Днес една майка се събра със сина си. Тя беше убивана бавно – от чакане, от мълчание...
Една тиха гибел. Още една. Без злополука. Без сирени. Без статистика. Но с причина, която всички знаем – и настойчиво отхвърляме да назовем.
Във Фейсбук Петя Иванова написа пост, който не е просто персонална изповед. Той е зов. Обвинение. Присъда. Пост, написан с яд, болежка и изтощение – тъй като още една майка не устоя.
„ Днес (Б.ред. - вчера) си отиде една майка – майка, която години наред се бореше със скапаната система, до момента в който килърът на сина ѝ необезпокоявано влизаше и излизаше от страната “, написа тя.
Починалата жена е директорът на Френската гимназия в Пловдив Мариела Николова. Майка. Педагог. Човек с престиж. Синът ѝ Николай Николов почина през 2018 година при тежка злополука край Хаинбоаз след конфликт с ТИР. Оттогава тя не спря да търси правдивост. И не я получи.
Това не е изолиран случай. Това е модел.
От Сдружение „ Ангели на пътя “ го споделят от години – от време на време по митинги, от време на време по срещи с министри, от време на време в постове, които събират по няколко десетки споделяния и след това потъват. Те упорстват за действителна, безвъзмездна и навременна психическа помощ за околните на жертвите по пътищата. Не „ по план “. Не „ когато има запас “. А незабавно. Защото скръбта не чака.
„ Много родители не умират на пътя. Умират по-късно – от рак, от инфаркт, от заболявания, отключени или ускорени от непрежалимата болежка и неналичието на поддръжка “, споделят от сдружението.
Това са тихите смърти. Без полицейски ленти. Без кореспонденти. Без следствия. Без отговорни.
Петя Иванова задава въпроси, от които боли: Къде бяхме ние? Колко от нас споделиха най-малко един път пост на „ Ангели на пътя “? Колко родственици на починали се включиха, вместо да си мислят: „ Само един е… няма да се случи отново “?
Гневът ѝ е необработен, неуместен, даже плашещ:
„ Единственият излаз, който виждам, е око за око, зъб за зъб “, написа тя. Не тъй като желае принуждение. А тъй като страната е абдикирала.
Днес тази майка „ се събра със сина си “.
Но истината е по-страшна: тя не трябваше да умира по този начин. Тя беше убивана постепенно – от очакване, от безмълвие, от институционално „ не знам “, „ не видях “, „ не е в нашите пълномощия “.
И в случай че и този текст бъде подминат… Ако и този път кажем „ тъжно, само че какво да се направи “… Следващата майка към този момент е на опашката.
И тогава ще е късно. Пак.
Във Фейсбук Петя Иванова написа пост, който не е просто персонална изповед. Той е зов. Обвинение. Присъда. Пост, написан с яд, болежка и изтощение – тъй като още една майка не устоя.
„ Днес (Б.ред. - вчера) си отиде една майка – майка, която години наред се бореше със скапаната система, до момента в който килърът на сина ѝ необезпокоявано влизаше и излизаше от страната “, написа тя.
Починалата жена е директорът на Френската гимназия в Пловдив Мариела Николова. Майка. Педагог. Човек с престиж. Синът ѝ Николай Николов почина през 2018 година при тежка злополука край Хаинбоаз след конфликт с ТИР. Оттогава тя не спря да търси правдивост. И не я получи.
Това не е изолиран случай. Това е модел.
От Сдружение „ Ангели на пътя “ го споделят от години – от време на време по митинги, от време на време по срещи с министри, от време на време в постове, които събират по няколко десетки споделяния и след това потъват. Те упорстват за действителна, безвъзмездна и навременна психическа помощ за околните на жертвите по пътищата. Не „ по план “. Не „ когато има запас “. А незабавно. Защото скръбта не чака.
„ Много родители не умират на пътя. Умират по-късно – от рак, от инфаркт, от заболявания, отключени или ускорени от непрежалимата болежка и неналичието на поддръжка “, споделят от сдружението.
Това са тихите смърти. Без полицейски ленти. Без кореспонденти. Без следствия. Без отговорни.
Петя Иванова задава въпроси, от които боли: Къде бяхме ние? Колко от нас споделиха най-малко един път пост на „ Ангели на пътя “? Колко родственици на починали се включиха, вместо да си мислят: „ Само един е… няма да се случи отново “?
Гневът ѝ е необработен, неуместен, даже плашещ:
„ Единственият излаз, който виждам, е око за око, зъб за зъб “, написа тя. Не тъй като желае принуждение. А тъй като страната е абдикирала.
Днес тази майка „ се събра със сина си “.
Но истината е по-страшна: тя не трябваше да умира по този начин. Тя беше убивана постепенно – от очакване, от безмълвие, от институционално „ не знам “, „ не видях “, „ не е в нашите пълномощия “.
И в случай че и този текст бъде подминат… Ако и този път кажем „ тъжно, само че какво да се направи “… Следващата майка към този момент е на опашката.
И тогава ще е късно. Пак.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ