„Хвърляха пиратки, докато детето ми плачеше от страх – майка с ужасяващ разказ за жестокост
Една разходка до магазина. Едно дете. Един момент, който се трансформира в контузия.
Това, което споделя майка от столичния квартал Люлин, не е „ малък случай “, не е „ детска игра “ и сигурно не е нещо, което би трябвало да подминем с махване на ръка. Това е индикативен роман за експанзия, апатия и рискова липса на родителска отговорност.
Жената разказва по какъв начин излиза с детето си – дете с детска церебрална парализа и епилепсия. Вместо успокоение, вместо естествена градска среда, ги посреща група деца на към 13 години, които стартират съзнателно да хвърлят пиратки в непосредствена непосредственост.
Резултатът? Плач. Паника. Страх. Дете, което не може да се отбрани, не може да избяга, не може да „ не обръща внимание “.
Майката реагира. Прави това, което всеки виновен родител би направил – скача да отбрани детето си. Вместо опрощение или прекъсване, следва нещо още по-шокиращо: смях, продължаващо мятане на пиратки, насмешки, че детето плаче, обиди, в това число репликата:
„ Като ти е болно детето, хвани си го у дома. “
Тук към този момент не приказваме за „ неприятна смешка “. Това е чисто и просто свирепост.
Но историята не свършва дотук. На място се появява майката на едно от децата. Вместо да спре протичащото се, вместо да поеме отговорност, тя декларира, че ще поеме виновността вместо децата, в случай че бъде извикана полиция. Не с цел да отбрани потърпевшото дете. А с цел да прикрие личното си.
Този миг е основен. Защото той демонстрира от кое място идва казусът. Агресивни деца не се появяват от нищото. Подигравките с заболели деца не са „ детска нелепост “, а образование. Липсата на емпатия не е инцидентна – тя се учи. И не – не става дума за „ оклеветяване на деца “. Става дума за социална паника. За въпроса:
Какви възрастни ще бъдат тези деца, в случай че през днешния ден се смеят на непознатата болежка? Какво общество градим, в случай че одобряваме сходно държание за „ обикновено “?
Майката приключва апела си с горчиви, само че обективни думи – дано всяка група, всяка общественост, научи „ славата “ на добре възпитаните деца. Защото възпитанието не е персонален въпрос, когато визира болката на другите.
Това, което споделя майка от столичния квартал Люлин, не е „ малък случай “, не е „ детска игра “ и сигурно не е нещо, което би трябвало да подминем с махване на ръка. Това е индикативен роман за експанзия, апатия и рискова липса на родителска отговорност.
Жената разказва по какъв начин излиза с детето си – дете с детска церебрална парализа и епилепсия. Вместо успокоение, вместо естествена градска среда, ги посреща група деца на към 13 години, които стартират съзнателно да хвърлят пиратки в непосредствена непосредственост.
Резултатът? Плач. Паника. Страх. Дете, което не може да се отбрани, не може да избяга, не може да „ не обръща внимание “.
Майката реагира. Прави това, което всеки виновен родител би направил – скача да отбрани детето си. Вместо опрощение или прекъсване, следва нещо още по-шокиращо: смях, продължаващо мятане на пиратки, насмешки, че детето плаче, обиди, в това число репликата:
„ Като ти е болно детето, хвани си го у дома. “
Тук към този момент не приказваме за „ неприятна смешка “. Това е чисто и просто свирепост.
Но историята не свършва дотук. На място се появява майката на едно от децата. Вместо да спре протичащото се, вместо да поеме отговорност, тя декларира, че ще поеме виновността вместо децата, в случай че бъде извикана полиция. Не с цел да отбрани потърпевшото дете. А с цел да прикрие личното си.
Този миг е основен. Защото той демонстрира от кое място идва казусът. Агресивни деца не се появяват от нищото. Подигравките с заболели деца не са „ детска нелепост “, а образование. Липсата на емпатия не е инцидентна – тя се учи. И не – не става дума за „ оклеветяване на деца “. Става дума за социална паника. За въпроса:
Какви възрастни ще бъдат тези деца, в случай че през днешния ден се смеят на непознатата болежка? Какво общество градим, в случай че одобряваме сходно държание за „ обикновено “?
Майката приключва апела си с горчиви, само че обективни думи – дано всяка група, всяка общественост, научи „ славата “ на добре възпитаните деца. Защото възпитанието не е персонален въпрос, когато визира болката на другите.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ