Енергийното оползотворяване на отпадъци - решение, не проблем
Eднa от най-странните и сложни за превъзмогване черти на българина се крие в неповторимата дарба да вижда проблем във всяко решение. Точно това се случва с енергийното оползотворяване, което е неделима част от всяка развита система за ръководство на отпадъците по света. Доскоро тематиката беше по-скоро пренебрегната от медиите, само че в последните няколко месеца безусловно ги завладя и крайният резултат е драматичен – през днешния ден даже и най-модерният план за изгаряне или газификация на боклуци няма по какъв начин да се случи в страната ни, тъй като ще срещне гневна опозиция от будни жители, обединени от идеята да бъдат „ против “. Това написа специалистът по стабилно развиване Боян Рашев , в специфичен материал за Sustainability.bg, възложен и на .
Конкретните технологии, вложител, материали, стопански и екологични изгоди нямат никакво значение – хората са „ кардинално срещу “, знаят по-добре от всеки „ заплатен специалист “, пазят си „ здравето и чистия въздух “. И след това излизат на открито да изпушат по една цигара. Тази обстановка се дължи на доста фактори, само че най-голяма тежест имат митовете за отпадъците изобщо. Вероятно най-разпространеният е схващането, че отпадъците са някакъв съвременен проблем, зародил вследствие на индустриализацията и консуматорското общество, който може да решим, като се „ върнем към природата “. Това е доста надалеч от истината.
Всъщност античните хора на практика са живели в личния си отпадък. Това е очевидно във всички пещери и паланки с остатъци от човешко наличие. Проблемът се изострил с възникването на градовете. Улиците на Троя да вземем за пример са нараствали приблизително с към 1,5 метра височина на век вследствие на натрупването на боклуци. Атина ни е оставила първите документирани доказателства за забрани за хвърлянето на отпадък по улиците и съществуването на проведено бунище отвън града. Отпадъците на феодален Париж представлявали опасност за отбраната му, тъй като формирали купчина, която достигала височината на стените на града. Обсадите били извънредно дейно оръжие против градовете, тъй като хората бързо започвали да измират – не от апетит или жадност, – а от зловоние и заболявания.
Отпадъците в предишното са били биоразградими – остатъци от храна, тъкани, екскременти и доста пепел от огнищата. Единствено аристокрацията в замъка имала икономическата мощ да се освобождава от тях, като големи групи хора били заети със събиране, транспорт, изваждане на скъпото и изхвърляне на остатъка. Дори и висшата класа обаче е трябвало да диша газовете от изгарянето, тъй като периодическото запалване постоянно е било измежду най-ефективните способи за обезвреждане и понижаване размера на отпадъците през цялата история на човечеството. През втората половина на 19. век Лондон към този момент бил толкоз оживен и богат, че можел да си разреши да обърне внимание на чистотата и хигиената, което довело до основаването на първите съвременни инсинератори като част от системата за ръководство на отпадъците на града. В началото на 20. век единствено в Англия и Съединени американски щати към този момент работили хиляди съоръжения, които спестявали разноските за превоз и депозиране на великански количества боклук. А когато през 1907 година на сцената излезли и пластмасите, инсинераторите се трансформирали в безспорна нужда.
Модерното ръководство на боклуци се случва въз основата на така наречен подчиненост – повторна приложимост, преработване, енергийно оползотворяване, депониране. Поради мощния публичен напън в доста страни в Западна Европа последната стъпка е дефакто невъзможна – или е напълно неразрешена, или таксите са толкоз високи, че пазарът избира всичко друго. Нулевото депониране през днешния ден е огромната цел на европейската ресурсна политика, която във водещите страни е съвсем реализирана, само че за България остава мираж. Освен това рецесията с горивата от края на 70-те години води до преосмисляне на енергийната политика и доста държавни управления виждат в енергийното оползотворяване на отпадъка чудесно решение, изключително за комбинирано произвеждане на топлота и електричество в градска среда.
В резултат инсинераторите през днешния ден към този момент са на всички места, а във водещи страни като Швеция, Финландия, Дания, Норвегия, Германия, Австрия и Швейцария гълтам повече битов боклук даже от корабите, които отпътуват за Азия и Африка за преработване. Най-богатите и чисти градове в Европа имат най-малко по няколко инсинератора – Виена, Копенхаген, Амстердам, Осло, Цюрих – които са част от топлофикационните им системи. А тези, които нямат, просто заплащат, с цел да бъде една значима част от отпадъците им изгорена в някои от гореизброените. С една дума, в наши дни няма известно работещо решение за битовия боклук, без значима част от него да бъде оползотворявана енергийно. И колкото по-напред е една страна в развиването си, толкоз по-голяма част от отпадъците ѝ отиват за изгаряне в инсинератор.
Същото се отнася и за някои характерни индустриални боклуци, които съдържат по-значими количества биомаса или други високоенергийни съставки като пластмаси или утайки. В Европа към този момент съвсем няма огромни предприятия в дървопреработването, целулозно-хартиената, хранителната, пивоварната промишленост или биотехнологиите, които да не се зареждат енергийно от личните си боклуци. Разбира се, най-после отново остават летливи пепели и дънни шлаки от филтрите и оборудванията, които са неизбежни и би трябвало да се депонират някъде. Но те съставляват единствено към 10% от отпадъка, заемат доста по-малко място, инертни са и могат елементарно да се ръководят.
Това не се случва напълно безпроблемно. За известно време през 80-те години инсинераторите също се трансформират в цел за екологичното придвижване поради излъчванията на някои нездравословни газове и присъщия за богатите общества резултат „ не в моя заден двор “. Технологични решения обаче са открити бързо, новите съоръжения от дълго време не основават сходни проблеми, а доста от тях остават в центровете на градовете и дори се трансформират в самобитни атракции. Приносът им към по-ниската себестойност на топлофикационната услуга и надлежно чистотата на въздуха в тези градове е неоспорим за всеки, който професионално се занимава с тематиката.
Защо тогава има хора, които не желаят апаратура за енергийно оползотворяване в града или локалния цех?
От една страна, съществува група хора, които считат, че би трябвало да се стремим към „ нулеви боклуци “ и всяка нова инвестиция би трябвало да се преценява с тази цел. Тези хора са кардинално прави – всички желаеме да няма боклуци, нито потребност от нов рандеман на първични материали. Но когато би трябвало да вземем действително пазарно решение, никой от нас не е подготвен да заплати цената. Защото тя става астрономическа. Представете си какъв брой би ви коствало да поддържате дома си идеално чист непрестанно. Някой ще би трябвало да бъде ангажиран на цялостен работен ден единствено с почистване, нали? А половината икономическа интензивност на планетата ще бъде ориентирана към събиране, превозване и преработване на отпадък. Няма рационален човек, който да не осъзнава невъзможността на фантазията за „ нулеви боклуци “.
От друга страна, огромна тежест има епидемията от съмнение. Българинът не има вяра на ръководещите – били те в страната или общината. Нещо повече, българинът не има вяра на специалисти. Не тъй като не схващат, а тъй като те се изхранват от услуги към горните или още по-лошо – към индустриалните капиталисти, които търсят минимизиране на разноските и реализация на продукцията си. С оглед на историята това съмнение е разбираемо, само че то също би трябвало да има рационални граници, които в България биват прекрачени.
Поведението „ не сме съгласни, тъй като не ви имаме вяра “ не може да бъде съображение за прекъсване на всичко, изключително пък когато приказваме за стъпки и вложения, които ни приближават до стандарта на развития свят. Освен това единственият път напред за всяко едно общество минава през създаване на атмосфера и връзки на доверие и работещи институции. До през вчерашния ден обвинявахме бизнеса и властта, че не вършат нищо. Днес доста хора ги упрекват, че желаят да създадат нещо неприятно, без да оферират реалистична опция. Защото такава няма. А задачата на Директивата за депониране за 2035 година е ясно закрепена – най-много 10% от битовите боклуци могат да бъдат депонирани. Днес България е на 59% и пътят към задачата минава през доста повече енергийно оползотворяване.
Няма никаква непреодолима техническа или управническа спънка пред чистото енергийно оползотворяване на боклуци. Вярвам на сътрудниците, които влагат и работят в този бизнес на ярко, както и на тези, които ги управляват. Защото знам, че българите знаем и можем – просто имаме потребност от малко повече доверие между тях, приключва коментарът на Боян Рашев.
Конкретните технологии, вложител, материали, стопански и екологични изгоди нямат никакво значение – хората са „ кардинално срещу “, знаят по-добре от всеки „ заплатен специалист “, пазят си „ здравето и чистия въздух “. И след това излизат на открито да изпушат по една цигара. Тази обстановка се дължи на доста фактори, само че най-голяма тежест имат митовете за отпадъците изобщо. Вероятно най-разпространеният е схващането, че отпадъците са някакъв съвременен проблем, зародил вследствие на индустриализацията и консуматорското общество, който може да решим, като се „ върнем към природата “. Това е доста надалеч от истината.
Всъщност античните хора на практика са живели в личния си отпадък. Това е очевидно във всички пещери и паланки с остатъци от човешко наличие. Проблемът се изострил с възникването на градовете. Улиците на Троя да вземем за пример са нараствали приблизително с към 1,5 метра височина на век вследствие на натрупването на боклуци. Атина ни е оставила първите документирани доказателства за забрани за хвърлянето на отпадък по улиците и съществуването на проведено бунище отвън града. Отпадъците на феодален Париж представлявали опасност за отбраната му, тъй като формирали купчина, която достигала височината на стените на града. Обсадите били извънредно дейно оръжие против градовете, тъй като хората бързо започвали да измират – не от апетит или жадност, – а от зловоние и заболявания.
Отпадъците в предишното са били биоразградими – остатъци от храна, тъкани, екскременти и доста пепел от огнищата. Единствено аристокрацията в замъка имала икономическата мощ да се освобождава от тях, като големи групи хора били заети със събиране, транспорт, изваждане на скъпото и изхвърляне на остатъка. Дори и висшата класа обаче е трябвало да диша газовете от изгарянето, тъй като периодическото запалване постоянно е било измежду най-ефективните способи за обезвреждане и понижаване размера на отпадъците през цялата история на човечеството. През втората половина на 19. век Лондон към този момент бил толкоз оживен и богат, че можел да си разреши да обърне внимание на чистотата и хигиената, което довело до основаването на първите съвременни инсинератори като част от системата за ръководство на отпадъците на града. В началото на 20. век единствено в Англия и Съединени американски щати към този момент работили хиляди съоръжения, които спестявали разноските за превоз и депозиране на великански количества боклук. А когато през 1907 година на сцената излезли и пластмасите, инсинераторите се трансформирали в безспорна нужда.
Модерното ръководство на боклуци се случва въз основата на така наречен подчиненост – повторна приложимост, преработване, енергийно оползотворяване, депониране. Поради мощния публичен напън в доста страни в Западна Европа последната стъпка е дефакто невъзможна – или е напълно неразрешена, или таксите са толкоз високи, че пазарът избира всичко друго. Нулевото депониране през днешния ден е огромната цел на европейската ресурсна политика, която във водещите страни е съвсем реализирана, само че за България остава мираж. Освен това рецесията с горивата от края на 70-те години води до преосмисляне на енергийната политика и доста държавни управления виждат в енергийното оползотворяване на отпадъка чудесно решение, изключително за комбинирано произвеждане на топлота и електричество в градска среда.
В резултат инсинераторите през днешния ден към този момент са на всички места, а във водещи страни като Швеция, Финландия, Дания, Норвегия, Германия, Австрия и Швейцария гълтам повече битов боклук даже от корабите, които отпътуват за Азия и Африка за преработване. Най-богатите и чисти градове в Европа имат най-малко по няколко инсинератора – Виена, Копенхаген, Амстердам, Осло, Цюрих – които са част от топлофикационните им системи. А тези, които нямат, просто заплащат, с цел да бъде една значима част от отпадъците им изгорена в някои от гореизброените. С една дума, в наши дни няма известно работещо решение за битовия боклук, без значима част от него да бъде оползотворявана енергийно. И колкото по-напред е една страна в развиването си, толкоз по-голяма част от отпадъците ѝ отиват за изгаряне в инсинератор.
Същото се отнася и за някои характерни индустриални боклуци, които съдържат по-значими количества биомаса или други високоенергийни съставки като пластмаси или утайки. В Европа към този момент съвсем няма огромни предприятия в дървопреработването, целулозно-хартиената, хранителната, пивоварната промишленост или биотехнологиите, които да не се зареждат енергийно от личните си боклуци. Разбира се, най-после отново остават летливи пепели и дънни шлаки от филтрите и оборудванията, които са неизбежни и би трябвало да се депонират някъде. Но те съставляват единствено към 10% от отпадъка, заемат доста по-малко място, инертни са и могат елементарно да се ръководят.
Това не се случва напълно безпроблемно. За известно време през 80-те години инсинераторите също се трансформират в цел за екологичното придвижване поради излъчванията на някои нездравословни газове и присъщия за богатите общества резултат „ не в моя заден двор “. Технологични решения обаче са открити бързо, новите съоръжения от дълго време не основават сходни проблеми, а доста от тях остават в центровете на градовете и дори се трансформират в самобитни атракции. Приносът им към по-ниската себестойност на топлофикационната услуга и надлежно чистотата на въздуха в тези градове е неоспорим за всеки, който професионално се занимава с тематиката.
Защо тогава има хора, които не желаят апаратура за енергийно оползотворяване в града или локалния цех?
От една страна, съществува група хора, които считат, че би трябвало да се стремим към „ нулеви боклуци “ и всяка нова инвестиция би трябвало да се преценява с тази цел. Тези хора са кардинално прави – всички желаеме да няма боклуци, нито потребност от нов рандеман на първични материали. Но когато би трябвало да вземем действително пазарно решение, никой от нас не е подготвен да заплати цената. Защото тя става астрономическа. Представете си какъв брой би ви коствало да поддържате дома си идеално чист непрестанно. Някой ще би трябвало да бъде ангажиран на цялостен работен ден единствено с почистване, нали? А половината икономическа интензивност на планетата ще бъде ориентирана към събиране, превозване и преработване на отпадък. Няма рационален човек, който да не осъзнава невъзможността на фантазията за „ нулеви боклуци “.
От друга страна, огромна тежест има епидемията от съмнение. Българинът не има вяра на ръководещите – били те в страната или общината. Нещо повече, българинът не има вяра на специалисти. Не тъй като не схващат, а тъй като те се изхранват от услуги към горните или още по-лошо – към индустриалните капиталисти, които търсят минимизиране на разноските и реализация на продукцията си. С оглед на историята това съмнение е разбираемо, само че то също би трябвало да има рационални граници, които в България биват прекрачени.
Поведението „ не сме съгласни, тъй като не ви имаме вяра “ не може да бъде съображение за прекъсване на всичко, изключително пък когато приказваме за стъпки и вложения, които ни приближават до стандарта на развития свят. Освен това единственият път напред за всяко едно общество минава през създаване на атмосфера и връзки на доверие и работещи институции. До през вчерашния ден обвинявахме бизнеса и властта, че не вършат нищо. Днес доста хора ги упрекват, че желаят да създадат нещо неприятно, без да оферират реалистична опция. Защото такава няма. А задачата на Директивата за депониране за 2035 година е ясно закрепена – най-много 10% от битовите боклуци могат да бъдат депонирани. Днес България е на 59% и пътят към задачата минава през доста повече енергийно оползотворяване.
Няма никаква непреодолима техническа или управническа спънка пред чистото енергийно оползотворяване на боклуци. Вярвам на сътрудниците, които влагат и работят в този бизнес на ярко, както и на тези, които ги управляват. Защото знам, че българите знаем и можем – просто имаме потребност от малко повече доверие между тях, приключва коментарът на Боян Рашев.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ