Юбилярът Васил Драголов: Станах шампион с Берое, но най-голямата ми победа е семейството
Една от най-големите митове на Берое – Васил Драголов, чества през днешния ден 60-годишен празник. Бившият нападател увековечи името си в историята на заралии с безспорна футболна класа и решаващи голове за паметни победи на заралии. Един от тях узакони и единствената до този миг шампионска купа за клуба под Аязмото през 1986 година. Тогава Васко е прецизен за 1:0 против Славия и се трансформира в едно от златните беройски момчета.
С всичко, което направи за Берое, Драголов е образец за подражателство за поколенията, и децата, които потеглят да гонят топката в града на липите, желаят да станат като него.
В изявление за точно на рождения си ден Васил Драголов се връща към приятните си мигове на терена.
Г-н Драголов, по какъв начин започнахте да играете футбол?
Бях втори клас, когато стъпих за първи път на терен в Катуница. Тогава моето родно село бе огромно, с население от 5000 души. Имаше и доста деца, с тях се събирахме вечер на стадиона и играехме футбол. Разбира се, ритах и в учебния двор.
Имахте ли треньор?
Не. Сами се организирахме и играехме. Но нещо като треньор беше татко ми, лека му пръст. Той доста искаше да стана футболист и по тази причина ми даваше упътвания и препоръки. С него взехме решение да аплайвам в Спортното учебно заведение в Пазарджик. Приеха ме, когато бях пети клас и там приключих междинното си обучение.
Какво си спомняте от детските и юношеските години в Хебър?
Развивах се при треньора Кирил Въгларов и минах през всички обединения на клуба. На 17 години към този момент играех и за мъжете в „ Б “ група. Любопитно е, че когато бях в десети клас, интерес към мен прояви Ботев (Пловдив), само че нещата не се получиха, а след това се разболях от жълтеница и известно време не играх футбол.
Кой Ви притегли в Берое?
Шефът на клуба Бончо Мерджанов, само че не стана от първия път. Те идваха три-четири пъти в Пазарджик на диалози и най-после се разбрахме. Току-що бях завършил с учебното заведение и на 18 години прекосих в Берое през лятото на 1980-а.
Какви бяха първите Ви усещания от отбора?
Това беше тим с огромни персони. Тодор Кръстев на вратата, Илия Илиев на десния бек, Теньо Минчев, Кънчо Кашеров. А какво да кажа за офанзивата. В нея бяха починалите към този момент Петко Петков, Стефан Найденов и Георги Стоянов-Бръснаря. И при всичките тези имена, едно 18-годишно момче като мен, съумя да се наложи в състава и да играе във всеки мач.
Колко фенове идваха на мачовете ви?
Не помня да сме играли под 10 000 души на трибуните. Тогава футболът беше ария, беше наслаждение. Имахме страховит колектив, в който нямаше злоба сред футболистите. Нито пък някой се интересуваше за какво един взема повече, а различен получава по-малко.
Когато започваше сезон 1985/1986, какви бяха задачите Ви?
Както постоянно имахме постоянен тим за шестицата и златната среда. Но вътрешно в себе се надявах, че сме подготвени и за освен това. Ако би трябвало да съм откровен, след петия-шестия кръг, като видях по какъв начин играем ние и останалите, към този момент бях уверен, че ще се борим за купата и разполагаме с тим, който да я завоюва.
На същото мнение ли бяхте след тежката загуба от Ботев в Пловдив?
Да. За тази загуба си имаше аргументи. Изгониха ни рано човек и ни поведоха от дузпа, по-късно им дадоха още една или две дузпи, и изгониха втори наш състезател. Но пък през втория полусезон ги победихме вкъщи.
Голът, с който направихте Берое първенец, ли е най-ценният за Вас?
По-скоро е най-удовлетворяващият. Иначе имам и други скъпи и красиви попадения, въпреки всичко съм вкарал над 100. Но този гол против Славия материализира напъните на няколко наши мощни генерации през 70-те и 80-те години и аз съм благополучен, че имах привилегията да съм от част от шампионското. През онази вечер Стара Загора не заспа, а насладата на хората на стадиона и по-късно по улиците беше нещо, което в никакъв случай няма да не помни. Тежестта на мачовете през сезона изнесоха вратарят Ивко Ганчев, бранителите Илия Илиев, Петко Тенев, Венелин Сивриев и Теньо Минчев, халфовете Кънчо Кашеров, Стефан Динев и Стоян Бончев и нападателите Йордан Митев, Мюмюн Кашмер и Васил Драголов. Треньор на първенците беше Евгени Янчовски.
Като първенци се изправяте против Динамо (Киев) още в първия кръг в шампионата на КЕШ. Какво помните от конфликта?
Страховит тим, с девет национали на Съюз на съветските социалистически републики. Гостуваха ни в първия дуел през септември 1986-а, откакто единствено четири месеца по-рано бяха разрушила Атлетико (Мадрид) на финала в шампионата за КНК и подвигнаха трофея. Треньорът Валери Лобановски разполагаше с играчи като Олег Блохин, Саша Заваров, Игор Беланов, Алексей Михайличенко, Владимир Бессонов, Рац, Демяненко, Кузнецов, да не изброявам още. Три месеца преди този момент Динамо изграждаше гръбнака на състава на Съюз на съветските социалистически републики на международното под управлението на Лобановски. Отборът излезе от групата си, само че изгуби след съдийска сеч от Белгия с 3:4 след продължения на осминафинала, макар хеттрика на Игор Беланов. Любопитно е, че в същата тази година, само че през февруари, бяхме победили киевчани с 3:1 на нашия стадион в контрола по време на предсезонната подготовка. Иначе срещата в Стара Загора за КЕШ приключи 1:1, откакто Стоян Бончев изравни от дузпа през второто полувреме. В реванша се представихме почтено, макар че изгубихме с 0:2. Към края обаче Петко Тенев пропусна чисто състояние, а чешкият арбитър Войчех Христов не свири очевадна дузпа за нас. След дуела Евгени Янчовски го попита за какво не е показал бялата точка в наша изгода, а той му сподели, че даже и да го е бил направил, нищо нямало да се промени, защото руснаците им дали доста дарове – кожи, палта от норки и така нататък, и оставали още два дни след дуела да пируват в Киев.
Как се стигна до прехвърлянето Ви в Левски?
През 1988-а Васил Методиев, Бог да го елементарни, пристигна персонално в Стара Загора и убеди жена ми и татко й да се преместим в София. Когато отидох в Левски, го нямаше Наско Сираков, който към този момент играеше в Испания. Но останалите от огромното синьо потомство бяха там – Боби Михайлов, Пламен Николов, Краси Коев, Петър Петров, Ники Илиев, Емо Велев, Божидар Искренов, Георги Йорданов.
Вкарвате два гола на ЦСКА в една стихия, само че не стигат за триумфа?
Валеше пороен дъжд, само че с две мои попадения съумях да изведа Левски напред с 2:0. После съдията прекъсна мача за известно време. След подновяването на играта Стоичков и съотборниците му стигнаха до точка, а и бяха улеснени от аления картон на Петър Петров. Същия сезон станах втори с Левски и излязох на гурбет. Две години играх в Гърция и три в Португалия, след това се върнах в България и за един пролетен полусезон бях в Черно море. Накрая завърших с огромния футбол там, където започнах – в Берое.
Вие сте част от националния тим на България за международното в Мексико през 1986 година, когато за първи път се класираме за втората фаза на финали. Защо не играхте в нито един от четирите ни мача?
Иван Вуцов, да почива в мир, не ме пусна, защото по-късно нямаше да имам право да играя за олимпийския народен тим, на който предстояха значими квалификации за Олимпиадата през 1988-а. Играх за олимпийците, само че не успяхме да се класираме, защото изгубихме от Съюз на съветските социалистически републики в София с 0:1.
През 80-те години получавали ли сте оферта от огромен клуб?
Да. През 1981 година участвах с националния отбор на България на европейското състезание за юноши старша възраст в Германия и след шампионата ме желаеха от Борусия (Мьонхенгладбах). Лично легендата на клуба и немския футбол Берит Фогтс, който отговаряше за всичките им национални гарнитури, ми сподели да остана на аерогарата и да не пипвам самолета за София, до момента в който оправят детайлностите. За страдание, бях заставен да откажа, защото поради режима в България, знаех какви неприятности можеха да сполетят баща, майка и сестра ми.
Г-н Драголов, чувствате ли се съумял човек на 60 години и какво си пожелавате на юбилея?
Чувствам се освен съумял, само че и обичан и благополучен с моето прелестно семейство. То е най-голямата ми победа в живота. Пожелавам си здраве, за мен, за брачната половинка ми и двамата ни сина, защото виждате какво предизвиква Ковид. Дано Бог ми помогне да пребивавам колкото се може по-дълго с обичаната ми жена.
С всичко, което направи за Берое, Драголов е образец за подражателство за поколенията, и децата, които потеглят да гонят топката в града на липите, желаят да станат като него.
В изявление за точно на рождения си ден Васил Драголов се връща към приятните си мигове на терена.
Г-н Драголов, по какъв начин започнахте да играете футбол?
Бях втори клас, когато стъпих за първи път на терен в Катуница. Тогава моето родно село бе огромно, с население от 5000 души. Имаше и доста деца, с тях се събирахме вечер на стадиона и играехме футбол. Разбира се, ритах и в учебния двор.
Имахте ли треньор?
Не. Сами се организирахме и играехме. Но нещо като треньор беше татко ми, лека му пръст. Той доста искаше да стана футболист и по тази причина ми даваше упътвания и препоръки. С него взехме решение да аплайвам в Спортното учебно заведение в Пазарджик. Приеха ме, когато бях пети клас и там приключих междинното си обучение.
Какво си спомняте от детските и юношеските години в Хебър?
Развивах се при треньора Кирил Въгларов и минах през всички обединения на клуба. На 17 години към този момент играех и за мъжете в „ Б “ група. Любопитно е, че когато бях в десети клас, интерес към мен прояви Ботев (Пловдив), само че нещата не се получиха, а след това се разболях от жълтеница и известно време не играх футбол.
Кой Ви притегли в Берое?
Шефът на клуба Бончо Мерджанов, само че не стана от първия път. Те идваха три-четири пъти в Пазарджик на диалози и най-после се разбрахме. Току-що бях завършил с учебното заведение и на 18 години прекосих в Берое през лятото на 1980-а.
Какви бяха първите Ви усещания от отбора?
Това беше тим с огромни персони. Тодор Кръстев на вратата, Илия Илиев на десния бек, Теньо Минчев, Кънчо Кашеров. А какво да кажа за офанзивата. В нея бяха починалите към този момент Петко Петков, Стефан Найденов и Георги Стоянов-Бръснаря. И при всичките тези имена, едно 18-годишно момче като мен, съумя да се наложи в състава и да играе във всеки мач.
Колко фенове идваха на мачовете ви?
Не помня да сме играли под 10 000 души на трибуните. Тогава футболът беше ария, беше наслаждение. Имахме страховит колектив, в който нямаше злоба сред футболистите. Нито пък някой се интересуваше за какво един взема повече, а различен получава по-малко.
Когато започваше сезон 1985/1986, какви бяха задачите Ви?
Както постоянно имахме постоянен тим за шестицата и златната среда. Но вътрешно в себе се надявах, че сме подготвени и за освен това. Ако би трябвало да съм откровен, след петия-шестия кръг, като видях по какъв начин играем ние и останалите, към този момент бях уверен, че ще се борим за купата и разполагаме с тим, който да я завоюва.
На същото мнение ли бяхте след тежката загуба от Ботев в Пловдив?
Да. За тази загуба си имаше аргументи. Изгониха ни рано човек и ни поведоха от дузпа, по-късно им дадоха още една или две дузпи, и изгониха втори наш състезател. Но пък през втория полусезон ги победихме вкъщи.
Голът, с който направихте Берое първенец, ли е най-ценният за Вас?
По-скоро е най-удовлетворяващият. Иначе имам и други скъпи и красиви попадения, въпреки всичко съм вкарал над 100. Но този гол против Славия материализира напъните на няколко наши мощни генерации през 70-те и 80-те години и аз съм благополучен, че имах привилегията да съм от част от шампионското. През онази вечер Стара Загора не заспа, а насладата на хората на стадиона и по-късно по улиците беше нещо, което в никакъв случай няма да не помни. Тежестта на мачовете през сезона изнесоха вратарят Ивко Ганчев, бранителите Илия Илиев, Петко Тенев, Венелин Сивриев и Теньо Минчев, халфовете Кънчо Кашеров, Стефан Динев и Стоян Бончев и нападателите Йордан Митев, Мюмюн Кашмер и Васил Драголов. Треньор на първенците беше Евгени Янчовски.
Като първенци се изправяте против Динамо (Киев) още в първия кръг в шампионата на КЕШ. Какво помните от конфликта?
Страховит тим, с девет национали на Съюз на съветските социалистически републики. Гостуваха ни в първия дуел през септември 1986-а, откакто единствено четири месеца по-рано бяха разрушила Атлетико (Мадрид) на финала в шампионата за КНК и подвигнаха трофея. Треньорът Валери Лобановски разполагаше с играчи като Олег Блохин, Саша Заваров, Игор Беланов, Алексей Михайличенко, Владимир Бессонов, Рац, Демяненко, Кузнецов, да не изброявам още. Три месеца преди този момент Динамо изграждаше гръбнака на състава на Съюз на съветските социалистически републики на международното под управлението на Лобановски. Отборът излезе от групата си, само че изгуби след съдийска сеч от Белгия с 3:4 след продължения на осминафинала, макар хеттрика на Игор Беланов. Любопитно е, че в същата тази година, само че през февруари, бяхме победили киевчани с 3:1 на нашия стадион в контрола по време на предсезонната подготовка. Иначе срещата в Стара Загора за КЕШ приключи 1:1, откакто Стоян Бончев изравни от дузпа през второто полувреме. В реванша се представихме почтено, макар че изгубихме с 0:2. Към края обаче Петко Тенев пропусна чисто състояние, а чешкият арбитър Войчех Христов не свири очевадна дузпа за нас. След дуела Евгени Янчовски го попита за какво не е показал бялата точка в наша изгода, а той му сподели, че даже и да го е бил направил, нищо нямало да се промени, защото руснаците им дали доста дарове – кожи, палта от норки и така нататък, и оставали още два дни след дуела да пируват в Киев.
Как се стигна до прехвърлянето Ви в Левски?
През 1988-а Васил Методиев, Бог да го елементарни, пристигна персонално в Стара Загора и убеди жена ми и татко й да се преместим в София. Когато отидох в Левски, го нямаше Наско Сираков, който към този момент играеше в Испания. Но останалите от огромното синьо потомство бяха там – Боби Михайлов, Пламен Николов, Краси Коев, Петър Петров, Ники Илиев, Емо Велев, Божидар Искренов, Георги Йорданов.
Вкарвате два гола на ЦСКА в една стихия, само че не стигат за триумфа?
Валеше пороен дъжд, само че с две мои попадения съумях да изведа Левски напред с 2:0. После съдията прекъсна мача за известно време. След подновяването на играта Стоичков и съотборниците му стигнаха до точка, а и бяха улеснени от аления картон на Петър Петров. Същия сезон станах втори с Левски и излязох на гурбет. Две години играх в Гърция и три в Португалия, след това се върнах в България и за един пролетен полусезон бях в Черно море. Накрая завърших с огромния футбол там, където започнах – в Берое.
Вие сте част от националния тим на България за международното в Мексико през 1986 година, когато за първи път се класираме за втората фаза на финали. Защо не играхте в нито един от четирите ни мача?
Иван Вуцов, да почива в мир, не ме пусна, защото по-късно нямаше да имам право да играя за олимпийския народен тим, на който предстояха значими квалификации за Олимпиадата през 1988-а. Играх за олимпийците, само че не успяхме да се класираме, защото изгубихме от Съюз на съветските социалистически републики в София с 0:1.
През 80-те години получавали ли сте оферта от огромен клуб?
Да. През 1981 година участвах с националния отбор на България на европейското състезание за юноши старша възраст в Германия и след шампионата ме желаеха от Борусия (Мьонхенгладбах). Лично легендата на клуба и немския футбол Берит Фогтс, който отговаряше за всичките им национални гарнитури, ми сподели да остана на аерогарата и да не пипвам самолета за София, до момента в който оправят детайлностите. За страдание, бях заставен да откажа, защото поради режима в България, знаех какви неприятности можеха да сполетят баща, майка и сестра ми.
Г-н Драголов, чувствате ли се съумял човек на 60 години и какво си пожелавате на юбилея?
Чувствам се освен съумял, само че и обичан и благополучен с моето прелестно семейство. То е най-голямата ми победа в живота. Пожелавам си здраве, за мен, за брачната половинка ми и двамата ни сина, защото виждате какво предизвиква Ковид. Дано Бог ми помогне да пребивавам колкото се може по-дълго с обичаната ми жена.
Източник: bnews.bg
КОМЕНТАРИ