да си представим на първо четене.
Анета: За мен е доста забавно доколко си признаваме нещата, които са вътре в нас, които ни движат извънредно доста, само че се вършим, че не са там. И целият този позор, който понасяме около потискането на някакви неща, цялото това оковаване в визиите за това кое е вярно. Всъщност, ние се затваряме и отхвърляме действието си по метод, който би ни направил щастливи – с всичките минуси.
- Какви са преимуществата на дребната сцена и на близостта с публиката?
Анета: Не знам дали е преимущество, за мен е предизвикателство. Но спектакълът си е навръх мястото. Малкото пространство го прави доста по-личен, по-директен и по този начин може повече да засегне публиката. Тя самата няма опция да се скрие от нещата, за които доскоро си говорихме.
На огромна сцена можеш малко да изшикалкавиш, а когато си толкоз покрай публиката в никакъв случай не можеш да излъжеш, да се разсееш, да кривнеш. Трябва да си тотално вътре и да се съобразяваш с това, че хората са на пет сантиметра и въобще не са глупави, и не можеш да ги мотаеш за това, че не си напълно в нещата, което правиш.
Румен: Освен това, в стилистиката на самия театър, ние, дружно с публиката, би трябвало да се припознаваме в реакциите, които разиграваме на сцената. А концепцията на камерата е да влиза в детайла през очите на героя и да отвори една по-голяма вероятност.
Това е плюс на близостта с публиката, тъй като, в случай че я нямаше, ние, актьорите, нямаше по какъв начин да можем да обменяме сила с публиката и надлежно – тя да усети това влизане на камерата през очите в главата, да вземем за пример.
- В едно изявление Анета Иванова споделя, че на сцената няма място за тривиалното и дребното. Кога съгласно вас могат да се вършат изключения?
Анета: Ако персонажът или тематиката на пиесата го изисква. Но то автоматизирано става нетривиално, тъй като има диалог за тривиалното и дребното, евентуално с негативен знак...
Румен: Място за тривиалното и античното има, когато от сцената осмиваме това, което вършим в по този начин наречената ирония. Един персонаж може да е малък и банален, само че концепцията му не е да забавлява публиката, а да я накара да се замисли, че нещо е смешно, само че това не е добре.
- Имате ли проекти за нови взаимни завършения на сцената?
(И двамата в един глас – бел. а.) Дааа!
Румен: „ Венера в кожа “ я започнахме преди две години и може би напълно скоро ще стартираме идващото...
Анета: На мен ми се прави нещо по-разцъкано (смее се – бел. а.). Играе ми се нещо по гротескно, по-ярко, по-шумно, по-абсурдно. Дори може да няма толкава права сюжетна линия.
- А до каква степен стигат персоналните Ви фантазии в театъра?
Анета: Засега и откогато приключих НАТФИЗ имам шанса да влизам от развой в развой. Дори от време на време, когато остана без ангажимент повече от два месеца, изпадам в непотребни терзания. Това, което желая в театъра, е да не преставам да се срещам с хора, с които ми е прелестно да работя, с забавни текстове, които вадят от мен неща, за които не допускам.
Румен: Това, което ме движи в театъра, е желанието да участвам почтено и ненатрапчиво. В никакъв случай не желая да ставам прочут и различим. Искам да върша неща, които ми харесват, с режисьори, които ми харесват и ме харесват.
- Анета Иванова е актриса, която....
Румен: ... доста добре знае какво желае да реализира в специалността и прави всичко допустимо, с цел да участва почтено на стената.
- Румен Михайлов е артист, който...
Анета: ...въпреки дребното години опит, има голям опит и е превъзходен сътрудник, и още по-добре от мен знае какво желае, и още по-сериозно го гони. Изключително се впечатлявам от това какъв брой е проведен и претенциозен, само че не за сметка на чувствителността.
Най-голямата „ вест “ идва от създателя на текста – Леополд декор Захер-Мазох (1836-1895), австрийски публицист и публицист, по чиито разказ американският драматург, сценарист и романист Дейвид Айвс (р. 1950) основава едноименната пиеса. И сякаш не би трябвало да има нищо необичайно в това, че произходът на думата мазохизъм е обвързван по някакъв метод с... театъра.
Научно, мазохизмът се дефинира като полово или несексуално наслаждение от приемането на болежка или оскърбление. Ненаучно, фантазиите могат да стигнат доста надалеч, изключително когато са пренесени в литературна творба, отдадена на „ другата “ страна от живота на актьора. „ Венера в кожа “ е по едно и също време спектакъл в театъра, и живот в живота, огледало на огледалото – действителност, която няма по какъв начин да схванеш, в случай че не си „ вързан “ по нейните закони, преди да поемеш властта и съпътстващите я изкушения.
Българската театрална версия на „ Венера в кожа “ е продуцирана от двама млади артисти, отдадени на театъра, без това да е на живот и гибел. Така ни е учил нашият професор Атанас Атанасов, споделя Румен Михайлов. Той е уверен, че колкото и да е мъчно за хората на изкуството у нас, в случай че човек има предпочитание, може да прави това, което желае. Точно поради това той и Анета Иванова се пробват сами да вършат представления.
„ Когато си на 20-25 и не ти дават опция, би трябвало самичък да действаш и да видиш дали можеш, в случай че можеш – можеш, в случай че не можеш – това е “, е философията на Румен. Той е доказателство, че положителният спектакъл може да се прави, паралелно със свиренето на укулеле и скимборда. Може би единствено по този начин се усеща разликата във въздуха, който дишаш – с цел да не се вършат ненужно празни ходове – нито в специалността, нито отвън нея.
Работата по „ Венера в кожа “ стартира преди близо две години с подготовки в домашни условия, по-късно Анета и Румен се реалокират в „ Червената къща “. Два пъти аплайват за финансиране по стратегии, само че не ги утвърждават. Първоначалната концепция за пространство обаче е спектакъл „ Възраждане “. И не щеш ли няколко десетки месеца по-късно, представлението към този момент е измежду най-успешните акценти в афиша на тъкмо този спектакъл. Режисьорът е Антон Угринов.
Анета Иванова и Румен Михайлов описват за началото на плана „ Венера в кожа “ и вдъхновението да работиш, за припознаването в героите от сцената, за преимуществата на дребната сцена и на близостта с публиката, за персоналните и общите им фантазии в театъра.
- С какво ви хвана този текст, непоставян у нас досега?
Анета: Това стана доста от дълго време. Още бяхме в НАТФИЗ и към този момент бяхме изкарали „ Колекционерът “ на „ Малък сезон “ („ Колекционерът “ е пиеса от 2018 година по романа на Джон Фаулз; „ Малък сезон “ е фестивал на театралната работилница „ Сфумато “, който показва нови хрумвания на млади създатели – бел. а.) и търсехме нова пиеса, която да е подобаваща за нас двамата.
Тук се включи моята майка – Христина Иванова, която се сети за „ Венера в кожа “ около кино лентата на Полански (филм от 2013 година с присъединяване на Еманюел Сене и Матю Амалрик – бел. а.) и ми даде да го прочета. Съответно, аз го дадох на Румен, той също го хареса. А майка ми го преведе...
Румен: Този текст изкарва едни доста крайни персонажи, крайни характери, а е и сценичен. Много хубаво се пречупва през това по какъв начин сега играеш едно, а по-късно незабавно влизаш в друго, което е доста мъчно. И въпреки всичко, става въпрос за доминация, за власт, за един мъж, който има някакви странни стремежи и една жена, която се появява и в действителност не е такава за каквато се показва. И всичко става доста оплетено.
На първо четене, аз не можах да схвана кой от чие име приказва – от името на режисьора или от името на артиста, или от името на създателя... Колкото повече задълбавахме, толкоз по-ясно ни ставаше какви са желанията на режисьора като режисьор, на режисьора като човек... Затова толкоз дълго продължихме да се борим за този текст.
Анета: И това актьорски е доста забавно.
- А за какво избрахте Антон Угринов за режисьор? Имаше ли кастинг за режисьор, тъй като нормално е противоположното – режисьорът прави кастинги за артисти?
Анета: (Смее се – бел. а.) Когато взехме решение, че желаеме да вършим този текст, много бързо стигнахме тъкмо до Антон Угринов. Докато учехме в НАТФИЗ, работата ни с него беше извънредно задълбочена и постоянно доста ни е тласкал актьорски да търсим и да вадим неща, които не знаем, че са там. А това го има и в текста. Беше естествено решение да помолим тъкмо него и доста се радваме, че се съгласи.
Румен: От работата с него в първи втори и трети курс знаем, че той стартира през текста. Минава се през един разбор, преди да стигнеш до самия текст и едно задълбочаване – четем други романи на Мазох и други пиеси на Дейвид Айвс, гледаме други филми на Полански, обгръщаме цялата галактика на тази драматургия. Знаехме, че Антон е индивидът, който държи на това, и то ще се отплати в последна сметка.
- Преди да започнете с него, имахте ли ваша визия за това по какъв начин „ Венера в кожа “ би трябвало да наподобява на сцената, или ви трябваше човек, който да ви води през цялото време до самия завършек на работния развой?
Анета: Имахме голяма потребност от човек, който да води цялото нещо. Огромна! Това, което публиката вижда, е половината текст, наша версия – на трима ни. Ние акцентираме на съответни линии, които ни вълнуват повече. Чисто актьорски, сами, ей по този начин, на ентусиазъм, няма по какъв начин да се получат нещата. Неслучайно, има режисьори и това е извънредно значима специалност в нашата сфера.
Румен: Щяхме да се изгубим без режисьор. Защото, първоначално, в случай че ти е ясно, какво играеш, в края на пиесата линиите толкоз са се размили, че ти не знаеш тъкмо какво се случва... Така че режисьорът беше необходим!
Анета: Да, и без режисьор би станало много плоско съгласно мен...
- Може ли да направиш една роля добре, без да се припознаваш най-малко малко в нея?
Румен: Би трябвало да можеш. (Двамата с Анета се смеят с глас – бел. а.). Това въпреки всичко е в нашите длъжностни характерности на артисти (Смее се – бел. а.). Ние, хората, сме доста дълбоки и се оказва, че притежаваме доста неща, за които не подозираме. Освен това, артистът е задължен да следи хората и да краде от тях това, което му прави работа в специалността.
Анета: Невъзможно е да нямаш най-малко дребна допирна точка даже с най-ужасяващия човек, който ти се постанова да изиграеш...
- Защо харесвате героите си?
Румен: Защото той стартира като един режисьор, който има силата, опцията и властта да управлява и да подчинява. В същото време се оказва, че това е един доста раним човек и е мъчно да си представиш, че тъкмо той, който се показва за интелектуалец, има такива скрити стремежи, каквито хората виждат в представлението.
Анета: Аз играя най-малко пет персонажа. Има радикално разнообразни лица на дамата като цяло, на женската мощност в другите ѝ вариации, което за мен е доста забавно - и като актриса, и като жена. Лека, красива, интелигентна, ужасяваща, нежна – постаравам се да разкрия всички лица, въпреки че е мъчно. Дори единствено едно е мъчно да изиграеш...
- Тези герои отключиха ли във вас нещо, отвориха ли път към разбирането на проблем, за който не сте се замисляли преди този момент?
Румен: Всяка пиеса би трябвало да има за цел да отвори кулоар, който до този миг не си виждал. Нашата задача е да пазиме тези персонажи –
позитивни или негативни. В този смисъл, в случай че намеря отбрана за своя персонаж или за нейното поведение, значи аз по някакъв метод ставам все по-широко скроен.
Готов съм да приема тези хора с техните минуси, тъй като съм видял по какъв начин се държат, от кое място произлизат, анализирал съм ги. „ Венера в кожа “ ни кара да имаме вяра, че колкото и негативни да наподобяват хората, в действителност, имат някаква необятна психика. Или има причина, която е доста по-дълбока, в сравнение с можем да си представим на първо четене.
Анета: За мен е доста забавно доколко си признаваме нещата, които са вътре в нас, които ни движат извънредно доста, само че се вършим, че не са там. И целият този позор, който понасяме около потискането на някакви неща, цялото това оковаване в визиите за това кое е вярно. Всъщност, ние се затваряме и отхвърляме действието си по метод, който би ни направил щастливи – с всичките минуси.
- Какви са преимуществата на дребната сцена и на близостта с публиката?
Анета: Не знам дали е преимущество, за мен е предизвикателство. Но спектакълът си е навръх мястото. Малкото пространство го прави доста по-личен, по-директен и по този начин може повече да засегне публиката. Тя самата няма опция да се скрие от нещата, за които доскоро си говорихме.
На огромна сцена можеш малко да изшикалкавиш, а когато си толкоз покрай публиката в никакъв случай не можеш да излъжеш, да се разсееш, да кривнеш. Трябва да си тотално вътре и да се съобразяваш с това, че хората са на пет сантиметра и въобще не са глупави, и не можеш да ги мотаеш за това, че не си напълно в нещата, което правиш.
Румен: Освен това, в стилистиката на самия театър, ние, дружно с публиката, би трябвало да се припознаваме в реакциите, които разиграваме на сцената. А концепцията на камерата е да влиза в детайла през очите на героя и да отвори една по-голяма вероятност.
Това е плюс на близостта с публиката, тъй като, в случай че я нямаше, ние, актьорите, нямаше по какъв начин да можем да обменяме сила с публиката и надлежно – тя да усети това влизане на камерата през очите в главата, да вземем за пример.
- В едно изявление Анета Иванова споделя, че на сцената няма място за тривиалното и дребното. Кога съгласно вас могат да се вършат изключения?
Анета: Ако персонажът или тематиката на пиесата го изисква. Но то автоматизирано става нетривиално, тъй като има диалог за тривиалното и дребното, евентуално с негативен знак...
Румен: Място за тривиалното и античното има, когато от сцената осмиваме това, което вършим в по този начин наречената ирония. Един персонаж може да е малък и банален, само че концепцията му не е да забавлява публиката, а да я накара да се замисли, че нещо е смешно, само че това не е добре.
- Имате ли проекти за нови взаимни завършения на сцената?
(И двамата в един глас – бел. а.) Дааа!
Румен: „ Венера в кожа “ я започнахме преди две години и може би напълно скоро ще стартираме идващото...
Анета: На мен ми се прави нещо по-разцъкано (смее се – бел. а.). Играе ми се нещо по гротескно, по-ярко, по-шумно, по-абсурдно. Дори може да няма толкава права сюжетна линия.
- А до каква степен стигат персоналните Ви фантазии в театъра?
Анета: Засега и откогато приключих НАТФИЗ имам шанса да влизам от развой в развой. Дори от време на време, когато остана без ангажимент повече от два месеца, изпадам в непотребни терзания. Това, което желая в театъра, е да не преставам да се срещам с хора, с които ми е прелестно да работя, с забавни текстове, които вадят от мен неща, за които не допускам.
Румен: Това, което ме движи в театъра, е желанието да участвам почтено и ненатрапчиво. В никакъв случай не желая да ставам прочут и различим. Искам да върша неща, които ми харесват, с режисьори, които ми харесват и ме харесват.
- Анета Иванова е актриса, която....
Румен: ... доста добре знае какво желае да реализира в специалността и прави всичко допустимо, с цел да участва почтено на стената.
- Румен Михайлов е артист, който...
Анета: ...въпреки дребното години опит, има голям опит и е превъзходен сътрудник, и още по-добре от мен знае какво желае, и още по-сериозно го гони. Изключително се впечатлявам от това какъв брой е проведен и претенциозен, само че не за сметка на чувствителността.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ