Нов живот под тепетата: Наталия и Дария намериха своя дом в Пловдив
Едната идва в Пловдив с две си деца, сестра си и двамата си дребни племенници, откакто войната унищожава спокойния им живот в Запорожие. Другата идва сама, преди малко приключила университет, с вярата да откри място, където да продължи да се развива и да оказва помощ на хората. Днес Наталия Артюх и Дария Шкуренко назовават Пловдив собствен дом. Макар орисите им да са разнообразни, и двете са измежду хилядите украинци, които след началото на войната са намерили сигурност, поддръжка и ново начало под тепетата.
Прочетете още
Наталия Артюх е на 39 години и идва в България през май 2022 година, единствено няколко месеца след началото на пълномащабната съветска инвазия в Украйна. Родом е от Запорожие – един от градовете, които още в първите дни на войната са подложени на обстрели.
„ От първите дни започнаха ракетите и бомбите. Взех двете си деца, сестра ми взе нейните две деца и дружно дойдохме в България “, споделя тя пред TrafficNews .
Двете дами идват сами с четири деца. По това време децата на Наталия са на 12 и 13 години. Въпреки страха и несигурността, тя бързо осъзнава, че би трябвало да стартира живота си изначало.
Още след идването си се насочва към Пловдив по съвет на своя позната. Първоначално обмисля да замине за Пазарджик, където е намерила работа във фабрика, само че избира по-големия град с повече благоприятни условия.
На 5 май получава краткотрайна протекция, а единствено две седмици по-късно към този момент стартира работа като шивачка. В Украйна е работила в областта на производството и създаването на обувки, по тази причина специалността не ѝ е изцяло непозната. Първото работно място обаче се оказва отчаяние – два месеца труд без възнаграждение.
Следват работа в хотел, а по-късно и нова опция – като обществен служащ в център за поддръжка на бежанци. От края на 2022 година Наталия работи в общностните центрове „ Втори дом “ и „ Компас “, където през днешния ден оказва помощ на хора, преминаващи през същите компликации, които е претърпяла самата тя.
Когато идва в България, не знае нито дума български. Езика научава последователно – в диалози с сътрудници и хората към себе си „ Повечето хора не знаеха съветски и по този начин започнахме да приказваме. Малко по малко научих български “, спомня си тя.
Днес децата ѝ учат в българско учебно заведение, а по-голямото към този момент е в 12 клас. Семейството живее умерено чартърен, сестра ѝ също работи.
„ Започнахме нов живот “, споделя Наталия. Въпреки това мисълта за Украйна в никакъв случай не я напуща. Домът на сестра ѝ е опустошен, а въпреки нейният към момента да е непокътнат, страхът остава. „ Разбира се, че желаеме да се върнем. Но нямаме къде. А и към момента се опасяваме “, признава тя.
За децата обаче Пловдив към този момент е място на нови другарства и фантазии. Синът ѝ даже не желае да напуща България. „ Тук откри другари, откри и любовта “, усмихва се Наталия.
Много по-различен е пътят на Дария Шкуренко. Тя е от Запорожка област, родният ѝ град през днешния ден се намира под окупация. Когато войната стартира, Дария е студентка трети курс в Киев, където учи интернационално право. И макар компликациите - приключва образованието си.
„ Родният ми град е окупиран и не мога да се върна там “, споделя младата жена.
Още преди дипломирането си стартира да търси благоприятни условия за развиване отвън Украйна. Така открива работа в Пловдив и минава онлайн изявление. Работодателят ѝ изчаква няколко седмици, до момента в който успее да дойде в България.
От юли 2023 година Дария живее и работи в Пловдив. Тя става част от екипа на Фондацията за достъп до права и работи в общностен център „ Компас “, където подкрепя бежанци и мигранти с юридическа и обществена поддръжка.
Подобно на Наталия, когато идва, не приказва български език.
„ В началото общувахме на британски. Колегите ми бяха доста сърдечни и положителни хора и по този начин акомодацията ми стана по-лесна “, споделя тя.
Днес Дария не крие привързаността си към България. „ Пловдив в действителност е моят втори дом. Всъщност в този момент това е домът ми, тъй като в Украйна към този момент нямам място, където да пребивавам “, споделя тя.
Според нея околните манталитети на българи и украинци също оказват помощ за по-лесната акомодация. „ Много обичам българите. Те са положителни хора и нашите манталитети са доста сходни “, споделя младата жена.
Дария мечтае да продължи развиването си като правист и да остане в България. Въпреки че признаването на дипломата и последващото образование изискват време и средства, тя е уверена, че точно тук вижда бъдещето си.
И двете дами насочат сходно обръщение към хората, които през днешния ден бягат от война и търсят сигурност. „ Не би трябвало да се опасяват да стартират нов живот “, споделя Наталия.
Дария е уверена, че поддръжката може да бъде открита, когато човек знае къде да я потърси. „ В Пловдив има място като общностен център „ Компас “, където хората могат да намерят обществена, юридическа и човешка поддръжка. Навсякъде има хора, които са подготвени да оказват помощ. “
Двете дами описаха своите истории по време на събитие, отдадено на Световния ден на бежанеца, което се организира в Пловдив. Тазгодишното отбелязване бе изключително алегорично, защото съответства със 75-годишнината от приемането на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 година – основополагащия интернационален документ за отбрана на хората, принудени да изоставен домовете си.
Под мотото „ Докато всеки е в сигурност “ събитието събра представители на институции, интернационалните и неправителствени организации. А историите на Наталия и Дария подсетиха, че зад всяка статистика стоят същински хора, които не търсят привилегии, а късмет да живеят умерено и да изградят бъдещето си още веднъж.
Прочетете още
Наталия Артюх е на 39 години и идва в България през май 2022 година, единствено няколко месеца след началото на пълномащабната съветска инвазия в Украйна. Родом е от Запорожие – един от градовете, които още в първите дни на войната са подложени на обстрели.
„ От първите дни започнаха ракетите и бомбите. Взех двете си деца, сестра ми взе нейните две деца и дружно дойдохме в България “, споделя тя пред TrafficNews .
Двете дами идват сами с четири деца. По това време децата на Наталия са на 12 и 13 години. Въпреки страха и несигурността, тя бързо осъзнава, че би трябвало да стартира живота си изначало.
Още след идването си се насочва към Пловдив по съвет на своя позната. Първоначално обмисля да замине за Пазарджик, където е намерила работа във фабрика, само че избира по-големия град с повече благоприятни условия.
На 5 май получава краткотрайна протекция, а единствено две седмици по-късно към този момент стартира работа като шивачка. В Украйна е работила в областта на производството и създаването на обувки, по тази причина специалността не ѝ е изцяло непозната. Първото работно място обаче се оказва отчаяние – два месеца труд без възнаграждение.
Следват работа в хотел, а по-късно и нова опция – като обществен служащ в център за поддръжка на бежанци. От края на 2022 година Наталия работи в общностните центрове „ Втори дом “ и „ Компас “, където през днешния ден оказва помощ на хора, преминаващи през същите компликации, които е претърпяла самата тя.
Когато идва в България, не знае нито дума български. Езика научава последователно – в диалози с сътрудници и хората към себе си „ Повечето хора не знаеха съветски и по този начин започнахме да приказваме. Малко по малко научих български “, спомня си тя.
Днес децата ѝ учат в българско учебно заведение, а по-голямото към този момент е в 12 клас. Семейството живее умерено чартърен, сестра ѝ също работи.
„ Започнахме нов живот “, споделя Наталия. Въпреки това мисълта за Украйна в никакъв случай не я напуща. Домът на сестра ѝ е опустошен, а въпреки нейният към момента да е непокътнат, страхът остава. „ Разбира се, че желаеме да се върнем. Но нямаме къде. А и към момента се опасяваме “, признава тя.
За децата обаче Пловдив към този момент е място на нови другарства и фантазии. Синът ѝ даже не желае да напуща България. „ Тук откри другари, откри и любовта “, усмихва се Наталия.
Много по-различен е пътят на Дария Шкуренко. Тя е от Запорожка област, родният ѝ град през днешния ден се намира под окупация. Когато войната стартира, Дария е студентка трети курс в Киев, където учи интернационално право. И макар компликациите - приключва образованието си.
„ Родният ми град е окупиран и не мога да се върна там “, споделя младата жена.
Още преди дипломирането си стартира да търси благоприятни условия за развиване отвън Украйна. Така открива работа в Пловдив и минава онлайн изявление. Работодателят ѝ изчаква няколко седмици, до момента в който успее да дойде в България.
От юли 2023 година Дария живее и работи в Пловдив. Тя става част от екипа на Фондацията за достъп до права и работи в общностен център „ Компас “, където подкрепя бежанци и мигранти с юридическа и обществена поддръжка.
Подобно на Наталия, когато идва, не приказва български език.
„ В началото общувахме на британски. Колегите ми бяха доста сърдечни и положителни хора и по този начин акомодацията ми стана по-лесна “, споделя тя.
Днес Дария не крие привързаността си към България. „ Пловдив в действителност е моят втори дом. Всъщност в този момент това е домът ми, тъй като в Украйна към този момент нямам място, където да пребивавам “, споделя тя.
Според нея околните манталитети на българи и украинци също оказват помощ за по-лесната акомодация. „ Много обичам българите. Те са положителни хора и нашите манталитети са доста сходни “, споделя младата жена.
Дария мечтае да продължи развиването си като правист и да остане в България. Въпреки че признаването на дипломата и последващото образование изискват време и средства, тя е уверена, че точно тук вижда бъдещето си.
И двете дами насочат сходно обръщение към хората, които през днешния ден бягат от война и търсят сигурност. „ Не би трябвало да се опасяват да стартират нов живот “, споделя Наталия.
Дария е уверена, че поддръжката може да бъде открита, когато човек знае къде да я потърси. „ В Пловдив има място като общностен център „ Компас “, където хората могат да намерят обществена, юридическа и човешка поддръжка. Навсякъде има хора, които са подготвени да оказват помощ. “
Двете дами описаха своите истории по време на събитие, отдадено на Световния ден на бежанеца, което се организира в Пловдив. Тазгодишното отбелязване бе изключително алегорично, защото съответства със 75-годишнината от приемането на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 година – основополагащия интернационален документ за отбрана на хората, принудени да изоставен домовете си.
Под мотото „ Докато всеки е в сигурност “ събитието събра представители на институции, интернационалните и неправителствени организации. А историите на Наталия и Дария подсетиха, че зад всяка статистика стоят същински хора, които не търсят привилегии, а късмет да живеят умерено и да изградят бъдещето си още веднъж.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ