Когато доброто срещне вандализма: тъжната съдба на една детска идея
Една дребна табела край езеро в Стара Загора съумя да каже повече за обществото ни, в сравнение с десетки акции, лозунги и гръмки апели за образование.
Посланието ѝ беше просто: „ Остави брега по този начин, както си го намерил! Почисти след себе си! “. Табелата е била сложена край езерото на Баните от дете, с готовност и с концепцията да припомня на хората да пазят природата.
За случилото се описа Ирина Георгиева в сициалните мрежи. По думите ѝ детето ѝ е сложило табелата с огромно предпочитание, само че при последваща разходка фамилията открило, че тя към този момент не е на мястото си.
„ Защо хубавите неща се разрушават? Защо постоянно пожелаваме, а нищо не даваме от себе си, не пазим, не се радваме на това, което другите вършат? “, пита тя.
Въпросът звучи мъчително, тъй като не става дума просто за една табела. Днес е тя. Утре може да е кошче, скамейка, детска площадка, спирка, цветна леха или всичко това, което някой е направил с труд, предпочитание и вяра, че ще остане най-малко малко по-дълго.
Под обявата доста хора показаха отвращение. Част от коментиращите припомниха, че сходни табели има и в парк „ Аязмото “, сложени от деца и учители също от ДГ „ Светлина “. Други видяха в случилото се не дребна беля, а признак за нещо по-дълбоко - неналичието на образование, на почитание към непознатия труд и на обикновено чувство за граница.
И тук конфликтът е изключително печален. От едната страна стоят деца, които някой е научил да пазят, да основават, да мислят за другите и за мястото, на което живеят. До тях има родители, учители и институция, които явно са положили изпитание да възпитат добрина, отговорност и грижа към света.
От другата страна стои някой, който е решил, че може просто да махне, счупи или унищожи. Без причина. Без смисъл. Без даже да си даде сметка, че разрушава не предмет, а изпитание. Чужд труд. Детска вяра.
Точно тук въпросът става по-голям от една изчезнала табела. Как едно дете стига до такава степен да изпитва наслаждение да разрушава? Кога любознанието се трансформира във вандализъм? И кой му е посочил, че това минава без последствия?
Защото безнаказаността е заразна. Когато през днешния ден някой махне табела и нищо не последва, на следващия ден различен ще счупи скамейка. После ще се разбие спирка. После ще се изрисува стена. После ще се каже: „ Е, какво толкоз? “.
А „ какво толкоз “ е тъкмо мястото, от което стартира разпадът.
Най-тъжното е, че в такива случаи постоянно губи друг, който разрушава, а оня, който е основал. Детето, което е сложило табелата, би трябвало да получи пояснение за какво някой е протегнал ръка на нещо хубаво. Трябва да му се каже за какво положителното от време на време е по-лесно за заличаване, в сравнение с за запазване.
И все пак отговорът не трябва да бъде примирие.
Защото в случай че през днешния ден оставим едно дете да повярва, че няма смисъл да прави положително, на следващия ден ще имаме още един възрастен, който подминава счупеното, мръсното и грозното с думите: „ Така е на всички места “.
А не би трябвало да е по този начин.
Табелата може да е дребна. Но въпросът, който оставя след себе си, е голям: какво общество отглеждаме - такова, което учи децата да пазят, или такова, което ги оставя да свикнат, че рушенето постоянно побеждава?
Посланието ѝ беше просто: „ Остави брега по този начин, както си го намерил! Почисти след себе си! “. Табелата е била сложена край езерото на Баните от дете, с готовност и с концепцията да припомня на хората да пазят природата.
За случилото се описа Ирина Георгиева в сициалните мрежи. По думите ѝ детето ѝ е сложило табелата с огромно предпочитание, само че при последваща разходка фамилията открило, че тя към този момент не е на мястото си.
„ Защо хубавите неща се разрушават? Защо постоянно пожелаваме, а нищо не даваме от себе си, не пазим, не се радваме на това, което другите вършат? “, пита тя.
Въпросът звучи мъчително, тъй като не става дума просто за една табела. Днес е тя. Утре може да е кошче, скамейка, детска площадка, спирка, цветна леха или всичко това, което някой е направил с труд, предпочитание и вяра, че ще остане най-малко малко по-дълго.
Под обявата доста хора показаха отвращение. Част от коментиращите припомниха, че сходни табели има и в парк „ Аязмото “, сложени от деца и учители също от ДГ „ Светлина “. Други видяха в случилото се не дребна беля, а признак за нещо по-дълбоко - неналичието на образование, на почитание към непознатия труд и на обикновено чувство за граница.
И тук конфликтът е изключително печален. От едната страна стоят деца, които някой е научил да пазят, да основават, да мислят за другите и за мястото, на което живеят. До тях има родители, учители и институция, които явно са положили изпитание да възпитат добрина, отговорност и грижа към света.
От другата страна стои някой, който е решил, че може просто да махне, счупи или унищожи. Без причина. Без смисъл. Без даже да си даде сметка, че разрушава не предмет, а изпитание. Чужд труд. Детска вяра.
Точно тук въпросът става по-голям от една изчезнала табела. Как едно дете стига до такава степен да изпитва наслаждение да разрушава? Кога любознанието се трансформира във вандализъм? И кой му е посочил, че това минава без последствия?
Защото безнаказаността е заразна. Когато през днешния ден някой махне табела и нищо не последва, на следващия ден различен ще счупи скамейка. После ще се разбие спирка. После ще се изрисува стена. После ще се каже: „ Е, какво толкоз? “.
А „ какво толкоз “ е тъкмо мястото, от което стартира разпадът.
Най-тъжното е, че в такива случаи постоянно губи друг, който разрушава, а оня, който е основал. Детето, което е сложило табелата, би трябвало да получи пояснение за какво някой е протегнал ръка на нещо хубаво. Трябва да му се каже за какво положителното от време на време е по-лесно за заличаване, в сравнение с за запазване.
И все пак отговорът не трябва да бъде примирие.
Защото в случай че през днешния ден оставим едно дете да повярва, че няма смисъл да прави положително, на следващия ден ще имаме още един възрастен, който подминава счупеното, мръсното и грозното с думите: „ Така е на всички места “.
А не би трябвало да е по този начин.
Табелата може да е дребна. Но въпросът, който оставя след себе си, е голям: какво общество отглеждаме - такова, което учи децата да пазят, или такова, което ги оставя да свикнат, че рушенето постоянно побеждава?
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ