Днешното събитие беше забележително: тя получи първия шоколад в живота си!
Едно момче, което се опълчва на ориста. Едно откритие, което трансформира вечно производството на шоколад.
Берн, 1863 година Младият идеалист Рудолф Линд едвам не умира под колелата на преминаваща карета – само че красиво момиче избавя живота му. От този момент ориста му е предопределена: Линд е оживял, с цел да реализира нещо велико! Син на фамозен аптекар, той отхвърля да следва „ сигурния път “, напуща учебно заведение и се впуска в премеждие.
Основава шоколадова фабрика и основава откритие, което му обезпечава място в историята. Момчето, което в миналото е било отчаяние за околните си, прави гражданска война в производството на шоколад. Открива нов развой, който придава на шоколада кадифена гладкост и неповторим усет. А шоколатиерът Шпрюнгли не може да повярва по какъв начин едно младо момче без опит го превъзхожда.
Великолепна, трагична и точно проучена, незабравимата фамилна сага показва световноизвестните швейцарски шоколатиерски династии Шпрюнгли и Линд.
Една история за съревнование, ентусиазъм, триумфи и падения, силата на общата пристрастеност и на фантазията, написана по действителни събития.
Представяме ви фрагмент от " Линд & Шпрюнгли – Двама противници, една фантазия " от Лиза Граф, издателство " Ера ":
БЕРН
1863 година
Рудолф Линд
– Рудолф! – повика го гувернантката.
Момчето се обърна бързо и ѝ помаха. Каролин стоеше със сестрите му Анна и Емма на щанда за продажба на цветя, тъкмо пред ужасните саксии с мушкато с техните дебели тъмнозелени листа, на всичкото от горната страна покрити с власинки, които се усещаха като котешки лапички. Тя го потърси с взор, откри го и го подкани да отиде при тях. Рудолф обаче поклати глава. Мразеше мушкато. Вярно, изглеждаше красиво, изключително по балконите и верандите на градските къщи, а алените му цветове бяха впечатляващи. Само дето носеха мощна миризма, която не му харесваше. Цвете, което вони, вместо да ухае, е като слънце, което не топли, или като трева, която боде босите стъпала, повтаряше си той.
– Стой там! – извика му Каролин.
Анна, по-голямата от двете му сестри, стисна устни неблагоприятно. Макар и по-малка от Рудолф, тя се държеше като бавачка, следеше го, ровеше се в нещата му и при всеки комфортен случай го клеветеше на родителите им. Четиригодишната Емма се притискаше към огромната си сестра и я следваше като сянка.
Рудолф подвигна ръка в символ, че е чул Каролин, и спря. Обходи с взор седмичния пазар и се усмихна. Навсякъде кипеше от придвижване. Продавачите непрестанно се движеха напред-назад зад сергиите си, жестикулираха, хвалеха стоката си или се караха с клиентки, които твърдяха, че зеленчуците им не били пресни, а картофите миришели на гнило. Всеки се стремеше да изтъргува най-хубава цена за продукцията си, знаеше Рудолф. След като си разменяха остри думи, нормално започваха да се пазарят.
– Давам ти четири за твоите земни ябълки – рече мъж с черна филцова шапка.
– Четири? Ти се шегуваш! Те костват минимум шест!
Мъжът повдигна леко шапката си, почеса се по ухото, поклати глава и се отдалечи.
– Чакай! – провикна се продавачът. – Да се споразумеем на пет!
Купувачът спря, почеса се още един път по ухото, кимна и се върна на щанда.
Забравил за Каролин и сестрите си, Рудолф потегли по пазарната улица, цялостна с хора, коне и каруци. Продавачи на зеленчуци от покрайнината предлагаха стоките си непосредствено от каруците. Млада жена седеше на трикрако столче и крепеше в скута си голяма кошница с яйца. Малка цветарка бе наредила букетчета от теменужки върху вехта забрадка на земята. Изглеждаше две-три години по-голяма от Рудолф и когато се усмихваше, зъбите ѝ блестяха. Каква красива усмивка! Рудолф ѝ се усмихна, без да отвори уста, тъй като двата му горни резци липсваха. През лятото щеше да стане на осем години, само че още не му бяха пораснали непрекъснатите зъби.
Прииска му се да прескочи най-малко две години, с цел да замязя на цветарката. Да се снабди с красиви бели зъби.
– Може ли да останеш за малко при цветята ми? – помоли го тя. – Ще се върна след минута.
Още преди Рудолф да успее да ѝ отговори, тя към този момент беше кухнала към фонтана. Напълни дамаджана с вода, остави я на земята и стартира да пие напряко от струята.
Преглъщаше отмерено – явно го беше правила доста пъти. Напи се хубаво, избърса устата си с опакото на ръката и се върна при цветята си. Ухили се на Рудолф и още веднъж сподели прелестните си бели зъби. Не ѝ липсваше нито един! Би трябвало да каже „ благодаря “, само че не го направи.
От другата страна на улицата се намираше щанд за зеленчуци на търговец от Тесин1. На шията му бе вързана алена забрадка, а мустачките му, тънки като молив, изглеждаха, като че ли бяха нарисувани. Върху ръчната му количка бяха подредени краставици – от едната страна тънки, от другата дебели и тъмнолилави. Рудолф в никакъв случай не беше виждал такива.
– Бонджорно – поздрави го търговецът. – Тук са най-прекрасните тиквички – съобщи той, сочейки зелените краставици, след това се обърна към тъмнолилавите и изясни, че това били „ патладжани “. Показа на момчето жълт цвят от краставица, огромен колкото чаша, откъсна го от плода и му го подаде. – Белисима фиоре ди цукка – заключи той и постави цвета върху шепата му.
Рудолф благодари и незабавно се сети за татко си. Виждал ли е в миналото толкоз огромен цвят от краставица? Аптеката на татко му се намираше единствено на няколко крачки от пазара, от другата страна на Марктгасе. Момчето стисна цвета в шепата си и хукна натам. Твърде късно чу тропота на конски копита по паважа и скърцането на обковани с желязо колела на каруца.
Усети миризма на конска пот и погледна право в ужасените очи на грамадното животно. Конят подвигна внезапно глава и подскочи, подготвен да го прегази. В този момент някой го сграбчи за ръкава и го дръпна с все мощ, с цел да го отдалечи от коня и от тежката каруца. Момчето се олюля и се вторачи в две необятно отворени кафяви очи. После видя огромна уста с равни, снежнобели зъби. Търговецът на краставици се наведе над него.
– Мадона! – извика мъжът и се прекръсти.
Рудолф се изправи с тъга, изтърси мръсотията от кафявия си вълнен панталон и се усмихна изкривено на дребната цветарка. Преди да е споделил даже една дума, някой го сграбчи за рамото и го раздруса. Обърна се и се изправи пред Каролин; зад нея стояха Анна, притиснала длан върху устата си, и Емма, която беше обляна в сълзи.
– Какво правиш, Родòлф? – скара му се Каролин с типичния си френски акцент и още веднъж раздруса рамото му. – Заболя ли те? Ранен ли си?
В изблик на терзание го назова Родòлф – другояче в никакъв случай не правеше по този начин, даже когато бяха сами или му говореше на френски. Родителите му не ѝ позволяваха да поддържа връзка с него на френски, само че той харесваше произношението на името си на непознатия език.
– Тя ме избави от каруцата и коня – изясни момчето и уточни дребната цветарка.
– Значи би трябвало да ѝ благодариш – кимна Каролин и се обърна към момичето: – Как се казваш?
– Биния – отговори цветарката.
– Къде живееш?
– Там долу. – Биния уточни към кулата Цитглоге2 и Крамгасе, където остарелият град се бе разпрострял към река Аар3. – В Мате. Баща ми работи на лодка.
А моят е аптекар, понечи да каже Рудолф, ние живеем горе, на Марктгасе. Биния обаче бе схванала незабавно с кого си има работа; Каролин бе гувернантка, пристигнала от Френска Швейцария, а сестрите му Анна и Емма носеха бели блузи и тъмносини вълнени жакети, показващи, че са девойки от заможно семейство.
Рудолф подаде ръка на цветарката и се поклони учтиво.
– Благодаря ти, Биния. – После се обърна към Каролин: – Почакайте ме тук, веднага ще се върна!
– Бъди деликатен! – извика подире му гувернантката. Рудолф влезе в сладкарница „ Кюнц “, която беше единствено на няколко крачки, и небрежно преброи рапените4 в джоба си.
– Какво желаете? – попита общителната девойка с дантелено кепе, когато пристигна неговия ред.
Рудолф помоли за блокче шоколад.
– От кой тип избира младият господин?
– От този на Колер – отговори момчето.
– Добър избор – означи сладкарят, който в този миг влезе в помещението. – Освен това марката е фамилна, нали? Младият господин Линд е родственик с Колер, прав ли съм?
Кюнц познаваше татко му, аптекаря Линд от „ Марктгасе “, а евентуално и дядо му – лекаря Линд, чийто кабинет се намираше на „ Хотелгасе “.
– Така е – кимна Рудолф. – Мосю Колер от Лозана е мой прачичо.
– Значи бихте могли да си купувате шоколад напряко от фабриката му.
– Да, само че в този момент ми е нужен незабавно – изясни момчето. – За подарък.
– Тогава е редно да го опаковаш красиво, Грет.
Рудолф се поколеба.
– Всъщност е по-добре да го увиете в елементарна хартия.
– И без панделка, по този начин ли? – попита сладкарят.
– Не е нужно да има панделка.
Рудолф видя сестрите си да стоят пред сладкарницата и да го зяпат любопитно. Когато излезе от магазина, Анна уточни пакетчето и попита:
– Какво има вътре?
– Не те визира – тросна се момчето и отиде при Биния. Връчи ѝ шоколада и с последните си рапени купи букетче теменужки. Поднесе го на Каролин и тъкмо тогава видя падналия цвят от краставица – фиоре ди цукка, както го назова търговецът. Премазан от колелата на каруцата, той изглеждаше замърсен и презрян.
Биния Хааб
Веднага щом момчето и придружителките му изчезнаха от погледа ѝ, Биния извади пакетчето от джоба на полата си. Разви хартията и видя блокче шоколад. Върху красивата синьо-бяла опаковка пишеше Chocolat Kohler. Момичето разлепи деликатно опаковката, сервира тъмния шоколад към носа си и го помириса. После го облиза и го прибра в опаковката. Възнамеряваше да резервира съкровището си. Не бе редно да го погълне едновременно, и то тук, пред всичките тези хора, а след това да се прибере у дома с празни ръце, като че ли нищо не се е случило. Днешното събитие беше удивително: тя получи първия шоколад в живота си!
Какъв подарък! Кой знае дали в миналото още веднъж щеше да получи подобен скъп подарък. Не смееше да го изяде незабавно, като че ли е парче черен самун или узряла ябълка. От една страна, доста ѝ се искаше да опише на някого какво е претърпяла и да прегледат дружно красивата опаковка, само че, въпреки това, това означаваше да показа шоколада с приятелите си. Не, никога. Шоколадът беше единствено неин. Заслужи си го, като избави изискания юноша със светли очи и удивително изваяни устни.
Добре, че тя не го изпусна от взор и видя в точния момент движещата се право към него каруца! Защо се бе втренчил в някакъв малоумен цвят, за какво не се оглеждаше?
Втурна се към него, не запомнила цветята си, сграбчи го за рамото и го издърпа надалеч от ужасната кранта. Иначе конят щеше да го стъпче и каруцата да мине през него. Ама че разсеян простак! И по какъв начин се стараеше да си държи устата затворена, с цел да скрие изчезналите си предни зъби! Много е сладостен, сподели си Биния. Дали щеше да го види отново? Може би на пазара, инцидентно. Да, живееха в един град, само че нейният дом се намираше долу, край реката, а неговият – горе на хълма. Живееха близо един до различен, но принадлежаха към два разнообразни свята. Майка ѝ я пращаше да продава теменужки на пазара и доста внимаваше лицето и ръцете ѝ да са безупречно чисти – търкаше я немилостиво с мокра забрадка и сапун. Днес дори сплете косата ѝ на плитка, нави я на охлюв на тила и я закрепи с фуркети. Накара я да облече прясно изпрана блузка, все едно беше неделя. Въпреки това Биния не съумя да продаде и половината теменужки. Сигурно тъй като хората избраха да ги наберат сами в гората. Тя се държа обичайно от самото начало – не си бъркаше в носа, не подсвиркваше, не ругаеше. Прибра непродадените букети в глинената ваза. При идващия пазарен ден щеше да опита още веднъж. Извади монетите от джоба си и ги преброи. Не бе спечелила доста. Попипа шоколада в другия джоб на полата си.
Изтърси кърпата, върза я на шията си и мина с бързи крачки под арките на кулата Цитглоге, след това около фонтана Церингер5, с цел да слезе по „ Крамгасе “ и по „ Герехтихкайтсгасе “ и да стигне до река Аар. Зави по „ Нидеггасе “ и слезе по стълбата към квартал Мате. Вместо да се прибере вкъщи обаче, тя се мушна под първия свод на моста Нидег. Обичаше това място, тъй като там не ходеше никой, единствено тя, а водата бе зелена и бистра, като че ли бе пристигнала при нея напряко от ледника в планината. Седна на огромен камък, пригладен от теченията и от пясъка, и разопакова блокчето шоколад. Отново вдиша аромата му, облиза крайчето и отхапа мъничко парче. Оказа се доста сладостен, само че усетът ѝ беше безусловно непознат. Не можа да го съпостави с познатите ѝ цветя, също така какаото беше леко горчиво, само че захарта и омайващият мирис компенсираха горчивината и създаваха напълно ново чувство. Ето какъв бил усетът на шоколада! Биния седнал съм дълго на камъка край реката; отхапваше дребни късчета шоколад и чакаше да се разтопят върху езика ѝ. Остави си малко за идващите дни. Прибра опаковката в джоба си, стана и се запъти към у дома.
Корица Издателство " Ера "
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Берн, 1863 година Младият идеалист Рудолф Линд едвам не умира под колелата на преминаваща карета – само че красиво момиче избавя живота му. От този момент ориста му е предопределена: Линд е оживял, с цел да реализира нещо велико! Син на фамозен аптекар, той отхвърля да следва „ сигурния път “, напуща учебно заведение и се впуска в премеждие.
Основава шоколадова фабрика и основава откритие, което му обезпечава място в историята. Момчето, което в миналото е било отчаяние за околните си, прави гражданска война в производството на шоколад. Открива нов развой, който придава на шоколада кадифена гладкост и неповторим усет. А шоколатиерът Шпрюнгли не може да повярва по какъв начин едно младо момче без опит го превъзхожда.
Великолепна, трагична и точно проучена, незабравимата фамилна сага показва световноизвестните швейцарски шоколатиерски династии Шпрюнгли и Линд.
Една история за съревнование, ентусиазъм, триумфи и падения, силата на общата пристрастеност и на фантазията, написана по действителни събития.
Представяме ви фрагмент от " Линд & Шпрюнгли – Двама противници, една фантазия " от Лиза Граф, издателство " Ера ":
БЕРН
1863 година
Рудолф Линд
– Рудолф! – повика го гувернантката.
Момчето се обърна бързо и ѝ помаха. Каролин стоеше със сестрите му Анна и Емма на щанда за продажба на цветя, тъкмо пред ужасните саксии с мушкато с техните дебели тъмнозелени листа, на всичкото от горната страна покрити с власинки, които се усещаха като котешки лапички. Тя го потърси с взор, откри го и го подкани да отиде при тях. Рудолф обаче поклати глава. Мразеше мушкато. Вярно, изглеждаше красиво, изключително по балконите и верандите на градските къщи, а алените му цветове бяха впечатляващи. Само дето носеха мощна миризма, която не му харесваше. Цвете, което вони, вместо да ухае, е като слънце, което не топли, или като трева, която боде босите стъпала, повтаряше си той.
– Стой там! – извика му Каролин.
Анна, по-голямата от двете му сестри, стисна устни неблагоприятно. Макар и по-малка от Рудолф, тя се държеше като бавачка, следеше го, ровеше се в нещата му и при всеки комфортен случай го клеветеше на родителите им. Четиригодишната Емма се притискаше към огромната си сестра и я следваше като сянка.
Рудолф подвигна ръка в символ, че е чул Каролин, и спря. Обходи с взор седмичния пазар и се усмихна. Навсякъде кипеше от придвижване. Продавачите непрестанно се движеха напред-назад зад сергиите си, жестикулираха, хвалеха стоката си или се караха с клиентки, които твърдяха, че зеленчуците им не били пресни, а картофите миришели на гнило. Всеки се стремеше да изтъргува най-хубава цена за продукцията си, знаеше Рудолф. След като си разменяха остри думи, нормално започваха да се пазарят.
– Давам ти четири за твоите земни ябълки – рече мъж с черна филцова шапка.
– Четири? Ти се шегуваш! Те костват минимум шест!
Мъжът повдигна леко шапката си, почеса се по ухото, поклати глава и се отдалечи.
– Чакай! – провикна се продавачът. – Да се споразумеем на пет!
Купувачът спря, почеса се още един път по ухото, кимна и се върна на щанда.
Забравил за Каролин и сестрите си, Рудолф потегли по пазарната улица, цялостна с хора, коне и каруци. Продавачи на зеленчуци от покрайнината предлагаха стоките си непосредствено от каруците. Млада жена седеше на трикрако столче и крепеше в скута си голяма кошница с яйца. Малка цветарка бе наредила букетчета от теменужки върху вехта забрадка на земята. Изглеждаше две-три години по-голяма от Рудолф и когато се усмихваше, зъбите ѝ блестяха. Каква красива усмивка! Рудолф ѝ се усмихна, без да отвори уста, тъй като двата му горни резци липсваха. През лятото щеше да стане на осем години, само че още не му бяха пораснали непрекъснатите зъби.
Прииска му се да прескочи най-малко две години, с цел да замязя на цветарката. Да се снабди с красиви бели зъби.
– Може ли да останеш за малко при цветята ми? – помоли го тя. – Ще се върна след минута.
Още преди Рудолф да успее да ѝ отговори, тя към този момент беше кухнала към фонтана. Напълни дамаджана с вода, остави я на земята и стартира да пие напряко от струята.
Преглъщаше отмерено – явно го беше правила доста пъти. Напи се хубаво, избърса устата си с опакото на ръката и се върна при цветята си. Ухили се на Рудолф и още веднъж сподели прелестните си бели зъби. Не ѝ липсваше нито един! Би трябвало да каже „ благодаря “, само че не го направи.
От другата страна на улицата се намираше щанд за зеленчуци на търговец от Тесин1. На шията му бе вързана алена забрадка, а мустачките му, тънки като молив, изглеждаха, като че ли бяха нарисувани. Върху ръчната му количка бяха подредени краставици – от едната страна тънки, от другата дебели и тъмнолилави. Рудолф в никакъв случай не беше виждал такива.
– Бонджорно – поздрави го търговецът. – Тук са най-прекрасните тиквички – съобщи той, сочейки зелените краставици, след това се обърна към тъмнолилавите и изясни, че това били „ патладжани “. Показа на момчето жълт цвят от краставица, огромен колкото чаша, откъсна го от плода и му го подаде. – Белисима фиоре ди цукка – заключи той и постави цвета върху шепата му.
Рудолф благодари и незабавно се сети за татко си. Виждал ли е в миналото толкоз огромен цвят от краставица? Аптеката на татко му се намираше единствено на няколко крачки от пазара, от другата страна на Марктгасе. Момчето стисна цвета в шепата си и хукна натам. Твърде късно чу тропота на конски копита по паважа и скърцането на обковани с желязо колела на каруца.
Усети миризма на конска пот и погледна право в ужасените очи на грамадното животно. Конят подвигна внезапно глава и подскочи, подготвен да го прегази. В този момент някой го сграбчи за ръкава и го дръпна с все мощ, с цел да го отдалечи от коня и от тежката каруца. Момчето се олюля и се вторачи в две необятно отворени кафяви очи. После видя огромна уста с равни, снежнобели зъби. Търговецът на краставици се наведе над него.
– Мадона! – извика мъжът и се прекръсти.
Рудолф се изправи с тъга, изтърси мръсотията от кафявия си вълнен панталон и се усмихна изкривено на дребната цветарка. Преди да е споделил даже една дума, някой го сграбчи за рамото и го раздруса. Обърна се и се изправи пред Каролин; зад нея стояха Анна, притиснала длан върху устата си, и Емма, която беше обляна в сълзи.
– Какво правиш, Родòлф? – скара му се Каролин с типичния си френски акцент и още веднъж раздруса рамото му. – Заболя ли те? Ранен ли си?
В изблик на терзание го назова Родòлф – другояче в никакъв случай не правеше по този начин, даже когато бяха сами или му говореше на френски. Родителите му не ѝ позволяваха да поддържа връзка с него на френски, само че той харесваше произношението на името си на непознатия език.
– Тя ме избави от каруцата и коня – изясни момчето и уточни дребната цветарка.
– Значи би трябвало да ѝ благодариш – кимна Каролин и се обърна към момичето: – Как се казваш?
– Биния – отговори цветарката.
– Къде живееш?
– Там долу. – Биния уточни към кулата Цитглоге2 и Крамгасе, където остарелият град се бе разпрострял към река Аар3. – В Мате. Баща ми работи на лодка.
А моят е аптекар, понечи да каже Рудолф, ние живеем горе, на Марктгасе. Биния обаче бе схванала незабавно с кого си има работа; Каролин бе гувернантка, пристигнала от Френска Швейцария, а сестрите му Анна и Емма носеха бели блузи и тъмносини вълнени жакети, показващи, че са девойки от заможно семейство.
Рудолф подаде ръка на цветарката и се поклони учтиво.
– Благодаря ти, Биния. – После се обърна към Каролин: – Почакайте ме тук, веднага ще се върна!
– Бъди деликатен! – извика подире му гувернантката. Рудолф влезе в сладкарница „ Кюнц “, която беше единствено на няколко крачки, и небрежно преброи рапените4 в джоба си.
– Какво желаете? – попита общителната девойка с дантелено кепе, когато пристигна неговия ред.
Рудолф помоли за блокче шоколад.
– От кой тип избира младият господин?
– От този на Колер – отговори момчето.
– Добър избор – означи сладкарят, който в този миг влезе в помещението. – Освен това марката е фамилна, нали? Младият господин Линд е родственик с Колер, прав ли съм?
Кюнц познаваше татко му, аптекаря Линд от „ Марктгасе “, а евентуално и дядо му – лекаря Линд, чийто кабинет се намираше на „ Хотелгасе “.
– Така е – кимна Рудолф. – Мосю Колер от Лозана е мой прачичо.
– Значи бихте могли да си купувате шоколад напряко от фабриката му.
– Да, само че в този момент ми е нужен незабавно – изясни момчето. – За подарък.
– Тогава е редно да го опаковаш красиво, Грет.
Рудолф се поколеба.
– Всъщност е по-добре да го увиете в елементарна хартия.
– И без панделка, по този начин ли? – попита сладкарят.
– Не е нужно да има панделка.
Рудолф видя сестрите си да стоят пред сладкарницата и да го зяпат любопитно. Когато излезе от магазина, Анна уточни пакетчето и попита:
– Какво има вътре?
– Не те визира – тросна се момчето и отиде при Биния. Връчи ѝ шоколада и с последните си рапени купи букетче теменужки. Поднесе го на Каролин и тъкмо тогава видя падналия цвят от краставица – фиоре ди цукка, както го назова търговецът. Премазан от колелата на каруцата, той изглеждаше замърсен и презрян.
Биния Хааб
Веднага щом момчето и придружителките му изчезнаха от погледа ѝ, Биния извади пакетчето от джоба на полата си. Разви хартията и видя блокче шоколад. Върху красивата синьо-бяла опаковка пишеше Chocolat Kohler. Момичето разлепи деликатно опаковката, сервира тъмния шоколад към носа си и го помириса. После го облиза и го прибра в опаковката. Възнамеряваше да резервира съкровището си. Не бе редно да го погълне едновременно, и то тук, пред всичките тези хора, а след това да се прибере у дома с празни ръце, като че ли нищо не се е случило. Днешното събитие беше удивително: тя получи първия шоколад в живота си!
Какъв подарък! Кой знае дали в миналото още веднъж щеше да получи подобен скъп подарък. Не смееше да го изяде незабавно, като че ли е парче черен самун или узряла ябълка. От една страна, доста ѝ се искаше да опише на някого какво е претърпяла и да прегледат дружно красивата опаковка, само че, въпреки това, това означаваше да показа шоколада с приятелите си. Не, никога. Шоколадът беше единствено неин. Заслужи си го, като избави изискания юноша със светли очи и удивително изваяни устни.
Добре, че тя не го изпусна от взор и видя в точния момент движещата се право към него каруца! Защо се бе втренчил в някакъв малоумен цвят, за какво не се оглеждаше?
Втурна се към него, не запомнила цветята си, сграбчи го за рамото и го издърпа надалеч от ужасната кранта. Иначе конят щеше да го стъпче и каруцата да мине през него. Ама че разсеян простак! И по какъв начин се стараеше да си държи устата затворена, с цел да скрие изчезналите си предни зъби! Много е сладостен, сподели си Биния. Дали щеше да го види отново? Може би на пазара, инцидентно. Да, живееха в един град, само че нейният дом се намираше долу, край реката, а неговият – горе на хълма. Живееха близо един до различен, но принадлежаха към два разнообразни свята. Майка ѝ я пращаше да продава теменужки на пазара и доста внимаваше лицето и ръцете ѝ да са безупречно чисти – търкаше я немилостиво с мокра забрадка и сапун. Днес дори сплете косата ѝ на плитка, нави я на охлюв на тила и я закрепи с фуркети. Накара я да облече прясно изпрана блузка, все едно беше неделя. Въпреки това Биния не съумя да продаде и половината теменужки. Сигурно тъй като хората избраха да ги наберат сами в гората. Тя се държа обичайно от самото начало – не си бъркаше в носа, не подсвиркваше, не ругаеше. Прибра непродадените букети в глинената ваза. При идващия пазарен ден щеше да опита още веднъж. Извади монетите от джоба си и ги преброи. Не бе спечелила доста. Попипа шоколада в другия джоб на полата си.
Изтърси кърпата, върза я на шията си и мина с бързи крачки под арките на кулата Цитглоге, след това около фонтана Церингер5, с цел да слезе по „ Крамгасе “ и по „ Герехтихкайтсгасе “ и да стигне до река Аар. Зави по „ Нидеггасе “ и слезе по стълбата към квартал Мате. Вместо да се прибере вкъщи обаче, тя се мушна под първия свод на моста Нидег. Обичаше това място, тъй като там не ходеше никой, единствено тя, а водата бе зелена и бистра, като че ли бе пристигнала при нея напряко от ледника в планината. Седна на огромен камък, пригладен от теченията и от пясъка, и разопакова блокчето шоколад. Отново вдиша аромата му, облиза крайчето и отхапа мъничко парче. Оказа се доста сладостен, само че усетът ѝ беше безусловно непознат. Не можа да го съпостави с познатите ѝ цветя, също така какаото беше леко горчиво, само че захарта и омайващият мирис компенсираха горчивината и създаваха напълно ново чувство. Ето какъв бил усетът на шоколада! Биния седнал съм дълго на камъка край реката; отхапваше дребни късчета шоколад и чакаше да се разтопят върху езика ѝ. Остави си малко за идващите дни. Прибра опаковката в джоба си, стана и се запъти към у дома.
Корица Издателство " Ера " Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ