Една от най-старите къщи в Елена е на Иларион Макариополски,

Една от най-старите къщи в Елена е на Иларион Макариополски, превърната в музей. Тя по знамение е оживяла, тъй като градчето е опожарявано два пъти – през 1800 година от кърджалиите и през есента на 1877 година по време на Руско-турската освободителна война от турците. Тогава пламъците са унищожили остарели книги, ръкописи, документи, скъпи предмети. Тази вековна бабичка е строена към 1710-1715 година от камък и дърво. В нея изплаква през 1812 година един от патриарсите на българското Възраждане, само че този възвишен дом носи загатна и за други хора и събития.

Иларион Макариополски е наследник на Стоян Михалев, участник в гръцката завера. След като поотраства момчето учи в школото на фамозния гръцки мъдрец Теофил Каирис на остров Андрос, където постъпва през 1830 година дружно с различен българин Иван Добрович от Сливен. Ражда се концепцията за формиране на скрито „ Славяноболгарское ученолюбиво сдружение “, което има за цел да буди националното схващане посредством култура. В него се записват двамата братя на Иларион – Никола и Димитър, както и Иван Момчилов, които също учат в гръцкото учебно заведение.

Но школата на Каирис е затворена и българите отпътуват за Атина. В гръцката столица Иларион за първи път се среща с Георги Раковски и стават другари. Именно той по-късно го назовава „ Иларион Български “. Двамата мъже основават през 1841 година Македонско сдружение, което желае да освободи България посредством въстание, което да се вдигне по едно и също време с протеста на критяните и тесалийците. Въпреки напъните им желанията се провалят. Иларион напуща учебното заведение, а през 1841 година продължава образованието си в Русия. Преди това написа писмо до Васил Априлов. Скоро той му дава отговор, че съветския Синод му позволява да постъпи в Киевската духовна семинария.

Но Цариградската патриаршия осуетява желанията му и той отпътува да учи в гръцкото учебно заведение в Куручешме. През това време работи и като писар в Патриаршията. Отново прави опити да замине за Русия, с цел да продължи с науките, само че Патриаршията не му дава позволение и той напуща работата си там.

Една съдбовна среща на Иларион и Неофит Бозвели през летните месеци на 1844 година дефинира пътя му. Двамата мъже застават отпред на битката за независима българска черква. Те бързо печелят доверието на цариградските българи и получават техните компетенции да съставляват българския народ пред Високата врата и Цариградската патриаршия.

Пред Високата врата те показват своите претенции за независима българска черква с наши духовници, отварянето на български учебни заведения, издаване на български вестници и печатане на български книги, както и политическо посланичество на българите в Цариград. Сред настояванията им е и създаване в обособените наши градове на съдилища със състав от българи и турци. Високата врата поглежда благосклонно на настояванията. Но Цариградската патриаршия ги отхвърля. Изпраща на изгнание Иларион и Неофит зад високите зидове на Света гора.

От премеждия, а вероятно и от ограничения Неофит Бозвели си отива от света през 1848 година Иларион е освободен две години по-късно със застъпничеството на съветския странник Андрей Муравьов. Тогава еленчанинът се връща в Цариград, с цел да продължи делото си.

На 5 октомври 1858 година е ръкоположен за свещеник на българската черква „ Св. Стефан “ в Цариград под името Макариополски. В този миг българо-гръцката църковна свада навлиза в парещ миг. В доста градове се стартира битка за изпъждане на гръцките владици. В Кукуш, откакто Патриаршията отхвърля да изпрати претенции български епископ на мястото на гръцкия Милетий, кукушани приели унията през 1859 година

След време, под въздействието на Иларион Макариополски, те отхвърлят унията и одобряват за епископ претенции от тях Партений Зографски.
Упорството на гръцкото духовенство твърди българите, че няма различен излаз с изключение на българският народ самичък да отхвърли властта на Цариградската патриаршия. Известни са думите на Иларион Макариополски: „ Аз вървях в Кукуш и научих нов урок. Не щеш ли един епископ – изхвърли името му из църквите си, ето че един патрика – същото направи “.

На 3 април 1860 година, Великден, Иларион Макариополски, до момента в който прави свещенодействие в българската черква във Фенер, по искане на събралия се народ не загатва името на цариградския патриарх, а произнася: „ Всякое епископство православных “. Това означавало, че се афишира за самостоятелен от Цариградския патриарх свещеник. Заедно с него от Цариградската патриаршия се отделя и българската община в Истанбул.
Тази храброст на Иларион Макариополски изненадала Патриаршията. Изпратила протестно писмо до Високата врата като желала неговото наказване. Той е извикан да изяснява действието си. Първият път не се явил под претекст, че е болен, а на втория път е остро подложен на критика, че е повел паството си по рискови пътища. Но Иларион Макариополски хладно дал отговор: „ Ето, няма триста крачки отсам до българската черква. Не товарете единствено мене, само че идете и Вие, та придумайте българите “. На празника на Кирил и Методий, във всички църкви повторили образеца на цариградските българи.

Случилото се на Великден 1860 година се трансформира в начало на нов стадий в българското национално църковно придвижване, траял 10 години.
На 28 февруари 1870 година българите получават ферман за независима черква отпред с екзарх. На него принадлежало правото да бъде определен за екзарх и е включен в предложенията, само че е отритнат от турското държавно управление, което вероятно е считало да прави някои отстъпки от фермана в интерес на примирението с Патриаршията. По гледище на Иларион Макариополски е определен Иларион Ловчански, който остава единствено четири дни и предава поста на Антим Видински.

На 25 май 1872 година Макариополски е назначен за търновски митрополит. По традиция се явява пред везира Мидхат паша, с цел да благодари за одобряването му като епископ със султански берат. Бившият основен шеф на Дунавска област оценявал престижа му. С същинско внимание и почитание висшите държавни кръгове и непознати дипломати в Цариград означават заминаването на Иларион Макариополски за Търново. Английски вестник го назовава „ знаменосец на българската битка против гръцкото висше духовенство “.
Иларион Макариополски е посрещнат изключително тържествено в старопрестолния град. Духовната му активност се простира в Свищов, Никопол, Елена, Севлиево, Габрово, Стара Загора, селата към Чирпан. Пред него застава въпросът за подсилване на българските учебни заведения. Той разпитва народните представители на епархийски събор в остарялата столица за образователното дело. При обиколките си укорява еленчани, че от център на българското просвещение е изостанал в образователните инициативи и по негова самодейност се събират пари за изграждане на ново учебно заведение в родното му градче. Пред читалищното настоятелство в Свищов се обръща с въпроса, че не са открити неделни учебни заведения за тези, които нямат опция да учат. В Казанлък отива в девическото учебно заведение и хвали женското сдружение за това, че подкрепя небогати деца и изпраща в чужбина на свои разходи способни девойки, които ще работят като учителки.

Той приканва заможните българи да подаряват средства за българско обучение. Призовава и своя брат Христо да си направи още приживе надгробна плоча и да подари на град Елена своя къща за девическо учебно заведение, като се наеме в него на работа учителка с 2-3 000 гроша заплата. Иларион Макариополски е създател на първото българско духовно учебно заведение в Петропавловския манастир при град Лясковец. Сам той е оставил преди гибелта си 8 172 златни лв., които да се дарят на единственото по рода си в това време школо.

През целия си живот той служи на изречените от самия него думи: „ Дето е народът, и ний с него “. Като член на Търновския меджлис пази всички българи. Нарежда на свещениците да убеждават българите да не дават дъщерите си за слугини на турците, защото това води до загуба на религия и националност.

В дребното градче Елена още се споделя една история случила се на Великден – 8 април 1873 година Богослужението през нощта не почнало в избрания час, изчаквали се локалните чорбаджии. Иларион влезнал в олтара. Попитал свещениците какво чакат. Един от тях обяснил, че не са пристигнали още тежките чорбаджии. Тогава Иларион уточни към струпаните богомолци и рекъл: „ Това волове ли са или народ? Ако ти си поп, аз съм епископ, ей на този народ сме, а не на някои чорбаджии. Обличай се, че знаеш ли? “

За първи път в Елена богослужението почнало без локалните първенци.
Видният български свещеник и лидер на църковно-националната битка умира през 1875 година на 41-годишна възраст. Погребан е в двора на българската черква „ Свети Стефан “ в Истанбул (Цариград). По-късно тленните му остатъци са пренесени в олтара на същия храм.